Джеймс Грейди
Бесни кучета (43)

43.

— По дяволите! — изругах.

Двамата със Зейн стояхме между един миниван и някакъв семеен джип, вперили поглед в адреса, който Хейли бе успяла да изкопчи от счетоводния отдел на мобилния оператор.

— Какво става? — изпращя приглушеният глас на Ръсел от десния джоб на якето ми.

— Не говори по време на операция! — отвърнах на човека, който не бе с нас. Не че се налагаше да си припомняме основни шпионски правила. Не и сега.

Колите фучаха около нас по натовареното авеню.

Четири витрини ни гледаха втренчено иззад паркингите си. Втората витрина отляво надясно се перчеше с адреса, изкопчен от Хейли, а до него, с по-големи букви, бе изписано:

ПОЩА ЗА ВАС!

— Това е обикновена пощенска кутия — каза Зейн. — „Берлоу Индъстрийз, апартамент 413“ всъщност е пощенска кутия 413. Нищо и половина.

— Може би нищото е повече, отколкото изглежда на пръв поглед — отвърнах. — Прикривай ме.

Бутнах стъклената врата на „Поща за вас“ и влязох. Над главата ми издрънчаха звънчета.

Пред мен стоеше тезгях, който очевидно играеше ролята на „бизнес център“. Зад тезгяха се виждаше стая с две бюра, на които се разполагаше персоналът на фирмата. Зад бюрата се простираше дълга маса с рула кафява опаковъчна хартия, тиксо, моливник, пълен с ножици, стила и маркери. На съседна маса бяха разположени два факса и компютър. На стената бяха окачени пет размера картонени кутии за пратки, както и мостри на опаковъчна хартия за подаръци. Сред останалата стока, изложена на показ, фигурираха етикети, три вида тубуси, различни размери пликове за писма.

От лявата ми страна се издигаше метален шкаф, разделен на пощенски кутии с всякакви ключалки. Всички гледаха към улицата и всяка разполагаше със собствено малко прозорче. Прокарах разсеян поглед по кутиите и лесно открих номер 413. Прозорчето показваше, че е празна.

Върнах вниманието си към офиса и огледах двамата служители.

На по-отдалеченото бюро седеше оплешивяващ негър. На стената зад гърба му висеше снимка на някакви мъже във фабрика. Пред него се мъдреха фотографии на съпругата и трите му деца. Изглеждаше уморен. Носеше маслиненозелен пуловер.

Жената, с червени обувки, вдигнати на бюрото по-близо до тезгяха, бърбореше по мобилния си телефон. На тази възраст трябваше да е в колеж. Сигурно обуваше избелелите си дънки с ниска талия единствено със сапун. Зелената й блуза с мъка удържаше плътта, надвиснала над колана на дънките. Носеше много спирала и червило. Рошавата й късо подстригана коса бе боядисана във всички цветове на дъгата.

Прокашлях се. Изкашлях се още веднъж, този път по-силно.

Тя каза в слушалката:

— В смисъл че аз го гледам като тресната, а той направо…

— Извинете! — казах аз.

Мъжът с маслиненозеления пуловер вдигна очи от папката пред себе си и видя как девойката с мобилния телефон вдига пръст към мен и продължава разговора си:

— В смисъл че това въобще не е така, защото аз просто съм…

Зеленият пуловер затвори уморено очи, после и папката пред себе си. Взе я и се запъти към мен. Когато мина покрай бюрото на телефонистката, остави папката пред нея и каза:

— Триш, моля те, прибери папката с активните клиенти.

— В смисъл? — обърна очи към него Триш, но бързо върна вниманието си към телефона: — Не, не говоря на теб. Няма нищо. В смисъл, тук трябва да свърша малко работа… Да, така направи!

Зеленият пуловер посочи един нисък зелен шкаф за документи и й каза:

— Ето там.

— Няма проблем! — усмихна му се бегло Триш и отново се зае с разговора: — В смисъл че не. Няма начин!

Зеленият пуловер прогони мислите за самоубийство от главата си и дойде при мен.

— Извинявайте. Дъщерята на шефа. Върви в комплект с фирмата.

— И аз това гледам.

— Какво обичате?

— Чудя се дали да не си наема пощенска кутия при вас.

— Разбира се — отвърна той и изрецитира месечните, тримесечните и годишните такси.

В ъглите нямаше охранителни камери, нито пък безобидни на пръв поглед неща, зад които можеха да се крият такива.

— Малко се притеснявам за имиджа на фирмата — продължих. — Какви хора си наемат кутии при вас?

— Всякакви — отвърна той и ми подаде едно заявление.

— Благодаря — отвърнах и прибрах бланката в джоба с амунициите. — Какво ви е работното време?

— Отваряме сутрин в шест и вечер затваряме в единайсет. През това време винаги има човек тук. Преди предлагахме двадесет и четири часов достъп до кутиите, но много ги разбиваха и се отказахме.

— Лошо. От колко време сте в бизнеса?

— Има дни, в които ми се струва, че въобще не съм тук. Друг път двете години, през които паркирам колата си отвън, ми се струват като цяла вечност. — Той кимна към снимката на стената зад бюрото му. — Преди бях производствен директор в една фабрика за облекло. Имах петдесет и седем подчинени, повечето свестни хора. Първо компютрите се заеха да отговарят с „да“ или „не“ на половината от въпросите, за които пишех отчети. После собствениците преместиха фабриката в някаква безмитна зона в Мексико.

— В смисъл че това е положението. Забрави — каза Триш.

— Поне все още съм началник — добави Зеленият пуловер.

— Е, какво да се прави.

— Най-смешното в цялата работа е, че сега и хората в Мексико сърбат същата попара. Фабриката се мести в Китай. — Усмивката на черното му лице подсказваше, че не му е много смешно. — Добре поне, че не си губих времето да уча испански.

Засмях се. Кимнах за довиждане и после, все едно че току-що ми е хрумнало, добавих:

— Всъщност аз си търся и офис, така че ако предлагате стаи… — Направих широк жест към тавана. — Може би предлагате и тази услуга.

Той поклати глава.

— Тук сме само на един етаж.

— Така си и помислих — отвърнах. — Е, довиждане.

Излязох през стъклената врата на улицата.