Джеймс Грейди
Бесни кучета (52)

52.

— Идеята е просто ужасна — каза Ръсел вечерта, докато се влачехме през гората.

— За съжаление е последната ми идея — отвърнах. Обувките ми се хлъзгаха по мокрите листа.

— Точно от това се опасявам — продължи Ръсел. — В тези времена подобен човек трябва да е оборудван с всички технологии, да има бодигардове, подкрепления, всички екстри.

— Може вече да не живее тук — отбеляза Хейли. — Може да не си е вкъщи.

Ерик не каза нищо. Продължихме през тъмната гора.

— Някой трябваше да остане при колата — обади се Кари.

— Не — възразих аз. — Трябва да сме заедно.

Налучквахме пътя си през нощния горски мрак.

Вашингтон, окръг Колумбия е пълен с гори. Най-голямата влиза в града като рог на полумесец, разполовена от шосето „Рок Крийк Паркуей“. По него богаташите от северозападните квартали проникват до замъците на парите от стъкло и метал, обрамчили улица „Кей“, както и до каменните постройки на бюрократите, прострели се по Пенсилвания Авеню чак до снежнобелия купол на Капитолия. Въпреки че горската ивица между Рок Крийк Паркуей и жилищните сгради на места с не по-широка от пет пресечки, дърветата се простират с километри и са любимо място на спортуващи за здраве, ездачи, дръзки любовници, велосипедисти, елени, койоти и доста убийци.

Гората всъщност надали заслужаваше това название. Бе по-скоро горичка или парк, или долчинка, обрасла с дървета, чийто естетически вид струваше повече, отколкото усилията по отреждането й за строителство. В интерес на истината, въпросната горичка дори не бе във Вашингтон, окръг Колумбия, а в Мериленд. Точно до границата се простираше шикозният квартал Бетезда, но ние не бяхме там, а в негово предградие, строено по време на Корейската война и оградено с ниска каменна стена. Предградието имаше име, сякаш извадено от английски викториански роман, както и четири неохранявани входа, от които се стигаше до шахматно подредени огромни къщи.

Белият ни кадилак влезе през главния вход в осем и трийсет и пет вечерта. Караше Зейн, а аз му давах наставления от предната седалка. Минахме покрай окъпани в светлина къщи, в които най-вероятно мама и татко тъкмо се бяха прибрали от огромните си топли офиси, за да вечерят претоплено ядене на огромна маса с излъскан до блясък стъклен плот, за да чуят пошляпването на босите крачета на сънливите Сара и Бен от горния етаж, за да гушнат топлите им телца, облечени в пижамки, за да ги целунат за лека нощ и да ги пратят отново в леглата покрай обемистите чанти на мама и татко, пълни с важна работа, която със сигурност ще разреши всички световни проблеми.

— Нямаше да е зле да знаем адреса — измърмори Зейн.

— Забрави — отвърнах аз. — Стигането до къщата е като състезание по спортно ориентиране. Тя е доста забутана. Всъщност е нещо като бунгало. Прилича на портиерска къщурка, на помещение за слугите, нищо особено.

— В този квартал „нищо особено“ е поне милион долара — изкоментира Хейли. — Просто не знам как си го е позволил със заплатата от Чичо Сам.

— Отначало го е държал под наем години наред — обясних по спомени от празненството по случай произвеждането ми в агент, проведено в тесен кръг от кардинали и свещеници от Управлението, събрани на червено вино и сирене. — Когато наемодателят му изкарал целият си имот за продан, теглил заем и го купил. Изработил си сложна схема за издължаване и в момента отдава под наем цялото имущество само и само за да продължи да живее в бунгалото.

— Тази горичка е единствената в целия квартал — продължих, докато минавахме покрай китка дървета от лявата ни страна. — Трябва да е тук.

Оставихме блестящия от чистота кадилак под една лампа до покрит плувен басейн, огледахме осветените прозорци на близките къщи и като не видяхме никого, се шмугнахме сред дърветата.

Студената влажна горичка ни погълна. Виждахме на не повече от два метра във всяка посока и то благодарение на отблясъците на уличното осветление, отразени в небето. Кората на близките дървета бе съвсем малко по-светлосива от лицата ни. Подритвахме камъни, настъпвахме съчки. Пролетта официално бе настъпила, но нощта явно пазеше тази официална новина в тайна. Голите стъбла на дърветата се притискаха в нас като тълпа на рок концерт или опечалени на погребение. Клоните драскаха бузи, чела, закачаха дрехи. Обади се бухал. Кой знае дали ни бе забелязал, или се занимаваше със собствени дела. Планът ни да вървим по права линия се натъкна на гъст храсталак с преплетени клони, който упорито отказа да отстъпи. Наложи са да заобиколим по едва дол чинка.

— Вижте! — обади се Ръсел и посочи нещо вдясно.

Взрях се в гъсталака и видях бунгалото под висок стълб с лампа. И зелена морава, а в нея — бяла триетажна къща.

— Това ли е? — попита Зейн.

— Според мен да — отвърнах.

— Ако бъркаш… — прошепна Зейн.

— Бърка или не — каза Ръсел, — не сме добре.

Уверихме се, че никой не е изкълчил глезен и не се е изгубил. Разгърнахме се и напреднахме към края на горичката. Изчакахме двайсет минути.

— Свети — прошепна Зейн. — Завесите са пуснати, така че не се вижда кой е вътре.

— Като че ли няма никой — обади се Ръсел. — Само луди като нас могат да се мотаят нощем в този студ. Е, не си въобразявам, че ако има снайперисти, ще ги забележим. Освен това не е изключено да има охрана в кола, паркирана зад голямата къща.

— Можехме да дойдем с колата — измърмори Зейн.

— По-добре, че не го направихме — каза Кари. — Можеше и да не стигнем дотук.

— От нас до къщата има петдесет метра гола поляна — изсумтя Ръсел.

— Точно.

— Ерик? — попитах.

— Възможно е да има фотоклетки, отчитащи движение. Бунгалото може да се пази с мрежа от инфрачервени лъчи. Може да има алармена система, директна връзка с охрана…

— Или пък куче — допълни Хейли.

— Майната му — прекъсна ги Ръсел. — Тръгваме ли, или ще седим тук цяла нощ?

— Тръгвайте спокойно, сякаш светът е ваш — казах и ги поведох към бунгалото.

Разгърнахме се — шестима души, излезли от гората и тръгнали през моравата към добре осветено бунгало. Вървяхме бавно. Не се криехме от нищо.

Не ни пронизаха куршуми. Не чухме лай на автомати. Не видяхме сигнални ракети. Не ни осветиха прожектори. Отникъде не се втурнаха разярени немски овчарки.

Стигнахме до верандата.

Кари почука на вратата. Стоях от лявата й страна. Останалите бяха наредени зад гърба ни. Кари отново почука.

Вратата на бунгалото се отвори и той застана насреща ни. Държеше дясната си ръка зад гърба, скрита от полуотворената врата. Лампите зад него, както и светлината от високия стълб над главите ни, блещукаха по побелялата му оредяла коса. Очите му се спряха на Кари.

Премигна, после видя и мен и усмивката му изтля.

Не изгубих нито миг:

— Моля те, недей! Не вади оръжие и не натискай алармата, ако дясната ти ръка е на копчето. Моля те, недей. Дай ни, дай ми поне един шанс.

Погледът му ни обходи, после се върна на Кари.

— Агент Руд?

— Да, сър.

— Моля те, каквото и да си намислил, сър, не го прави — казах. — Сега ще помръдна.

Измъкнах дясната си ръка иззад бедрото и му показах какво държа.

— Електрошоков пистолет — обясних. — Две дула, едно над друго, заредени със стрелички. Според Кари, тоест агент Руд, невротоксините могат да повалят човек за десет секунди. Не си в безсъзнание, но поне половин час те няма никакъв, а ние може би не разполагаме с толкова време.

— Наистина ли? — попита той.

Ръката му остана зад вратата, така че да не мога да я виждам.

— На колана си имам пистолет, сър — обади се Кари. — Въоръжена съм. Не идвам като пленница, а по своя воля. Тези хора не представляват заплаха.

— Наистина ли?

— Директор Ланг… — почнах аз.

— Заместник-директор — поправи ме той. — Освен това длъжността ми е секретна. Какво…

— Сър — казах, — можеш да ме смъмриш след минута. Сега обаче искам да ти кажа, че си в безопасност, но идваме със сериозни намерения. Ако бяхме дошли да те убием, нямаше да стискам електрошоков пистолет и досега вече нямаше да усещаш онова, което стискаш в дясната си ръка.

— Хм.

— Нека караме поред, става ли? Но трябва да напредваме. Как ще го направим зависи от теб.

— Какво ще кажете да се върнем малко назад? — попита той.

— Ако си в състояние да го направиш, ние сме готови.

Усмивката се върна на лицето му.

— Може да помислим и за нещо друго.

— Може да ни поканиш да влезем.

— Много е разхвърляно — отвърна той. — Освен това ще е тесничко… и за шестима ви.

— Няма проблем.

— Да, и аз така чух.

Усмихнах се на свой ред, но бързо изтрих усмивката от устните си.

— Показахме, че ти имаме доверие — продължих. — Както виждаш, нося електрошоков пистолет. Освен това никой не натисна спусъка, когато отвори вратата. Сега е твой ред. Мисля, че така е справедливо.

— Справедливо ли? — Ланг се намръщи. — Това ми прилича на преговори. Не мисля да преговаряме.

— За съжаление невинаги получаваме онова, което искаме. Какво държиш? Оръжие? Бутон за алармата? Сандвич с шунка?

— Това ли ме питаш?

— В момента и двамата играем на нещо повече от въпроси и отговори. — Изгледах го твърдо и отказах да се подчиня на опитите му да ме контролира.

Ланг повдигна рамене.

— Държа „Колт 45 автоматик“. Прекрасно оръжие с куршум за всеки от вас.

— Няма да се получи — обади се Ръсел иззад гърба ми.

Ланг се втренчи в лудия самурай с дълго черно кожено палто и каза:

— Вярвам ти. Ти беше… Съжалявам, но не помня имената на всички ви.

— Добре — продължи Ланг, — сега… бавно ще се обърна надясно, без да крия тялото си зад вратата. Ще оставя пистолета на масата. Ще отида до отсрещната стена, където няма нищо друго, освен кухненската мивка. Ще преброя до десет и ще се обърна с очи към вас и с празни ръце. Всички можете да влезете. Можете да ме застреляте в гръб или да не го направите, но ако ще стреляте, използвайте истински куршуми, а не някакви си стрелички.

Това каза. И го направи.

Когато се обърна, видя всички ни в къщата си. Вратата бе затворена.

— Е — каза Ланг и изгледа как Зейн взема пистолета му. — Агент Руд, радвам се да те видя. Първо да попитам добре ли си?

— Да, сър. Аз…

— Знаеш ли къде си? Всъщност по-важно е къде беше, откакто обезвредиха екипа ти. Между другото, колегите ти са добре, но се тревожехме за теб. Изглеждаш така, сякаш са те телепортирали в Швеция.

Сините му очи продължиха да я гледат топло, но не изпускаха и нас — влезлите в помещението, приютило кухня, трапезария и хол зад дебелите дървени стени на бунгалото.

— Стокхолмският синдром — обясних на Кари. — Притеснява се, че си изгубила волята и разума си и си преминала в лагера на похитителите.

— Това е вид лудост — добави Ерик.

— Няма начин — обади се Ръсел и отвори вратата към спалнята на Ланг, за да я огледа. — Стокхолм е друга история.

— Не се притеснявайте, разгледайте навсякъде — каза Ланг на самурая, спрял пред спалнята му.

— Виж какво — каза Зейн, — тук сме само шпиони. Не искаме да ни сервираш някаква изненада… И между другото, господин заместник-директор, не се придвижвай така дискретно към компютъра си.

Ланг замръзна. Усмихна се.

— Можете да ми викате Джон.

— Добре, Джон… — продължи Зейн и махна на Ланг да се приближи към мен. После посочи компютъра и кимна към техническия ни гений. — Ерик, провери го.

— И още нещо, Джон — добави Зейн. — Винаги ли отваряш вратата с пистолет в ръка?

— А ти с какво искаш да я отварям в тези смутни времена? — попита Ланг.

— Къде ти е охраната? — не миряса Зейн.

— Имаш предвид, освен чистото ми сърце и колта ли?

— Много добре разбираш какво искаме да знаем.

Ланг поклати глава.

— Доста доклади изчетох за пас тази седмица, но съм сигурен, че никой не разбира какво точно искате да знаете.

Зейн не го остави да се измъкне:

— Защо няма никой отвън? Къде ти е охраната?

— Аз съм бивш оперативен агент. Видял съм всичко. От бодигардове и охрана направо ми се гади. Имам чувството, че са пуснали хрътки по петите ми. Настоявам да ме освободят от присъствието си през по-голямата част от времето. Освен това всеки агент, до който може да се докопа Управлението, в момента търчи нагоре-надолу по Източното крайбрежие. Вас търсят. Каква ирония, че ви намерих просто като си седя у дома.

Ерик първо погали с очи, а после с пръсти компютъра на масата и попита:

— Има ли камери? Технически контрамерки? Аларми?

— Имам аларми на вратата и прозорците, вързани с отдела по сигурността и местните ченгета. Имам и фотоклетки за движение в тази стая, но трябва да ги включа. Паникбутон на стената до леглото, както и един тук, до кожения фотьойл.

Познавах го достатъчно добре и попитах:

— А какво няма да открием?

— Браво, Виктор — отвърна той, а очите му продължиха да опипват и преценяват Кари. — Може да не откриете бутона под бюрото с компютъра. Веднъж случайно го натиснах и след две минути… Да видим дали ще успеем да избегнем посещение от тълпа въоръжени агенти.

— Да видим — отвърнах. — Друго?

— Ще откриете дистанционното, с което си пускам нощната лампа, ако имам такова. Но нямам. Включвам си я нормално.

— Знаеш, че ще открием всичко друго — казах му.

— Успех. — Ланг ми се усмихна.

Човекът, който ме бе открил за Управлението, директорът, който тук, в скромния си дом, бе домакин на церемонията по произвеждането ми в конспириран шпионин, с толкова блясък, колкото позволяваше секретността, кардиналът на разузнавателната катедрала, който цепеше шперплатови прегради с брадва и ръководеше разпита в деня на втория ми опит за самоубийство, човекът, за когото Кари спомена, че бил поел някаква директорска длъжност в новата система за държавна сигурност, този побелял, фин, но силен мъж на име Джон Ланг, вдигна ръце, за да го претърсим в собственото му дървено бунгало.

„Хитро“, помислих си. Не чакаше да го помолим или да му наредим какво да прави. Изпълняваше неизречени заповеди. Работеше, за да спечели доверието ни. Прелъстяваше ни с помощта си. Докато…

Той улови лекото поклащане на главата ми. Знаеше, че знам. Знаеше, че знам, че знае.

„Впримчени сме в порочния кръг на онова, което знаем — помислих си, докато Зейн опипваше шпионина, с когото бяха почти връстници. — Впримчени сме в постоянна гонитба в кръг докато…“

Срещнах Ланг на един семинар по бойното изкуство багуа^[1] недалеч от това бунгало. Подобно на тай чи и айкидо, багуа разчита на силата на съперника, само че практикуващите го се упражняват в кръг. Грубо казано, обикалят противника си в кръг, отбиват атаките му, докато на него не му се завие свят или не изгуби ритъм или баланс, и в мига на това докато практикуващият багуа атакува врага с поредица убийствени техники.

„Трябва да излезем от този кръг“.

— Чист е — обяви Зейн.

— Как се чувствате? — обърна се Ланг към всички нас.

Опитваше съчувствие. Съпричастност. Близост.

— Все така луди? — продължи той.

Опитваше провокация. Предизвикателство. Дестабилизиране.

— Все така умни — отвърнах.

— Никой не е казал, че сте глупави — каза Ланг. — Точно затова всичкото това… буйстване и убийства на доктори и сестри доказва онова, което всички знаят, а именно че сте… в особено медицинско състояние.

— Божичко, как само извъртате думите във Вашингтон — възкликна Ръсел.

— Ще врътне и нас, стига да му дадем възможност — обади се Зейн.

— Според мен вече сте доста замаяни — не миряса Ланг. — Дори и да не сте луди, спирането на всички лекарства, с които са ви тъпкали, сигурно е голям стрес.

— Докато сме заедно, се държим — уведомих го и направих усилие да спра треперенето на ръцете си, с пълното съзнание, че той го забелязва.

— Както кажеш — съгласи се Ланг. — Вие сте с пистолети, не аз.

— Не — отвърнах и измъкнах колта му от колана на Зейн, преди някой да успее да каже нещо. Подадох му го с дръжката напред. — Ето, сега всички сме с пистолети.

Бистрите сини очи на стария шпионин премигнаха. Той изгледа подадения му пистолет. Не помръдна.

— Хайде — подканих го. — Вземи го.

С крайчеца на окото си улових почти незабележимото движение на Ръсел, който все още стоеше до вратата на спалнята. Знаех, че е извадил пистолета си.

— Вземи го — настоях.

Взе го. Отпусна го до бедрото си, с дулото надолу.

— Но ако го използваш — продължих, — имай куража да не ме застрелваш в гръб.

Пристъпих към мивката и му обърнах гръб. Взех една чаша от рафта и я напълних с вода от чешмата. Скрих разтрепераните си ръце.

Зад мен Кари се обади:

— Сър, ние… Те не са ни врагове.

— Така ли? — учуди се той. — Всички доказателства сочат обратното.

— Не всички — включих се отново и вперих очи през прозореца в нощта вън. — Какво държиш?

— Блъф? Лудост? Ти ми кажи.

— На какво ще повярваш?

— Това винаги е проблем. Вярвам, че стоя в трапезарията си с петима освидетелствани, избягали и способни на насилие луди, които ме превъзхождат по сила, и с един, на теория, много способен агент, който… който също е тук. На какво искаш да повярвал?

— Откажи се — обади се Ръсел. — Така няма да стигнем доникъде.

Нощта зад кухненския прозорец се раздвижи. Но не видях нищо.

— Питай — подканих го.

— Какво да питам? — попита Ланг с неподправено любопитство.

— Каквото искаш. — Извърнах се от мивката и погледнах както него, така и събратята ми по лудост и Кари. — Какво искаш да знаеш?

Забелязахме, че в очите му започват да се въртят колелца.

— Защо сте тук? — попита най-сетне Ланг.

Точно в същината на ситуацията и вероятната й развръзка.

— Виждам, че имаш достатъчно столове. Сядай на канапето и ще ти разкажем.

Какво представление изиграхме само! Постановка, пълна с врява и безумство, със сцени, взети сякаш направо от филмите на братя Маркс. Реквизит — нощ, бунгало. Приглушена светлина, публика от един човек, приклещен на канапето си. Изиграхме ролите си превъзходно, защото освен манипулатор всеки шпионин е и актьор.

Ръсел изпя „На пода (също както доктор Фридман)“, но Зейн го прекъсна, защото изскочи иззад Хейли, за да покаже как сестра Смърт е изпълнила мократа си поръчка. Успя да предизвика писъка на Хейли:

— Внимавай с кръвта ми!

— Знам, че след като разчистихме местопрестъплението, съдебните следователи най-вероятно няма да ни повярват — включих се аз, — но в онзи миг идеята да го вземем с нас изглеждаше добра, макар и малко да съжалявам, че го окачихме на оградата.

— Аз пък съжалявам, че се вдървих и не успях да се справя със сестра Смърт — каза Ръсел.

— Забрави за това — успокои го Зейн. — Стана заради клозета.

— Заради клозета и любовта — допълних аз.

— Ако ще се разкайваме — продължи Зейн, — то запалената полицейска кола тежи на моята съвест.

— Запалената какво…? — попита Ланг.

— Огледалото — измърмори Ерик. — Счупих огледалото. Носи лош късмет. Съжалявам.

— Вината не беше твоя — успокои го Хейли и се обърна към Ланг. — Ерик се подчинява на всяка заповед. Не иска да спре, не може да спре да се подчинява, без значение какво се случва. Ето например: Ерик, обясни какво направи на помена на доктор Фридман.

Ерик скочи и почна:

— Леонардо да Винчи е създал…

— Ерик, престани и си седни на мястото — казах и той ме послуша. — Ако Хейли не внимава как точно формулира заповедите, нямаше да съм в състояние да го спра дори бунгалото да се запали. Щеше да се случи същото както с онази психиатърка.

Тайният заместник-директор на ЦРУ се намръщи.

— Каква психиатърка?

— Тя няма значение — махна с ръка Ръсел. — Вашата блондинка обаче…

— Коя? — учуди се отново Ланг.

— Аз — обади се Кари. — Боядисах си косата за дегизировка.

— Работата е там — продължи Ръсел, — че тъкмо щях да чукам и тя ме спря.

— Вие двамата? — попита Ланг.

Ръсел и Кари извикаха в един глас. Той:

— В никакъв случай!

Тя:

— Не с него!

— Но пък се сдобихме със страхотна кола! — намесих се в опит да поуталожа гнева на Ръсел. — Въпреки че собственикът й бе мъртъв, колата ни прекара през всичко останало, чак до удара по офиса на ОСА тази сутрин.

— Каква оса, каква сграда? — не преставаше да се диви Ланг.

— Не, сър — обади се Кари. — Нашата ОСА. До метростанцията на Такома Парк.

— Какъв удар? Да не сте убили…

— Никого не сме убивали — отвърнах бързо.

— Е — обади се Зейн, — като не броим сестра Смърт, но то си беше производствена авария.

— И после — продължих аз, — празният офис ни каза да бягаме.

Останахме без дъх.

Часовникът ми отброи няколко секунди, преди Ланг да се обади:

— Леле-мале. Значи всичко това е станало, защото сте се държали един за друг.

Повдигнахме рамене.

— Добре — продължи той. — Сега сте тук. Сега…

— Нямаш ли нещо за пиене? — прекъсна го Ръсел.

— Без пиене! — извиках.

— Не се притеснявай — отвърна Ланг. — Не искам никой да се напива. Ей там в хладилника трябва да е останала някоя кола.

Ръсел се приближи към хладилника, отвори го и каза:

— Лудница! Бира.

— Не — спрях го.

Той обаче подаде бутилка на Зейн, отвори една за себе си и ми предложи третата.

Последното, което ни трябваше, бе грубости, така че отпих от златистата течност и надигнах бутилката към домакина ни:

— Благодаря.

— Господин директор — обади се отново Кари. — Те разполагат с нещо. Натъкнали са се на нещо.

— Но — възрази Ланг — не са ли все още… луди?

— Да — отвърна Зейн. — Но гледай, чудо на чудесата, все още си седим тук в трапезарията.

— Не се обиждайте — каза Ланг. — Просто се опитвам да анализирам информацията.

Зейн отпи от студената бира.

Ланг изгледа втренчено Кари.

— И си сигурна, че… пистолетът ти е зареден?

— Ето — казах и му подадох електрошоковия пистолет. Съблякох жилетката с амунициите и светлинно звуковите гранати и я тръснах в скута му. — Прибави към това твоя пистолет и ще разполагаш с повече бойна сила от всички ни.

— Но не забравяй — обади се Ръсел с бира в лявата ръка и с празна дясна, — че качеството е по-важно от количеството.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Ланг. — Значи… дойдохте тук, за да се предадете?

— Едва ли — отвърна Ръсел.

— Никога — съгласи се Зейн.

— Дойдохме тук, за да спасим поне някои от нас — каза Хейли.

— Дойдохме тук, за да ти помогнем да ни помогнеш да ти помогнем — заявих аз.

— Дойдохме тук, за да хванем онова копеле Кайл Русо — допълни Ръсел.

— Кой? — Ланг премигна.

Шестимата се втурнахме да обясняваме, но Ланг пое командването:

— Млъкнете!

Посочи ме с показалеца си, сякаш не му пукаше, че ако това е пистолет, Ръсел ще го гръмне.

— Виктор, искам да говориш само ти. Разкажи ми. Без лирически отклонения, без приключенски истории. Още не мога да хвана края на похожденията ви. Разкажи ми онова, с което сте убедили агент Руд в правотата си. И ми кажи кой или какво е Кайл Русо.

Двадесет минути по-късно, след като преминах от техниката, използвана от убиеца, до чека, с който е платил за пощенската кутия и благодарение на който стигнахме до ОСА, приключих.

— Браво, Вик — похвали ме Кари. — Добре го разказа.

Ланг обаче отбеляза:

— Не сте постигнали кой знае колко.

— Е — обади се Зейн, — поне е нещо.

— Всичко зависи от това как ще съпоставиш фактите — продължи опитният шпионин. — И искате с това не кой знае колко да се явя с вас пред Управлението?

— Всъщност — намеси се Ръсел, — докато не знаем кое какво е, не отиваме никъде.

— И какво ще правите? — избухна Ланг. — Какво искате да направя? Трябва да имате някакъв план! Да не сте си мислили, че ще ми се изтресете на главата и… аз ще поема командването на кръстоносния ви поход или разследването ви, или глутницата ви бесни кучета, или каквото там си мислите, че сте? И после всичко ще тръгне по мед и масло?

— Ами… — каза Хейли.

— Какво искате да направя? Да вкарам името на Кайл Русо и адреса на някакъв празен офис и на фирма за отдаване на пощенски кутии под наем в домашния си компютър ли?

— Можеш ли да го направиш? — попитах.

— Да не забравяме и чека на приносител от банката в онова малко градче — допълни Зейн.

— Утре — каза Ланг — мога да изпратя екип там. Близо е до океана, на три часа път оттук. Когато банката отвори, ще извадят данните си. Чековете на приносител може и да изглеждат анонимни, но банките, които ги издават, пазят сведения откъде идват парите за покритието и кой ги е купил. Няма друг начин.

— Ако организираш екип — обадих се колебливо, — в него… ще има хора, които не познаваме.

— Колкото повече хора, толкова по-малко контрол — отбеляза Ръсел.

— Но първо… — кимнах към компютъра — наистина ли си вързан към Управлението?

— За някои неща — отвърна Ланг — Управлението съм самият аз.

— Ерик? — каза Зейн.

— Подобрен компютър. Вероятно на Агенцията за национална сигурност.

— Имам го от години — отвърна Ланг. — Техните са пет поколения пред този.

— Има специален модем. Сателитна връзка. Вероятно е снабден със защити, пред които обикновените са просто детска играчка. Може да прави телеконферентна връзка, като ползва безжична камера.

— Ако те виждат, значи те виждат — каза Ланг. — Аз съм дискретен човек. Що се отнася до останалото, знам само, че работи.

— Ми тогава да го пробваме — каза Ръсел. — Ерик ще контролира нещата, така че какво имаме да губим?

Ланг седна пред компютъра. Ерик се подчини на командата на Зейн да наблюдава какво се случва, за да не довтасат лошите, и се настани до домакина ни. Хейли сложи успокоително ръка на рамото му. Ерик вкара няколко команди в компютъра, докато в долния ляв ъгъл на монитора не изскочи „прозорец“. За мен всичко изглеждаше тъмна Индия. За Ерик „прозорецът“ показваше операциите на компютъра. Той бутна клавиатурата към Ланг. Зейн застана зад домакина ни, а Ръсел се облегна на стената, откъдето можеше да наблюдава както скупчените около бюрото хора, така и затворената врата.

Аз застанах до Кари. Бирата ме бе отпуснала, така че прошепнах:

— Благодаря.

— За какво? — отвърна шепнешком тя.

— Мога ли да започна? — попита Ланг.

— Давай — насърчи го Зейн.

По монитора пробягаха разноцветни текстове и едно предупреждение отстъпи път на друго. Искаше пароли и ги получи от Ланг.

— Без помощта ти никога нямаше да го накарам да ни повярва — продължих да шепна. — Беше страхотна.

— Просто бях шпионин. Докладвах.

— Добре — каза Ланг. — Вече съм в индекса и мога да търся. Това е огромна база данни. Не само Управлението, но и Агенцията за национална сигурност, Пентагонът, Белият дом.

— И аз си заложих задника — каза Кари.

— Не мога и да си мечтая за по-приятна компания.

Ланг отвори търсачка и написа името на Кайл Русо, истинското име на сестра Смърт, сградата на ОСА и другите сведения, взети от матриците ни. Натисна „ентър“.

Кари се извърна и видя топлата ми усмивка. Поклати глава. Затвори очи. Отвори ги и каза:

— Виктор, аз не съм… не е… ти не си…

— Какво става, по дяволите? — обади се Зейн.

Всички впихме очи в компютъра — освен Ръсел, който застана нащрек до стената.

„Отказан достъп“, гласеше надписът на монитора. Зад него се заредиха цветове и образи. През „прозореца“ на Ерик хукнаха нескончаеми редици цифрови кодове.

— Невъзможно! — извика Ланг. — Не може да ми откаже достъп. Та аз съм в Съвета по национална сигурност, мамка му! Заместник-директор на ЦРУ. Разполагам с всички правомощия!

— Системата се опитва да ни проследи! — изсумтя Ерик. — Опитва се да включи камерата!

Бам! Бам! Бам!

Кутията на компютъра на пода се удари в крака на бюрото и от нея се разхвърчаха искри. Секретният модем заподскача по плота и тупна на пода. Мониторът изпращя, стъклото му се строши и парчета полетяха към клавиатурата и бързо дръпнатите ръце на заместник-директор Джон Ланг.

Ръсел се извърна светкавично и заоглежда вратата и прозорците на бунгалото.

Остави на Зейн да долепи дулото на пистолета си до тила на Ланг, който се изправи и отстъпи заднешком от пращящия труп на машината си.

— Ти ли го направи? — изкрещя Зейн и с ловко движение измъкна колта от ръцете на Ланг.

— Какво да съм направил, по дяволите? Нали ме гледахте през цялото време! Ерик също! Някакъв ненормалник от нищото току-що гръмна…

— Аз ще те гръмна, ако… — почна Зейн. — Ерик?

Инженерът поклати глава.

— Не е правил нищо особено. Натъкна се на някакъв капан.

— Значи не е бил той? — попита Зейн.

— Търсачката му се удари в защитна стена. Всеки, който се опита да се добере до информацията, която търсихме, ще бъде отхвърлен. И проследен.

Зейн отлепи дулото на пистолета си от побелялата коса на Ланг.

— Каквото и да ви минава през главите, момчета — каза заместник-директорът, — предъвчете го още няколко секунди, преди да действате.

— Все още си жив, нали? — каза Зейн.

— Онова, което наблюдаваш, те наблюдава — измърмори Ръсел, без да откъсва поглед от вратата. — Дори камерата да не е била включена, кой знае какво се е насочило срещу нас.

— Ерик — попитах, — с колко време разполагаме?

— Зависи от хората насреща. Веднага след като е попаднал на капана, са проследили връзката дори и да не са разпознали компютъра му. Той твърди, че неговият екип идва по сигнал за две минути. Да речем, че трудно могат да се сравняват с тях или че събирането на лошите изисква повече време… Минимум три минути. Максимум… кой знае.

— Ей, какво сте намислили? — възкликна Ланг.

— Не сме ние, човече — отвърна Ръсел и посочи останките от компютъра. — Ти падна в капана.

— Точно.

— Сега вече си един от нас — казах аз. — И разполагаме с по-малко от три минути.

— Но аз съм… директор в Управлението — каза Ланг. — По дяволите! Дори съм важна клечка в Белия дом!

— И доктор Фридман е бил — отбеляза Кари. — Или поне е можел да стане, ако…

Думите, изречени от колега, който по всяка вероятност бе с всичкия си, накараха Ланг да премигне.

— Трябва да изчезваме — казах аз. — Бързо. Веднага!

— Да не вземаме нищо оттук — обади се Ерик. — Никаква електроника, дори мобилния му.

— Мога ли да си взема поне палтото? — попита Ланг.

Отвори гардероба и издърпа едно износено палто. Ерик и Зейн го пребъркаха, преди да му позволят да го вземе. После го натовариха като магаре с палтото, жилетката с боеприпасите и електрошоковия пистолет. Взехме очукания му ландровър, защото за трийсетте секунди, през които грабнахме ключовете, изхвърчахме навън и се натъпкахме в него, си спестихме петнадесет минутно лутане и препъване из гората, докато се доберем до кадилака. Зарязахме лесно откриваемия ландровър край покрития басейн, а Ланг стовари палтото, амунициите и оръжието в багажника на кадилака. Запалих белия звяр, Ерик скочи до мен, а Хейли допълни триото на предната седалка. Отзад беше съвсем тясно: Зейн, Кари, Ланг, Ръсел.

Двигателят изрева в нощта и излязохме на главния път. Поехме наляво, защото там изглеждаше по-тъмно.

Ръсел затананика:

— Та-та-та-там, та-та-та-та-там…

— Не сме „Великолепната седморка“! — каза Ланг — позна песента. — Просто сме седем шпиони, които бягат от някакъв призрак, залепен за тавана на крадената им кола.

— Значи имаме нужда от свое собствено парче — каза Ръсел.

— Не, имаме нужда от план — възрази Ланг. — Какво ви остана от нещата, които…

— Банката — извиках. — Сто на сто пазят документи от чековете, с които е финансирана акцията на сестра Смърт! Само на три часа път сме! Можеш да им покажеш картата си и…

— Страхотна идея. Само дето Ерик не ми позволи да си взема картата.

— Можеше да има устройство за проследяване — оправда се Ерик.

— Ами дрехите и тялото му? — попита Зейн.

— Ей, ама вие май вече прекалявате — обади се Кари.

— Хайде да бъдем професионалисти — каза Ръсел. — Господин заместник-директор… моля, съблечете се.

— Тук ли? Както сме натъпкани като сардели? Искаш да се разхвърлям по гащи в някакъв кадилак модел не знам коя година? Не мислиш ли, че ще изглеждаме малко странно?

— Трябват ми само обувките — каза Ерик. — Вероятно.

— Проверете ги, без да ги скапвате — намеси се Кари, която не спираше да се оплаква, че маратонките на Хари Мартин й били прекалено големи, а резервният чифт на Хейли й стискал.

Притиснат на задната седалка, Ланг не можеше да стигне обувките си. Зейн се наведе и ги смъкна — бяха черни китайски маратонки, — след което ги подаде на Ерик за проверка.

— Май няма нищо — произнесе се Ерик и подаде маратонките, за да ги обуят на краката на Ланг.

— Аз съм от най-високото командно ниво в Управлението — каза той. — Не съм някакъв обикновен агент, чието проследяване може да оправдае усилията и разноските.

Надзърнах в огледалото за обратно виждане и видях плетеница от ръце, крака и тела, придружени от пъшкания, стонове и извинения.

— Така няма да стане — обади се отново Ланг. — Тук отзад не се диша, а вие искате да караме три часа до някакво градче на Източното крайбрежие и да чакаме, докато банките отворят в девет? Така сме се наблъскали, че сме като магнит за полицията. Просто сме класика в жанра — повече, отколкото е позволено и без колани. Трябва само да срещнем полицай и когато ни спре… Не споменахте ли, че вече сте подпалили една полицейска кола?

Мигачът отговори на въпроса му.

— Къде отиваш? — попита Ланг.

— Да си вземем кола — отвърнах.

— И къде ще ходим с нея? — обади се Хейли.

— В банката. Колкото повече информация съберем, толкова по-лесно ще пипнем Кайл Русо и ще се измъкнем от цялата тая каша.

— Господин Ланг няма никакви документи — каза Кари. — Моите и на хората ми сигурно вече са пуснати за издирване. Ако ги размахаме пред служителите в банката…

— Не се тревожи — отвърнах и продължих да карам покрай редици къщи, в които прозорците вече светваха. — Ще измислим нещо.

След половин час спряхме на паркинга на голям магазин. Салонът за красота, фитнесът и магазинът за велосипеди вече бяха затворени. Паркирахме кадилака до маслиненозелено волво с регистрация в Мериленд и стикер на задната броня, показващ, че хлапетата от семейството са запалени футболисти. Единствените светлини на паркинга идваха от малко магазинче, в което Хейли изкупи последните четири пакетчета, рекламирани като сандвичи. Продавачът така и не свали слушалките на уокмена си, така че Хейли лесно го убеди да й позволи да си направи кафе на машината му, докато ние се изредим в тоалетната. Организирахме си пикник на предния капак на новооткраднатото волво.

— Просто не мога да повярвам — каза Ланг. — Добре, съгласен съм, че компютърът ми изгърмя. Някой го направи. Видях го с очите си. И все пак…

— Трябваше да видиш доктор Фридман — отбеляза Ръсел, докато предъвкваше сандвича с вкус на нещо средно между картон и кетчуп.

— Видях го — отвърна Ланг. — Въвлякоха ме в гонитбата ви. Видях всички… снимки от местопрестъплението. Видях го на оградата.

Поклати побелялата си глава. От устата му излизаше пара.

— Тогавашният шеф на ЦРУ — Хелмс, Кисинджър, който е бил в Съвета по национална сигурност, и Никсън са успели да скрият от всички заместник-директори, от Конгреса и от пресата, че Управлението организира преврат в Чили. Но това е било преди много години!

— Ние също сме отпреди много години — каза Зейн.

— Да, но в днешно време, след единадесети септември, сме въвлечени в огромни шпионски войни и работата ми е да знам какво прави всеки! За Бога, в Националния съвет по сигурност постоянно ме обвиняват, че прекалено се вживявам в ролята си на… паяк, който пълзи по всички мрежи. Аз организирах преструктурирането на оперативния отдел! И сега… Кой, по дяволите, може да хакне компютъра ми? Терористи от Ал Кайда или призраци от времето на Саддам или талибаните? Някакви картели? Руснаците, някой от мафиотските им структури или каквото там излиза тези дни от Москва? Може би също севернокорейците, но не и китайците, те не искат да си развалят отношенията с нас… Тогава кой?

— Ами ако ударът идва отвътре? — обади се Кари.

— Вътре сме ние! — настоя Ланг. — Това не е Холивуд. Няма тайна мрежа от конспиратори, които заплашват да взривят планетата. По дяволите, аз съм шеф в организация, която официално би трябвало да разплита конспиративни мрежи навсякъде по света, и въпреки че имаме най-способните и умни хора в Америка, едва успяваме да сложим ред в собствения си двор.

— Точно — каза Зейн. — Заради това възможността от вътрешна конспирация…

— Каква „конспирация“? — викна Ланг. — В истинския свят, в разумния свят винаги съществува някакъв план, някакъв график. Какъв според вас е планът на вътрешна конспиративна група, която, да речем, се опитва да направи нещо в сърцето на гигантски шпионски октопод, всяващ ужас с пипалата си?

— А защо умря доктор Фридман? — попита Хейли.

— Защо се случва всичко това? — Ланг поклати глава. — Нямам никакво разумно обяснение.

— Нас ли питаш за разумно обяснение? — обади се Ръсел. — Ние сме луди.

— Които ме водят къде? — избегна въпроса Ланг. — А, сетих се. В банката.

— Дори ако спираме да заредим — намеси се Кари, — пътуването няма да отнеме повече от четири часа.

— Писна ми вече да се влачим по пътищата — оплака се Ръсел. — Няма ли най-сетне да стигнем до нещо сигурно?

— Почти стигнахме — опитах се да го успокоя с надеждата, че не го лъжа.

— Да бе — отвърна Ръсел с пълното съзнание, че независимо дали го лъжа, или не, думите ми не носят добри новини.

— Имаме мобилни телефони, с които да поддържаме връзка — каза Зейн, — така че не е проблем да се разделим.

— Значи няма да се движим залепени като сиамски близнаци? — попита Ланг.

— Може би наистина е най-добре да се разделим — казах аз. — Като се движим заедно, ще привличаме повече внимание. Ако някоя от групите загази, другата ще знае и ще успее да се притече на помощ и да изненада противника.

— Как ще се разделим? — попита Ръсел.

— Аз вземам Кари в кадилака — отвърнах мигновено. Замислих се и добавих: — Трябва да си разделим нормалните бегълци — по един свидетел във всяка кола.

— Ерик и аз трябва да сме заедно — каза Хейли. — Така че идваме с вас.

— Господин директоре — обади се Зейн. — Ти ще пътуваш с мъжете. Печелиш предната седалка. Ръсел — ти отвори колата, ти ще я караш.

— Лудница!

— А ти? — обърна се Ланг към побелелия ненормалния.

— Аз ще седя точно зад теб през целия път.

— Не се и съмнявам — каза заместник-директорът. — Захладня, пък и вече съм стар, така че може ли да си взема палтото? — И кимна към багажника на кадилака.

— Разбира се — отвърнах и му хвърлих ключовете.

Гледахме го. Ръсел нехайно пристъпи напред. Очите му не изпускаха Ланг и без значение накъде бяхме обърнати, цялото ни внимание бе съсредоточено върху заместник-директора. Той се скри под огромния вдигнат капак на багажника.

— Сега е моментът — прошепна Зейн. — Това е първата му възможност да контраатакува.

Изминаха двадесет и една секунди и тъкмо ми хрумна, че Ланг се бави прекалено много, когато багажникът на кадилака се затвори. Бе облякъл палтото си, без да го закопчава, така че да виждаме добре колана на панталона му. Тръгна към нас с пистолет в ръка. Държеше го за цевта.

— Ето, вземи това — каза белокосият заместник-директор на белокосия Зейн и му подаде пистолета. — Така всички ще се чувстваме по-добре, а ако ми потрябва, знам къде да го търся.

Мина покрай нас, заобиколи волвото, отвори предната врата и се настани на седалката. Затвори.

— Да тръгваме — казах аз.