Джеймс Грейди
Бесни кучета (42)

42.

Кари седна зад волана.

— Сигурен ли си? — попита, когато й отворих шофьорската врата.

— Аз лично се чувствам като пребит, а предполагам и останалите не са в по-добра форма — отвърнах.

— Кажи й, че ако ни прецака, ще й прострелям капачката — обади се Ръсел.

— Кажи й го сам — отговорих. Бях на предната седалка между Кари и Зейн.

— Ей, русата — каза Ръсел. — Ако ни…

— Разбрах.

Тя запали кадилака, изпълзя от страничния път и ни качи на главния.

Возехме се. Оставихме гласовете и музиката от радиото да властват в купето. Слушахме новините и се опитвахме да открием нещо, което ни засяга. Без успех. Не сменяхме станцията, докато не свърши поредното хубаво парче. Колите около нас се стрелкаха на юг с такава скорост, каквато им стискаше на шофьорите. Ние се придържахме към ограниченията.

— Защо му трябва на човек да дърпа дявола за опашката повече от разумното? — попитах.

— Точно.

Ръсел намести слънчевите си очила и се обади:

— Понякога дяволът те дърпа за опашката.

— Мога ли да получа някакви други очила вместо тази медицинска измишльотина? — попита Кари и посочи медицинските очила на носа си, с които лекарите проверяват зрението. — Слънцето блести право в очите ми.

Зейн й подаде очила в стил „Бони и Клайд“.

Кари ги сложи и се обърна към мен:

— Треперят ли ти ръцете?

— Вече не — отвърнах. В интерес на истината, всяко мускулче на тялото ми бе напрегнато.

— А Зейн — тя погледна покрай мен — изглежда необичайно… спокоен.

— Предполагам — каза той.

Кари върна очи към платното, но забелязах, че не пропусна да хвърли поглед към задната седалка в огледалото за обратно виждане. Хейли бе отпуснала глава на рамото на Ерик. Ту отваряше, ту затваряше очи, устните й не спираха да се мърдат беззвучно. Ръсел стоеше от другата й страна и по същия начин мърдаше устни, само дето, в неговия случай, думите повтаряха куплетите на парчетата по радиото.

— Мисля, че трябва да се стегнете — обади се отново Кари.

— Може би сме прекалено стегнати — забеляза Ръсел.

— Така е — съгласих се. Ръцете ми определено не трепереха. — Това ни е проблемът.

По радиото пуснаха „Не се тревожи, скъпа“ на „Бийч бойс“.

— Може би и Брайън Уилсън е имал същия проблем — каза Ръсел, докато солистът на „Бийч бойс“ изливаше душата си от тонколоните за това как я бил успокоен от любимата си. Ръсел бе надул парчето „В леглото (също като Брайън Уилсън)“ в отделението, за да подразни доктор Фридман, точно преди Ерик да извика неговото „ох-ох“. — Може би ако Брайън не се е съпротивлявал на лудостта си, нямаше да свърши така.

— Страдал е! — възразих аз. — Правил е това, което е смятал, че ще му помогне.

Ръсел повдигна рамене.

— В такъв случай какво ще кажеш за песните му?

Една електронна табела на пътя пред нас предупреждаваше всички с големи букви:

ОПАСНОСТ ОТ ТЕРОРИСТИ.

СЪОБЩАВАЙТЕ ЗА ВСИЧКО ПОДОЗРИТЕЛНО.

— Мислиш ли, че може да става въпрос за нас? — попита Зейн.

Никой не отговори. Профучахме под табелата.

Километрите се търкаляха покрай нас. После кадилакът забави.

— Наближаваме пункта за събиране на такси в Делауер — каза Кари. — Съвсем скоро е.

Хора, които събират таксите. Шофьорите подават банкноти. Казват си по нещо.

Зейн подаде на Кари пет долара.

Шейсет километра в час, четирийсет, трийсет. Кари се включи в колоната коли, пълзяща към будката, в която една униформена жена прибираше подадените й банкноти.

— Полицай! — обадих се. — Стои точно от другата страна на будката.

— Не го виждам — каза Зейн и за момент си помислих, че съм започнал да халюцинирам, но Зейн бързо изби тази мисъл от главата ми. — Аха, ето го! Не! Двама са!

Белият ни кадилак внезапно се почувства впримчен в потока коли, пъплещи към будката.

— Облегнали са се на колите си и си приказват — казах.

— Да — подкрепи ме Хейли. — Може би просто си приказват.

— Не мислете за тях и няма да ви забележат! — призова ни Ерик.

Обърнахме се към техническия ни гений и попитах:

— Наистина ли?

Ерик повдигна рамене.

Шест коли, пет, четири. Кадилакът пълзеше към будката за такси. Жената в нея носеше бяла риза, закичена със значка. Дали носеше и пистолет?

Ръсел се размърда на задната седалка. Лявата му ръка се плъзна зад уж заспалата Хейли. Умееше да стреля еднакво добре както с дясната, така и с лявата ръка.

Кадилакът спря пред будката. Жената взе петте долара на Кари, върна й рестото и каза:

— Каква хубава стара кола.

— Благодаря — отвърна Кари. — Върви в комплект с хубав стар съпруг.

Двете жени се разсмяха и потеглихме.

Полицаите, изглежда, също оцениха шегата и също се засмяха.

Не забелязахме да ни обръщат особено внимание.

Двамата с Ръсел надникнахме в огледалата.

— Не видях да натиска бутони, да си записва нещо, да спира работа — каза Ръсел.

— Но правят снимки — обади се Ерик.

— Вярно — съгласих се. — Но дори и да са ни снимали, докато някой си направи труда да погледне снимките, вече ще сме далеч.

— Значи единственото, с което ще разполагат, е снимка на невероятно дискретната ни кола — заключи Ръсел. — Кога сме били там и накъде сме поели. Нищо страшно.

— Точно.

— Полицейските патрулки са все още там — докладвах.

— Има още едно място за събиране на такси при тунела на Балтимор — каза Кари. — Оттам нататък пътят е безплатен.

— Добре се справи — похвалих я.

— А ти какво очакваш — отвърна тя, без да ме поглежда. Не беше въпрос.

В Балтимор също нямаше проблеми с плащането на таксата. Гмурнахме се в тунел под залива Чесапийк — мрачна дълга дупка, облицована с жълти плочки, зацапани до безобразие от прах и сажди. Слязохме под морското равнище и тъпанчетата ми изпукаха. Следвахме подскачащите червени стопове пред нас и избягвахме да гледаме жълтите светлини на фаровете в огледалата.

После се стрелнахме нагоре към синьото небе. Пътят се изви към облаците като крило на чайка. Балтимор постепенно се изгуби зад гърба ни. Бляскавите му небостъргачи заграждаха залива, от който корабите вече не отплаваха към други пристанища, натоварени с американска стомана. Шишкото от баскетболната зала, по време на втория ми опит за самоубийство, се закле, че въпреки закътания си залив Балтимор си оставал страхотно местенце за трафик на хероин.

— След половин час сме във Вашингтон — каза Кари.

Километрите отново полетяха под гумите.

Заредиха се табели за наближаващото околовръстно шосе.

— Накъде да карам? — попита Кари.

Хейли отвори една карта и каза:

— Уитън е… на запад по околовръстното.

Кари премести колата в дясната лента. Скоро пътят се раздвои.

— От кой изход да изляза?

Никой не отговори. Колата продължи да се носи по широкото шосе.

— Вие всъщност имате ли план? — попита Кари.

— Чак пък план — отвърнах. — Имаме идеи.

— По дяволите — изруга тя и продължи да направлява кадилака сред останалите коли по пътя, обкръжил столицата на най-могъщата държава на света. — В такъв случай мога ли да предложа нещо?

Съгласихме се и тя се шмугна във втория изход. Включихме се в трафика и минахме покрай десет метрова бяла статуя на Исус. Свърнахме по улица с висок мрачен жилищен блок от едната страна. Автобусната спирка пред него бе приютила трима мъже — приличаха на пакистанци и явно чакаха превоз, за да отидат на нископлатената си работа. Минахме покрай паркинг, на който група мъже, събрани от всички щати южно от Тексас, разтоварваха камион.

— Спри пред онзи магазин и ще намеря кого да питам — обади се Зейн.

Белият кадилак спря пред магазин, в който продаваха яйца, мляко, памперси, сода, презервативи и лотарийни билети. Ресторантът от едната страна на магазина предлагаше гватемалски ястия, а конкурентното заведение от другата — мексиканска кухня. До мексиканския ресторант се гушеше магазинче от типа „Всичко за един долар“, с английски и испански надписи по витрините. На отсрещната страна се бе свила барачка, в която продаваха китайска храна за вкъщи, както и пържени пилета и италиански полуфабрикати. Продавачът се криеше зад бронирано стъкло. На ъгъла до него се бе сместило заведение за разнасяне на пица по домовете. В розовия магазин на ъгъла от нашата страна на улицата продаваха алкохол.

— Мислех си, че предградията на Вашингтон са… не знам — каза Зейн. — По-различни.

— Времената се променят — отвърнах. — Градовете също.

Зейн слезе и тръгна към магазина за алкохол.

Мина точно покрай една негърка с лимонено зелени шорти и бяла тениска със златист надпис. В дясната си ръка размахваше пластмасова чаша, а устата й не спираха да дърдорят. Думите долетяха в купето през отворения прозорец:

— … и това събиране е незаконно! В тази чаша няма нищо, освен диетична кола. — Погледът й срещна моя. — Ето и обирджиите пристигнаха!

Не биваше да я гледам, тъй като трябваше да прикривам Зейн. Оставих се на цветовете и миризмите на улицата, докато Зейн не дотича обратно.

— Открих една виетнамска бръснарница. От доста време не съм говорил езика, но се оказа, че старецът навремето е служил при нас. Обясни ми къде трябва да идем.

Зейн ни каза да тръгнем по една улица с дървета по тротоара. Минахме по мост, прекосихме парк, подминахме бензиностанция. Покрай нас се заредиха добре поддържани къщи с изящни градини и задни дворове. Една руса госпожа, чието родословие сигурно стигаше до времето на Джордж Вашингтон, намести дъщеричката си в бебешката седалка на колата под погледа на етиопската детегледачка.

— Два свята в един — изкоментира Ръсел.

Завихме по по-тясна уличка.

— Само два ли? — попитах.

— След петстотин метра, вдясно, би трябвало да има полицейски участък — каза Зейн.

Хейли заразгръща картите.

— Сигурни ли сте, че се движим в правилната посока?

Кари намали и каза:

— Ако искате, можем да питаме ей тази жена.

„Ей тази жена“ бе побеляла дама на около шестдесет — вървеше по тротоара в нашата посока. Всъщност посоката не й бе съвсем ясна, тъй като се спирате, обръщаше се, правеше няколко крачки назад, махаше ръце и клатеше къдравата си глава като птиче, което се опитва да измъкне упорит червей от земята. Изчервените й устни не спираха да се мърдат и за миг.

— Нищо чудно, че не могат да ни намерят — забеляза Ръсел, докато минавахме покрай ръкомахащата възрастна дама. — На всеки ъгъл има поне по един луд.

Подминахме полицейския участък с наредените пред него патрулки и на следващата пресечка завихме вдясно. Автобусната спирка на ъгъла бе пълна с хора от всички краища на света. Понесли куфарчета или обемисти найлонови пликове, вперили очи в огромния бял кадилак от времето на автомобилното охолство. Минахме покрай „параклис за метафизична медитация“, настанен в помещения, ползвани преди от застрахователна агенция, покрай бръснарница, на чиято врата висеше възрастен италианец със синя престилка, покрай книжарничка за комикси с плакати на Супермен и Батман по витрината, както и с изображение на поредното Супермомиче с щръкнали гърди. Паркирахме пред някакви магазини, строени за нуждите на модерния ни двадесет и първи век.

— Ерик — казах, — иди със Зейн. Знаеш какво ни трябва.

— И аз ще ида — обади се Хейли. Знаеше, че е добре да стои близо до Ерик.

Зейн взе няколко монети от запасите ни за автомата за паркиране и тръгна към магазина.

— Тази работа не ми харесва — обади се Ръсел. — Паркирахме се тук на средата на улицата и на всичкото отгоре се разделихме.

— Пък и аз съм зад волана — допълни Кари от предната седалка до мен.

— Аз пък съм точно зад теб — забеляза Ръсел. — Май почваме да свикваме заедно.

— Съгласен съм, че не е много разумно да сме тук — казах аз, — но нямаме особено голям избор.

Ако часовникът ми бе връстник на кадилака, сигурно щеше да прави „тик-так“. Тези времена обаче отминаха. Животът вече не е работа и почивка, твърд и после мек. Секундарникът обикаляше циферблата с досадното монотонно „тик, тик, тик“.

Седяхме и се потяхме в хладното купе на белия кадилак в пролетния следобед. Наоколо минаваха коли. Градски автобус. Закъснели за обяд хора хапваха в мексиканското кафене. Не следващата пресечка се издигаше стоманеният скелет на недовършена сграда. По най-високото ниво се разхождаше някакъв работник с каска, ловък като въжеиграч. Аз пък си седях в колата, открадната от мъртвия ни домакин.

„Тик, тик, тик“.

Хейли се появи от магазина с бяла пластмасова торба. Ерик я последва с още две торби. Зейн завършваше процесията с празни ръце, готов за действие.

— Бог да благослови всички — каза Хейли, когато се прибраха благополучно в колата, а Кари завъртя ключа в стартера. — Живеем във времена, когато можеш да си купиш три мобилни телефона, заредени и готови за употреба, срещу пари в брой.

Белият кадилак се включи в движението.

— Страхотна идея — обърна се Зейн към шофьорката ни.

— Благодаря — отвърна Кари.

По устните й заигра усмивка на професионална гордост — не успя да я скрие.

Ерик направи етикетчета на трите мобилни телефона и ги кръсти „Алфа“, „Браво“ и „Чарли“.

— Могат да се зареждат и в кола — каза Ерик, докато ги програмираше така, че да могат моментално да се свързват един с друг.

— След колко време ще стигнем? — попита Хейли.

— Двайсет минути — отвърна Зейн.

Грешка. След шестнайсет минути спряхме на паркинга на магазин за матраци на Джорджия Авеню — стара, традиционно търговска улица.

— Оттук не можем да ги видим добре — казах, — но за сметка на това и те не могат да ни видят оттам.

— И все пак ми се иска да нахълтаме направо и да забием — въздъхна Ръсел.

— Не се и съмнявам — отвърна Хейли, — но все пак сестра Смърт е получавала само пощата си тук. Освен това сме шпиони, а не командоси.

— Да, да, да.

„Тик, тик, тик“.

— Ако не се върнем… — започнах.

— Ще дойдем да ви приберем — отвърна Ръсел.

Мобилният телефон „Алфа“ бе в ръката ми. Натиснах бутона за бързо избиране на „Браво“ и единадесет „тик“ по-късно телефонът в ръката на Ръсел иззвъня. Пъхнах апарата в горния джоб на коженото си яке. В левия бях пъхнал една светлинно звукова граната и пълнители, а якето ми едва прикриваше глока, прибран в кобур на десния ми хълбок.

Двамата със Зейн слязохме от колата.

Ръсел зае мястото ни на предната седалка, за да ни прикрива. Изглеждаше така, сякаш се е родил там.

— Да тръгваме — чух гласа си.