Джеймс Грейди
Бесни кучета (15)

15.

Зейн изпаднал от света на нормалните през звездната нощ на Хелоуин, 1968.

„Сладкиш или пакост“^[1], помислил си, преди да скочи от бомбардировача B-52, преквалифициран от ролята си на разрушител на света в доктор Стрейнджлав^[2]. Бил избягал от сиропиталището, за да гледа филма. Сега самолетът бил зает с по-скромни задачи и под крилата му висели само обикновени бомби. Зейн пък седял на ръба и чакал да направи скока си над Северен Виетнам.

Извърнал глава, за да огледа петимата мъже от екипа си, всички оборудвани с парашути.

Слушалките на шлема му изпукали и чул гласа на Джодри:

— Ти и ненормалните ти идеи!

— По-добре ненормални, отколкото никакви — изпукал гласът на Зейн в отговор.

Джодри пък, както винаги, отвърнал с дежурното:

— Точно.

Зейн израсъл като сирак в Уайоминг под опеката на монахини, които го възпитавали в страх от Геената огнена, учели го, че трябва да плаща за греховете си и никога, ама никога да не плаче. Навършил двадесет и една под артилерийската канонада в Да Нанг. Вдъхновението го връхлетяло изневиделица, докато висял пред палатката на Група за наблюдение и изучаване, известна повече като шпионски отряд „Куонсет“ в Да Нанг. Офицерите с леден поглед и хавайски ризи обаче не му обърнали внимание, защото: „Та той е още дете“.

Тогава старши сержант Джодри казал:

— Да чуем какво казват младенците.

— Идеята е страхотна! — твърдял Зейн пред офицерите, които носели зелени барети като него, и пред мъжете с хавайски ризи. — От Вашингтон ни пратиха тук, за да водим справедлива война. Нали така?

Никой не отвърнал на думите на младежа.

Зейн решил, че мълчат в знак на съгласие. Ентусиазмът му надделял над логиката.

— В такъв случай трябва да сме умни. Северновиетнамците имат километри телефонни кабели, прокарани в джунглите в Лаос. Защо тогава, вместо да ги бомбардираме или да ги прерязваме, не ги подслушваме?

Шпионската идея на Зейн заразила палатката на „Куонсет“. Набрала сили, когато техническият магьосник от Агенцията за национална сигурност ги светнал за най-новите играчки в тази област. Разперила криле, след като старши сержант Джодри казал на шефовете си, че ако има зелена светлина за плана, той е навит.

„Ако“.

— Това е най-важната дума в живота — казал старши сержант Джодри на Зейн, докато се мотаели в опасания с бодлива тел, противотанкови заграждения и минни полета район на Да Нанг, далеч от ушите на хората, които одобрявали или отхвърляли планове.

— Но в крайна сметка вие имате последната дума, нали, сержант? — попитал младият войник.

— Точно — отвърнал Джодри. — Това е моята дума: точно. Каква е същността на нещата, редник? Това искам да знам за теб.

Над главите им хеликоптери порели мъждивия залез и перките им сякаш режели небето до кръв.

— Нравя онова, което трябва да се направи — отвърнал Зейн, — и съм достатъчно корав, за да го направя.

Край тях притичали няколко морски пехотинци. Зейн усетил, че потъва в очите на старши сержант Джодри.

— Точно — съгласил се Джодри. — Само дето не е съвсем вярно.

— Никога не бих ви излъгал, сержант.

— Не съм казал, че ме лъжеш, малкият. Просто не знаеш цялата истина.

— Цялата истина ли?

— Цялата истина е всичко, което нариваш в тази дупка, наречена живот. И нещо, което е добре да натъпчеш в дупката, е, че човек трябва да бъде повече от онова, което му се налага да прави.

Джодри се отдалечил.

Зейн побягнал след него. Не попитал, пък и не му пукало къде.

След четири седмици, прекарани в подготовка в Окинава, Зейн, Джодри и четирима хмонги^[3] очаквали момента на скока, сгушени между огромните бомби в корпуса на един B-52.

— Последното нещо, което трябва да знам — обърнал се Джодри към Зейн, — е защо все още си девствен.

— К… какво?

— Чу ме. Защо си девствен?

— Възпитан съм в католическата вяра.

— Да де, ама вече си го преживял. Сега си говорим, нали? Кажи, как така още не си спал с жена?

Един изтребител се издигнал, за да осигури прикритие на някакви пехотинци, забъркали се в престрелка в джунглата.

Когато шумът от изтребителя утихнал, Зейн отвърнал:

— Ако сме нещо повече от животни, сексът трябва да е специално преживяване. За мен поне е така. Искам да е така.

Преди да нахлузи на главата си двете термокачулки, които приличат на маски за Хелоуин, и да сложи шлема за нощно виждане, оборудван с апарат за дишане, Джодри поклатил глава и казал:

— Специално ще стане, ако го направиш специално. Като се върнем, трябва да си поговориш с една медицинска сестра — напомня ми на втората ми бивша жена. Тук и сега обаче девствеността ти е твоето „моджо^[4]“. А моджото ти е точно това, което ще те върне у дома жив и здрав.

„Седя си тук — помислил си Зейн, през трещенето на самолетните двигатели — с човек, който знае точно какъв съм. И с четирима хмонги, които са готови да ни последват и в ада“.

С всичките тези дрехи и екипировка на земята със сигурност щели да усетят какво е адска жега. Два ката термобельо и чорапи, руски парашутистки ботуши. Три чифта ръкавици. Две качулки и маскировъчна униформа, покрити със зимен парашутистки костюм, закопчан догоре. Всичкото това увенчано с шлем. Брезентовите торби на рамото на всеки съдържали устройства за подслушване и предаване, разработени от Агенцията за национална сигурност. Били екипирани и с чисто ново изобретение, наречено „Глобален скенер за позициониране“, което щяло да ги насочва към местата, където според ЦРУ минавали телефонните кабели. В брезентовите торби имало още храна за пет дни, манерка, таблетки за дезинфекциране на вода, две гранати, сигнална ракета, руски автомат „Калашников“ със сгъваем приклад и три пълнителя.

Само Джодри и Зейн носели 9-милиметрови автоматични пистолети със заглушител, с по четиринадесет патрона в пълнителя.

Само те разполагали с машинария с размерите на книга, наречена „Светкавичен кодов предавател“ — най-новата гордост на ЦРУ. Натискаш клавишите на СКП, пишеш съобщение, а машинката го запомня с помощта на нещо, наречено „чип“. Когато натиснеш бутона „изпращане“, съобщението ти полита към спътник, а оттам към централата на ЦРУ и Да Нанг.

Стоманата скърцала и виела. Вятърът свистял през отворените бомбени шлюзове под провесените крака на Зейн.

Стомахът на Зейн се качил в гърлото от наклона на самолета, който се получил след изсипването на бомбите. Когато самолетът се стабилизирал и Зейн погледнал чернотата под краката си, бомбите били на половината път от целта, на около петнадесет километра зад самолета.

„Няма да видим жълтите пламъци на детонациите им. Няма да чуем грохота на взрива. Сладкиш или пакост“.

Бомбените шлюзове се затворили.

Микрофончетата в шлема на Зейн изпукали:

— Говори пилотът. Имайте предвид, че турбуленцията и скоростта на вятъра изискват промяна в курса. Предвиждаме двадесет минути закъснение.

„Карай да върви. Все нещо се обърква. Имаме късмет, че е само закъснението. Моджо“.

Светнали сините лампи.

Зейн и колегите му надянали кислородните маски.

Светнали жълти лампи.

Шестимата откопчали коланите, които ги прикрепвали към корпуса на самолета. Скупчили се възможно най-плътно върху бомбените шлюзове.

Червените лампи проблеснали светкавично като сърце на спринтьор.

Зейн, Джодри и хмонгите вкупом затворили очи.

Бомбените шлюзове под краката им се отворили. Шестимата изпаднали от корема на бомбардировача, за да изпълнят вдъхновената идея на Зейн — първата в историята комбинирана мисия: бомбардиране и разузнаване в едно.

Полетели от дванадесет километра височина и се зареяли в небето като орли. Забелязали отблясъците на шлемовете си и успели да се съберат в групичка. С помощта на джипиес системата се насочили към мястото на приземяване. Реели се в облаците и по време на продължителното си нощно спускане изминали около тридесет километра. Поради половинчасовото закъснение на самолета, предизвикано от турбуленцията и вятъра, отворили парашутите си на зазоряване.

Под притиснатите към корема ботуши на Зейн се ширнало изумруденозеленото море на джунглата. Листа, клони, лиани, всичко го шибало безмилостно, докато пропадал през плетеницата им. Птиците пищели. Клоните на дърветата се вкопчили в парашута му. Заподскачал като йо-йо и ботушите му увиснали на петнадесет метра над земята, която съзирал през листата.

Обесен! Увиснал на дърво!

Надникнал пак през листата и видял, че на едно разчистено място долу парашутист сгъва черния си парашут.

Свалил шлема и раздрал двете термокачулки, които му помогнали да не умре от студ по време на свободното падане при температура от минус четиридесет градуса в нощното небе. Със зъби и пръсти разкъсал най-горната от десните си ръкавици, тъй като жегата по върховете на дърветата в джунглата се оказала по-милостива от жегата в собствените му дрехи. „Горещо като в ада“.

Облизал устни, за да извика хмонга, който сгъвал парашута си на земята.

Картечен огън разкъсал черната униформа на другаря му и я обагрил в червени петна и парашутистът се свлякъл мъртъв.

Втори откос раздрал джунглата някъде далеч от него. Чули се крясъци.

Зейн продължил да се поклаща на петнадесет метра над земята. Направил усилие да не мърда. Притихнал като мишка. Въпреки това люлеенето продължило. Подметките на ботушите му се триели в някакви листа.

Една дребничка фигурка, облечена в нещо като черна пижама и нахлупила широка островърха селска шапка, се промъкнала през джунглата под краката му и ръгнала трупа на парашутиста с дулото на автомата си.

„Кротувай! — наредил си Зейн. — Да не си шукнал“. Подметките на ботушите му отново докоснали листата. Потните вадички по бузите му се подчинявали на гравитацията. Падали надолу досущ като летци камикадзе. Удряли северновиетнамеца с автомата и черната пижама.

Изпищяла маймуна.

Черната пижама се извърнал и дулото на автомата му обходило джунглата наоколо.

Орхидеите отваряли цветове за лъчите на сутрешното слънце.

След малко към Черната пижама се присъединил капитан от северновиетнамските сили. Излаял нещо и Черната пижама му подал екипировката, свалена от убития парашутист.

Зейн продължавал да се полюшва на дървото над сцената на екзекуцията.

Останалите трима хмонги влезли в полезрението на Зейн с ръце на тила, подбутвани от враговете. Петима войници от северновиетнамската армия и двама селяни доброволци ги водели, насочили оръжие в гърба им. Когато стигнали до капитана, захвърлили снаряжението на пленниците в краката му.

Черната пижама свалил островърхата си сламена шапка.

„Този е от лаоското опълчение — помислил си Зейн. — Под командването на северновиетнамски офицери“.

„Но това е жена“, осъзнал той след миг, когато забелязал черната коса, изляла се на вълни изпод шапката.

„При това хубава“, което си било самата истина.

„Горещо е, толкова е горещо в този проклет костюм и увиснал тук на дървото…“

„Не мога да рискувам да разкопчея ципа на комбинезона. Не само заради шума. Ами ако нещо се е разсипало вътре и изпадне, преди да успея да измъкна калашника и да натисна спусъка? Ще вдигнат глави и ще стрелят, дори да не ме виждат добре през плетеницата от листа и клони. Но…“

Една змия се плъзнала през плетеницата от лиани и тупнала точно на главата на Зейн.

„Недей да пищиш“

„Не мърдай“.

„Не мигай“.

Не дишай — но потта се стичала с литри от тялото му. Ужасна жега. Едно въже се развива по главата му, свлича се по лицето на Зейн и почти метър дългата змия подава глава пред немигащите очи на парашутиста и впива своя собствен изцъклен поглед в неговия.

„Недей. Не мърдай“.

Змия. Може би „Десет стъпки“, заради броя на крачките, които можеш да направиш, след като те ухапе. А може би е „Мигла“, защото обича да виси от клоните на дърветата на височината на главата и те клъвва до смърт точно там, точно където сега виси и плези черното си раздвоено езиче.

Змията се заизвивала надолу по странната маймуна, увиснала на дървото. Увила опашка около левия ботуш на Зейн и изпънала глава надолу, за да огледа хоризонта…

Зейн ритнал здраво с крак и се отървал от натрапницата.

„Моджо. Не позволявай на моджото си да спре“.

В разчистеното място в джунглата под краката му северновиетнамците връзвали ръцете на пленниците си.

„Време! Няма време! Не мога да стигна до калашника, но в кобура под мишницата ми има пистолет с четиринадесет куршума и заглушител. При първия убит северновиетнамец хмонгите ще…“

Домъкнали Джодри и го блъснали по очи, чисто гол, в краката на капитана.

Дузината северновиетнамски войници, който го довели и го повалили на земята, се разхилили.

Капитанът изритал Джодри, после на английски излаял въпроса, който променил цялата вселена:

— Защо закъснял?

— Защото трябваше да измушкам майка ти — отвърнал Джодри.

Капитанът зашлевил голия си пленник и изкрещял:

— Къде е друг? Друг американец?

— Имаш ли сестра? — отвърнал на въпроса с въпрос старши сержантът.

Зейн видял как северновиетнамецът вдига ботуш и замахва към лицето на Джодри — и замръзнал.

„Промяна в плана. Бягството вече не е приоритет“.

Плъзнал ръка към увесената през врата му торба и напипал СКП-то.

Джодри уловил ботуша на капитана във въздуха, извъртял го, свалил северновиетнамеца на земята и се метнал отгоре му. Докопал камък и го вдигнал заплашително.

Госпожица Черна пижама застреляла тъпия американец.

Зейн гледал смъртта на Джодри, увиснал от дървото.

„Сега вече от нищо не ми пука — помислил си. — Останах си само аз на проклетото дърво. Хмонгите няма да излязат живи оттук. Северновиетнамците не дават и пет пари за живота им“.

Измъкнал СКП-то и бавно, с голям труд натискал различните клавиши, за да изпише осембуквената дума, която да влезе в чудото, наречено „чип“.

Капитанът отново излаял някакви заповеди и хората му, около четиридесет души, се разпръснали в търсене на липсващия американски шпионин, паднал от небето.

Зейн тъкмо написал седмата буква от думата, когато парашутът му се разпрал.

Звукът не бил много силен. Нито пък продължителен. „Горещо е, ужасна жега. Жив ще се сваря в тези дрехи“. Зейн знаел, че е въпрос на време, преди парашутът му напълно да се съдере и той да падне на земята. Написал и осмата буква, след което натиснал клавиша „изпращане“.

Крръъъъцц.

Спокойно. Не мърдай. Още девет букви. Две думи.

До ноздрите му достигнал цигарен дим. Зейн стрелнал поглед надолу, пръстите му търсели буквите по клавиатурата. Капитанът бил запалил цигара. Госпожица Черна пижама явно си умирала от скука.

Осма буква — готово. Девета буква…

Крръъъъцц.

… готово. Натискаме клавиша „изпращане“…

Парашутът се раздрал шумно точно в момента, в който Зейн натиснал бутона. Зейн пропаднал право надолу, но въжетата се изпънали и спрели падането. Залюлял се като махало и се натресъл в едно дърво. Внезапният удар избил СКП-то от потните му длани.

Страшно го заболяло.

„Майната му. Време. Трябва ти време. Дали съобщението е тръгнало?“

Госпожица Черна пижама пуснала един откос и прерязала въжетата на парашута. Зейн се запремятал през листата и клоните и така изминал последните шест-седем метра до земята.

Все още му било останало малко моджо. Раздрали му дрехите и го избавили от задушаващата жега. Полели го с вода. Дали му да пие. Очертанията на джунглата наоколо започнали да се избистрят. Тримата хмонги, с вързани зад гърба ръце. Най-възрастният му се усмихнал.

Капитанът се навел към него и казал на английски:

— Какво търси в наша джунгла?

— Излязох да се поразходя — отвърнал Зейн.

Войниците го изправили на крака. Забили лопата пред босите му крака.

— Изкопай дълбока дупка за приятели — наредил капитанът.

„Вече го направих“, помислил си Зейн.

— Трябва отговори и на още един въпрос — казал капитанът, докато голият Зейн изгребвал мокра пръст от дупката, която вече била дълбока до коленете му и по-дълга от него самия. — Ще легне и ти в тази дупка?

Зейн знаел, че отговорът е „да“, но не казал нищо.

Госпожица Черна пижама имала кръгло лице с нацупени устни. Точно тя го била свалила от дървото, където щял да умре от адска жега, в хладината на гроба. Протегнала дулото на автомата и побутнала увисналия му пенис първо наляво, после надясно. Зейн замръзнал. Тя се прозяла.

— Копай — наредил капитанът.

Когато дупката му стигнала до кръста, дотътрили трупа на Джодри.

— Иска легне с него? — попитал виетнамският офицер.

После допрял пистолета до слепоочието на най-близкия хмонг и опръскал близките листа с кръвта му.

Зейн не успял да се сдържи и урината потекла неудържимо от девствения му пенис.

— Толкова струва им живот. Никаква полза от тях — обяснил капитанът.

— Мога ли да се спазаря за живота на останалите? — попитал Зейн.

„Печели време!“

Знаел, че утвърдителният отговор на капитана е чиста лъжа. Попитал го за радиочестотите на лагерите на специалните части. В интерес на истината, Зейн не ги знаел. Можел да излъже, ако се налага. Все пак казал истината. Капитанът застрелял още един хмонг.

— Сега трябва копае още по-дълбоко.

Зейн се подчинил.

— Остана още един. Кого подозира ваше контраразузнаване в Хуа^[5]?

„Знам го това, не мога, не трябва да кажа нищо… Печели време…“

Бум.

— Сега остана само ти — казал капитанът с мъртвите хмонги в краката.

„Сега всичко е само нерви и напрежение — мислел си Зейн, докато продължавал да копае. — Честно казано, прекалено ценен съм, за да ме застрелят“.

Внезапно птиците от съседните дървета се разхвърчали.

Зейн знаел за какво става въпрос и имал още миг, за да се хвърли в дупката. Направил го.

Сякаш Божият гняв се стоварил върху джунглата. Детонацията понаместила Зейн в дупката. Взривната вълна прекършила дървета, избила птици, разкъсала на парчета маймуни, змии и хора и вдигнала цял облак зелено-червена пихтия. Затрупала дупката с дървета и по този начин предпазила Зейн от убийствените шрапнели. Пуснали само шест бомби — една редица от смъртоносния товар на бомбардировач, тръгнал на друга мисия, но отклонен от второто съобщение на Зейн. Всяка от бомбите тежала 500 килограма, така че една редица се оказала напълно достатъчна, за да удовлетвори молбата му:

Скрийте ме.

„Скривам“ е военен жаргон от виетнамско време за удар с бомбардировачи. Изпратен от войник с молба за удар върху него и мястото на предавателя му. Последен отчаян ход, с който да бъдат избити вражеските части, в този случай да се унищожи и високотехнологично шпионско оборудване, попаднало в лоши ръце. По време на войната във Виетнам, ако войник закриел с тялото си дулото на картечница, за да предпази другарите си, или повикал бомбардировка върху главата си със същата цел, получавал Почетен медал от Конгреса.

В този случай медалът бил връчен на тайна церемония заради първото съобщение на Зейн:

Предаден.

Откъде иначе е щял да знае капитанът, че парашутистите са закъснели от планираното време за скок?

Четири дни след повика на Зейн за „скриване“ тридесет шански^[6] наемници си проправили път през развалините на футболен стадион, погълнат от лаоската джунгла. През пречупените върхари на дърветата се процеждали изпарения. Видели една орхидея, израсла през някакъв парцал, служил преди за дреха. У дома, в бирманските планини, си вадели хляба с отглеждане на макове. Американските им приятели обаче цъфнали с куфарче пари, които били склонни да разменят срещу метална кутия, която все още излъчвала сигнали към спътника им. Така че наемниците взели устройството за откриване на металната кутия от американците с хавайски ризи и се шмугнали в джунглата. Намерили упоритата метална кутия заклещена между две скали. Били я налазили мравки. Поздравили се за хубавата работа и тръгнали да се прибират.

Едва не го застреляли, когато изникнал внезапно изпод земята, като онези стряскащи човечета — играчки от кутийките си.

Изкрещял: „Моджо!“

Бил покрит с пиявици, изгорял от слънцето, целият в мехури и рани. Устните му били попукани дотолкова, че едва успявал да изсърба течността от калните локвички наоколо, която минавала за вода и била пълна с паразити. Но най-странното нещо в привидението, изскочило от гроба, били абсолютно бялата му коса и наболата бяла брада.

Извлекли зомбито от гроба. Излели вода върху лицето и устата му. Бомбардировката явно била прецакала някакви жички в него. Говорел несвързано. Когато направил крачка с десния си крак, лявата му ръка се поклатила несигурно като счупено крило.

Провесили го на един кол за по-лесно транспортиране. Наемниците носели мостри от стоката, с която си изкарвали прехраната. Посипали раните му с белия прах, за да спрат болката и брътвежите му. И така зомбито прекарало следващите пет дни преход през джунглата увиснало на кола. Мъжът с хавайската риза им дал за него бонус от петдесет хиляди долара.

Осем години по-късно, в психиатричното отделение на Военноморска болница „Бетезда“, Мериленд, травмите на Зейн, причинени от бомбардировката, криенето в джунглата и хероина, били възстановени дотолкова, че докато гледал зарята по случай двеста годишнината от Декларацията за независимост над купола на Белия дом от инвалидната количка, една сестра го чула да избълва първата си смислена дума: „Красота“.

След две години бил в състояние да се движи, да говори, да се храни и да се къпе самостоятелно. Въпреки това продължавал да се буди от кошмари всяка нощ. На тридесет и втория си рожден ден събрал достатъчно воля, за да откаже да подстригва снежнобелите си коса и брада. „Заслужил съм си го“, било единственото му обяснение.

Когато навършил тридесет и три и президентът Джими Картър спрял американските зърнени доставки за Съветския съюз, защото руснаците нахлули в Афганистан, а бившият бийтълс Джон Ленън паднал прострелян от ненормалник, вманиачил се в „Спасителя в ръжта“, военните лекари обявили Зейн за здрав, но прецакан — в отлично физическо състояние, но-о-о-о, напълно изперкал. Освен това белите му коса и брада плашели персонала и останалите пациенти. Персоналът го завързал за носилка, метнал отгоре й куфарче с медицинския му картон и историята на заболяването, прибавил Почетния медал от Конгреса и тикнал носилката в една армейска катафалка, която го откарала в чисто новичко и строго секретно лечебно заведение в Мейн.

Зейн бил първият обитател на отделение C. Кошмарите не го оставяли да спи. Превъртал напълно, когато му станело горещо и температурата му напомняла за висенето от дървото в джунглата. Но носел товара на всичко преживяно и никога, ама никога не проронил и сълза.

А, да, освен това не можел да прави секс.

На четиридесет не успял да се възползва от авансите на медицинска сестра с мъчителен развод, която си слагала силен парфюм и невинно, но настойчиво го попипвала.

Не могъл да материализира чувствата, които първоначално изпитал към Хейли при появата й в отделението. Не че тя щяла да се съгласи с… материализирането, но ако била в състояние да прояви състраданието си към него, щяла да го направи.

Не можел дори да мастурбира.

Всички усилия на Зейн и докторите останали… напразни.

Ръсел твърдеше, че всичко е заради неговото „моджо“.

Зейн отвръщаше:

— Точно.