Емил Лазаров
Сто капки (15) (Виртуална импресия)

Егон

Направо забравих за конкурса за втора секретарка. Разбира се, трябва да знае езици, да пише бързо на компютъра, да държи езика си зад зъбите и да не разпитва много с какво се занимаваме. Да е доволна, че работи в стъклената сграда, да е остроумна, винаги подготвена, да избягва любовните историйки в службата и да пасне в колектива, да се облича модерно, никога да не носи тези черни костюмчета, които плашат нашите азиатски или южноамерикански клиенти. Клиентът или човекът, който търси нашата помощ, не трябва да се чувства като в болница или в полицията.

Естествено всички кандидатки бяха в черни костюмчета. Това не ме впечатли, защото се повтаря всяка година. Чувам как техните майки и приятелки предната вечер им казват да си облекат строго костюмче, представям си, как мъжете или любовниците им през нощта ги любят, за да не са нервни сутринта на конкурса, и как в метрото си повтарят отговорите от наръчниците как се постига успех на интервюто. В началото ги изпитвам по езици, обикновено десет минути по всички езици, които биха ползвали в работата си с мен, след това правят тестове, после пак аз им давам диктовка на компютъра, накрая избираме една от кандидатките.

На следващия ден избраната захвърля черното костюмче, минава през личен състав и после се изплашва, че работата е много опасна, а мъжът й вкъщи я съветва да напусне. Но днес работа не се намира и накрая тя остава при нас, пише с два пръста и е доволна.

Не казвах на никого с какво се занимавам. Първо, това е тайна и бих нарушил своите правила, второ, никой не се интересува, нали всеки прави нещо. Затварях се в себе си, в работата си, не съм свикнал да се доверявам, разговарях само на безобидни теми. Сега бях доста притеснен, мислите ми разсеяни, отгоре на всичко този Пол и малкото птиче, което държах в ръката си и галех.

С периферното си зрение — несъзнателно, моята професия е нетрадиционна — забелязах, че колежките и секретарките се споглеждат, хилят се, но се правех, че не виждам нищо. Никол, пребледняла ме гледаше в очите, сигурно се е обаждала и на нейния Петър, че съм се побъркал. Аз не исках празни приказки, мислех само как да намеря ветеринар, какво яде това птиче и защо не пее. Минах по целия етаж, говорих с хората от моя тим, после пак се спрях при кандидатките — усещах техните вълнения. Веднага ги огледах, впечатли ме една от тях. Като всички и тя беше облечена в черен костюм и с шнола за коса, но гледаше птичето с такава нежност, при което оправяше тъмночервените си коси, че аз се поусмихнах. Стана ми мило. Погледнах птичето и видях, че има нещо като червена шапчица на главата. Наистина не ги разбирам тия птички. Разбирам от оръжия, света на парите, света на силата, света на мъжете.

Започнах да извиквам кандидатките по списъка и да отбелязвам степента на езиковата им подготовка.

Тя влезе осемнадесета поред, след поздравите я попитах за името.

— Джени, Джени Н., ми каза и аз онемях — песничката на Пол звучеше като музикален фон, той тихо пееше за Джени Рен. Тя не владееше езиците добре, не издържа. Гледах я в очите, срамуваше се, че знанията й са недостатъчни. Попитах я за името на президента на една южноамериканска държава, а тя дори не разбра въпроса ми, зададен на чужд език, но и името не знаеше. Срамуваше се, че не е чувала и тази песничка на Пол, на този дядо, както се изрази по-късно. Погледна към птичето и каза:

— Не знаете какво му е, нали? Притеснявате се и искате да му помогнете?

— Нали не сте фирма за маркетинг?