Джеймс Грейди
Бесни кучета (28)

28.

„Ох-ох“, помислил си Ерик в онзи далечен ден, когато животът му се обърнал нагоре с краката при щракването на металните белезници, приковали китките му към стола. Било достатъчно зле, когато полицаите се появили посред пясъчната буря на строителната площадка и го отделили от другите чужденци, товарени в камион. Достатъчно зле, когато му надянали черна качулка. Вкарали го в кола. Возили го часове наред. Достатъчно зле, когато го подкарали през някакво укрепление, вмирисано на машинно масло, бетон, ръжда и урина, без да свалят качулката от главата му. Достатъчно зле, когато се спънал и почнали да му крещят. Чул писъци. Изстрели. Достатъчно зле, когато го бутнали надолу по стълбите. След това обаче го настанили в метален стол и го застопорили в него с помощта на предварително подготвени белезници. Това, това вече било много зле.

— Ти си в Белия лъв.

Мъжки глас. На английски. С иракски акцент.

Черната качулка се смъкнала от главата на Ерик. Острата светлина го накарала да присвие очи.

„Очилата! — помислил си Ерик. — Къде са ми очилата?“

Виждал размътено. Затворническа килия. Без прозорци. Белезниците го държали прикован за метален стол, обърнат към дървено бюро с настолна лампа върху плота. Зад бюрото седял огромен мъжага в маслиненозелена униформа.

— Искам да се видя с немския консул! — извикал Ерик на английски с берлински акцент.

Тряс!

„О, боже, о, боже, о, боже!“, извикал мислено Ерик, а тялото му се разтресло от вибрациите, за които бил сигурен, че са електрически ток, пуснат по стола.

— Седемнадесети август 1990 — казал мъжът зад бюрото. — Вчера великият ни ръководител Саддам разпростря закрилата си и над чуждестранните работници, пристигнали тук от Кувейт и Англия, Франция и Германия. Нареди задържането ви, за да предпази и нас, и вас от войната, започната от онези чудовища американците. Бяхте доведени тук. В Басра. В Белия лъв. При мен.

— Казвам се…

Тряс!

Потекли му лиги. Знаел, че му текат лиги. Не успял да им каже псевдонима си. Инженер, без жена, без деца — това било истина, а истината е същността на добрата лъжа.

Пазачите го извлекли по един коридор до черна метална врата. Отворили я. Сложили му очилата. Килерът, в който го вкарали, приличал на кораб в бурно море. От пода се надигали тухли, а самият под се люлеел като вълна. До едната стена стоял метален шкаф с човешки ръст. По останалите стени били размазани червени и сини петна, подобни на огромни сълзи.

— ЧК — казал човекът зад бюрото, облечен в униформа на тайните служби. Бил с мустаци. — Това е нашата ЧК. Така се е казвала съветската тайна полиция. Руснаците, които обучавали бунтовниците в Испания, били влюбени във вашето модерно изкуство. Кандински и Кле. Миро. Павлов. Нашият велик водач много уважава Сталин, така че имаме достъп до миналото на Запада.

— Казвам се Ханс Волф. Немски гражданин съм и имам работна виза.

Пазачите натикали Ерик в килията. Затръшнали вратата и я залостили. Ерик чул изщракването на електронната ключалка.

Не можел да стои прав. Всичко му се струвало размътено. Нямало хоризонт. Стените, таванът и подът се гънели като кашкавал. Спънал се и се стоварил върху металното легло, което било заварено за стената. Паднал и от него. Нагънатите равнини, неравният под, ярките цветове по стените, режещата светлина, всичко било като в сюрреалистична картина…

Пазачите го извлекли от килията, били го с пластмасови полицейски палки, останали вероятно от американски помощи. Хвърлили го обратно в килията. Изпуснал се в дрехите си. Извлекли го навън. Разрязали дрехите му с нож. Обливали го със студена вода. Замъкнали го гол на стола.

Мустакатият все така си седял зад бюрото.

— Какви са трите въпроса?

— Не знам!

Токът го ударил толкова силно, че очилата излетели от носа му.

Замъгленият образ на мъжа зад бюрото размахал ръка на мъждивата светлина на лампата.

— Паспорт. Виза. Компютърни кодове. Информацията не означава нищо. Има значение само онова, което работи. Машините трябва да се подчиняват. Иначе, инженере, всичко е обречено на провал. А провалът е лоша работа.

— Три въпроса. Първо. Кой си ти?

Новата вълна електричество пратила Ерик в безсъзнание.

Събудил се с гърчове. В килията. Пазачите нахлузили очилата на носа му и натикали лицето му в две дървени купи. Първата съдържала каша, която Ерик натъпкал с пръсти в устата си. От втората пил мръсна вода.

Знаел, че мъченията не би трябвало да започнат веднага. Първо трябвало да го изчакат да каже легендата си, а после да го разнищят заедно с нея.

„Направи си сметките“ — казал си той. — Съюзниците струпват сили по кувейтско-иракската граница. От Лангли трябва да са разбрали, че съм отделен от групата западни инженери, работещи по строежа на завода за обогатен уран. Знаят, че ме няма. Ще разберат, че съм тук. Танковете ще преминат иракската граница, за да ме измъкнат.

Но не достатъчно бързо.

Белият лъв ще ме накъса на парчета.

Три избора:

Първо — да си кажа всичко и да ги убедя, че съм по-ценен жив.

Да умра, без да се пречупя.

Или да избягам.

„Няма да умирам. Няма да се пречупвам. Няма да ставам изменник“.

Единият пазач изкрещял нещо на арабски. Извъртял палката и я стоварил върху крака на Ерик. Колегата му цапардосал голия затворник с дървеното ведро.

Редували се да го бият и ритат. Той ги умолявал на немски и английски да спрат. Те пък внимавали да не му счупят очилата. „Искат да виждам — помислил си Ерик, но после разбрал — не, за тях е необходимо да виждам тази какофония от цветове и сенки. Искат да остана заключен тук и да не мога да се изключа от проклетата килия“.

Не забелязали, че очите му опипват стените и тавана отвъд палките и ботушите им. От гредите на тавана висели жици, а по тях били окачени най-различни предмети — някои не по-големи от дланта му, а други — с размер на баскетболна топка. Между преплетените по тавана жици Ерик забелязал метална кутия.

Поставка за видеокамера. Но без видеокамера. Липсвало немигащото й всевиждащо око.

Единият пазач махнал очилата му и размазаните очертания на юмрук бързо приближили носа на Ерик.

Свестил се. Бил настанен в онзи стол. Очилата висели на подпухналото му лице. В устата си имал вкус на засъхнала кръв и счупени зъби. Брадясал. Ребра, крака, вътрешности — всичко пулсирало от болка. Гол. Изтръпнал от студ. Закопчан за стола срещу празното бюро. Сам.

„Съсредоточи се — казал си Ерик. — Направи се на невинен. Ти си Ханс Волф, не Ерик Шмид. Завършил си университета в Хайделберг, а не в Йънгстаун. Инженер си. Не забравяй, че си инженер“.

Отворила се врата. Мустакатият влязъл и се настанил зад бюрото.

— Кой е първият въпрос? — започнал той.

— Кой… Кой си ти.

Мустакатият кимнал.

— Аз съм майор Аман.

По лицето на Ерик избила пот, капките затупкали по циментовия под.

Майор Аман казал:

— Кой е вторият въпрос?

„О, Божичко, не знам. Сега ще ме цапардоса, сега ще…“

— Не знаеш ли? — повдигнал рамене майор Аман. — Ха!

Човекът от тайните служби се навел над него.

— Точно заради втория въпрос си тук.

„Стегни се, не се паникьосвай, недей… когато…“

— Но ключът е в първия въпрос.

Майор Аман запрелиствал някаква папка.

— Ханс Волф. Инженер, нает от „Фолксготен кънстракшън“. Така ли се произнася? Не знам немски, така че е добре, че ти знаеш английски. — Майор Аман си позволил да пусне крива усмивка. — Един инженер във фирма, пълна с инженери. Без деца. Без жена. Без семейство. Без връзки. Кой си ти?!

Тряс!

„Ох, Боже, Боже, моля те, не, ох. Ох. Свърши. Това свърши“.

— Отговорът на въпроса „кой си“ е „сам“. Точно заради това си тук.

Ерик примигнал. „Легендата ми, лъжите ми и истинският ми живот… са ключът… към това?“

— Вторият въпрос е: с какво се занимаваш?

Всичко се превърнало в кърваво черен мрак.

Свестил се, докато го влачели гол по цимента. Престрашил се да отвори един клепач: дълъг коридор. Затворени врати. Без видеокамери. Без място за пазач. Без пазач.

Пазачите го пуснали на пода. Ерик забелязал, че един от тях набира код на клавиатура, поставена на стената до металната врата. Нещо изщракало и вратата се отворила. От килията сякаш избухнала цветна заря. Ерик затворил очи. Избутали го вътре, а той не помръднал. Не трепнал и когато вратата се затръшнала, а електронната ключалка изщракала.

„Брой всеки дъх. Не губи представа за времето. Най-вероятно ще идат да пикаят или да пушат, или да забършат урината около онзи стол, или поне да хапнат. Аз съм тук. Сам“.

Боят, електрошоковата „терапия“ и сюрреалистичната цветна килия така замъглили разсъдъка му, че се наложило да пълзи до вратата. Пръстите му напипали очертанията на електронната ключалка. Открили главите на четири болта.

Издърпал се нагоре по хладната метална врата. Ключалката поддала на натиска му. Ето това е да си на война, особено пък в Ирак. Онова, което работи — работи. Което пък не — такъв е животът.

Когато пазачите отворили вратата, той все още бил облегнат на нея. Тласъкът изблъскал голото му тяло и го метнал на студения бетон.

Не го били.

Не го завели при майор Аман и стола.

Вместо това го помъкнали към стаята с маркуча и дървеното ведро. Ерик си мислел за него като за „дъждовното ведро“. Натикали главата му в пълното ведро. Издърпали го, колкото да си поеме малко вмирисан затворнически въздух. После пак го потопили. И пак. Върнали го в килията.

От друга страна, това било просто страхотно!

Най-сетне, благодарение на песента, Ерик започнал да съзира светлинката на надеждата.

Взел я със себе си на стола при майор Аман.

— Има истини — казал мъчителят му. — Хората са си хора. Такива са, какво да ги правиш. Освен това американският поет Боб Дилън е прав: всеки трябва да служи на някого. Или на нещо. Нашият велик Саддам служи на иракския народ. Всички ние пък служим на Аллах.

— Ти пък служиш на нас — продължил майор Аман с монолога си към човека на стола. — Затова си тук. Останалото идва от невежеството ти. И така, какъв е вторият въпрос!

Ерик потръпнал и изхъркал:

— С какво се занимаваш!

— И какво правиш ти?

Предугадил го, но въпреки това електрическият ток го нажежил до бяло.

— С какво се занимаваш? Изпълняваш заповеди. Работиш за нас. Сам си. Въпреки това, когато онази секретарка ти споменала, че тя и мъжът й, който служи в републиканската гвардия, мразят живота в Ирак… Кой е заговорничил с нея? Ти, Ханс Волф.

„О, Божичко, не, моля те! Хванали са я! Хванали са ги! Сега ще ги затворят в някое място, като това или ще ги…“

— Това не си ти — продължил Аман. — Това не е самотният ни инженер.

„Това не е част от мисията ми! — повтарял си ежедневно Ерик на строителната площадка, докато гледал разтрепераната секретарка. — Не съм дошъл тук, за да я спасявам. Не съм тук, за да вербувам агенти. Тук съм, за да играя пълничкия задръстен инженер, когото хората виждат, като ме погледнат. Тук съм, за да шпионирам, да събирам сведения, да крада информация“.

— Познаваме човека, когото си им пратил. Всички вие, чужденците, които се мотаете по пазарите, рано или късно влизате в контакт с подобна измет, която си изкарва хляба с прекарване на предателски кучета през границата.

„Сигурно са хванали и Саад. Или най-малкото, скоро ще го пипнат. Той винаги е знаел, че са по петите му. Горкото му семейство! Ако не бях нарушил разпорежданията на Управлението, ако се бях придържал към задачите си, вместо да се опитвам да спасявам…“

— Да се правиш на спасител не се връзва с образа ти. Което пък те прави интересен, не само за нас. Изпъкваш сред чужденците, от които трябваше да избираме. Това означава, че си податлив на промяна. За щастие, промяната, която си избрал, е да „спасиш“ хора от контраразузнаването ни.

— Ка… какво?

— Хората ни не търсеха теб. Задачата им бе да следят нашите учени, които имат навика да мислят прекалено много или да се увличат по глупави идеи като бягство в Америка или Марсилия. Това, че се хвана на въдицата им, е просто прищявка на съдбата, която те доведе тук, така че, кажи с какво се занимаваш!

— Значи мъжът и жената… — започнал Ерик — са от тайната полиция? Паднал съм в капана им… Защото… съм се опитал да проявя милосърдие! Само заради това? Затова ли съм тук?

Тряс!

Когато се събудил на пода в килията, си спомнил: „Не се подчиних. Наруших рамките на задачата си. Опитах се да бъда добър. Прецакаха ме. Сега съм тук“.

Напипал стената. Изправил се. Видял желязното легло.

Стъпил върху него с един крак и скочил с протегнати нагоре ръце. Хванал…

„Хванах!“ Металните жици на тавана изпорязали дланите му. Окървавените му ръце се плъзнали надолу по жиците, докато не сграбчили нещо по-голямо от жица, което се откъснало и Ерик се пльоснал на пода с него като някакъв очилат морж.

Прегънал тънкия ламаринен лист, голям колкото книга, на две и той се счупил. Голямото парче било с все още запоената за него жица. Малкото приличало на шпакла.

Използвал собствените си изпражнения вместо маджун и успял да закрепи малкото острие от долната страна на една плоча на пода. Останалата част от изпражненията размазал из килията с кървавите си ръце. Опитал се да скрие произхода на раните по дланите си, като направил и няколко прореза по китките.

Припаднал.

Свестил се с натопена във ведрото глава. Извадили го да си поеме дъх и размахали по-голямото парче ламарина пред очите му. После пак го потопили. Като бонус, му теглили як пердах с полицейските палки. При следващото свестяване вече се намирал на стола.

Майор Аман избърсал лицето му с топла кърпа.

— Искаш ли да ти кажа една тайна? — попитал той и долепил до устните на Ерик чаша кафе със захар и сметана. — Не можеш да убиеш всички — въздъхнал майор Аман. — Можеш да опиташ, но не дава желаните резултати. Сега светът не се нуждае от мъртъвци. Нужни са ни продуктивни хора. Които се подчиняват. Тогава всичко работи като по часовник, нали така, господин инженер?

Изчакал, докато Ерик изсърба кафето със сметана от тенекиеното канче, и прошепнал в другото му ухо:

— Самоубийството е избор, а изборът е несъвместим с подчинението. Не трябва да опитваш самоубийство отново, освен ако не изпълняваш заповед — какъв е вторият въпрос?

— С к’во се занимаваш — изфъфлил Ерик.

— И с какво се занимават всички?

— Изпълняват заповеди.

„Но аз не ги изпълних! — помислил си. — Наруших заповедите на ЦРУ и виж какво стана!“

— Следващия път ще направим нова крачка — обещал майор Аман.

„Нито веднъж не ми пусна ток“, помислил си Ерик, докато пазачите го влачели към килията. Нахранили го. Били го веднъж просто за идеята. Затръшнали вратата и електронната ключалка изщракала.

Всяка фибра на тялото му жадувала за забвение. Ерик запълзял по пода към плочата, под която бил закрепил острието с изпражненията си. Довлякъл се до вратата. Отнело му 232 вдишвания, докато развие четирите болта на ключалката.

Добре, че били залепили очилата на главата му с тиксо. Добре, че светлината в килията светела все така ослепително.

Вторачил се във вътрешността на електронната ключалка. Видял двете жички, но те се оказали прекалено дълбоко за него. Мамка му, нямало начин да свърши последната част от работата с острието, което си бил направил.

„Дано скоро ме замъкнат пак до ведрото — помислил си, докато завивал четирите болта. — В противен случай няма да имам живец да избягам“.

Следващия път го отвели направо на стола.

Майор Аман казал:

— Въпросите са три. Кой е първият?

— Кой си ти.

— Вторият?

— С какво се занимаваш.

— Ти си това, с което се занимаваш. Ето, виждаш ли? Вече се подчиняваш. Двамата с теб имаме шанса да…

Скръц — щрак!

„Какво става? Не усещам тока! Не…“

Настолната лампа на бюрото на майор Аман полудяла. Захвърчали сини искри, излязъл пушек, тя заподскачала и тръгнала да се движи по бюрото като побъркан робот. Майор Аман подскочил от стола си като ужилен. Един пазач се спуснал иззад гърба на Ерик и наложил полудялата лампа с полицейската си палка.

Лампата изхвърчала от бюрото и издрънчала в пода, а искрите продължили да хвърчат. Пазачът стоварил палката върху лампата. Тя вече не мърдала, но пазачът продължил да я налага. Най-сетне, задъхан и облян в пот, се отдалечил от бойното поле, като не се сдържал да метне триумфален поглед към голия затворник, прикован за стола.

— Извинявам се — казал майор Аман и отново заел мястото си зад бюрото. — Това е проклятието на воюващата страна. Уредите, особено пък електрическите, непрекъснато се… развалят. Трябва постоянно да сме нащрек и да предвиждаме подобни неприятности.

Тряс!

— А, слава Богу, това все още работи. Та докъде стигнахме? А, да. Третият въпрос. Преди това обаче — продължил майор Аман — помисли си върху това: кой си ти не предполага само една самоличност. Всички служат. Подчинението е същността на службата. Някои граждани на страната не осъзнават, че трябва да служат на великия ни ръководител. Учени. Инженери. Изобретатели. Директори. Адвокати. Учители. Писатели. Задачата ни е да премахнем невежеството, без да намаляваме продуктивността.

Майор Аман посочил с широк жест стаята, в която освен него и бюрото му имало още потрошена настолна лампа и гол затворник, окован в стола си.

— Това е един експеримент, който ни подготвя за голямото предизвикателство.

— Промиване на мозъци.

— На кого му е притрябвал напълно промит мозък? Трябва ни мозък, който осъзнава необходимостта от подчинение, без да губи творческия си потенциал. Не можем да рискуваме иракски мозъци с подобни експерименти. Разполагаме обаче с чуждестранни специалисти. Разполагаме с теб. Ти имаш подходяща умствена нагласа. Демонстрира способност за промяна. Освен това си сам. Наемен работник, нищо повече.

— Третият въпрос — продължил майор Аман и вдигнал пръст под носа на Ерик. — Третият въпрос е…

„Приготви се… не… приготви се… не… приготви се…“

— Третият въпрос е: Как можеш да осмислиш пълния със страдание живот?

Тряс!

Разпитът се превърнал в непрекъсната серия от електрошокове, докато майор Аман обяснявал как „кои сме ние“ означава, че службата е неизбежна. Как подчинението е същността на службата. Как тази прекрасна формула дава полезни резултати. Полезните резултати слагат край на мъчителния живот и изолацията. Полезните резултати са отговор на третия въпрос, а именно как да осмислиш живота си. Първият въпрос „кой си“ пораждал втория: „какво да се направи“, а той от само себе си изисквал постигането на полезни резултати, които придавали смисъл на нещото, наречено „живот“.

Когато се свестил на пода на килията, Ерик се разплакал.

Но това не било достатъчно. Нужно му било цяло ведро със сълзи.

След още два разпита на стола, а може би след четири, пазачите го завлекли до ведрото.

Свестил се от липсата на въздух и борбата за оцеляване изтрила всички други мисли от главата му. Когато пазачите натопили главата му във ведрото за трети път обаче, се сетил. Започнал да гълта. Поемал водата с широко отворена уста. Пил колкото можел. Давили го до изтощение и после просто не им останали сили да го пребият, така че „майната му“. Просто го дотътрили обратно до сюрреалистичната килия и го хвърлили на пода.

„Бум!“, затръшнала се металната врата зад гърба им.

„Щрак!“, изщракала електронната ключалка.

„Сега или никога“. Ерик се повлякъл на подутия си от вода корем. Открил плочата на пода, под която бил залепил с изпражнения импровизираната си отвертка. Напипал вратата. Развил болтовете.

„Изправи се. Ти си си ти. Ти си мъж. Ти стоиш изправен. Гол. С очила“.

„Ех, да имах галоши. По дяволите, дори и гуменки ще свършат работа за… това!“

„Имаш каквото имаш. Ти си това, което си. Трябва да… Не!“

„Какво пък толкова, само още веднъж“.

Ерик се прицелил като за последно и изпикал цяло ведро вода в електронната ключалка.

Тряс! Открил, че се е блъснал в отсрещната стена.

„Електронната ключалка пуши! Направих късо! Поех удара! Направих го!“

Заклатушкал се към пушещата врата като стар пияница. Пъхнал пръст в димящата решетка. „Измъкнах се! Избягах!“ Дръпнал към себе си с всичка сила.

От другата страна на вратата на килията, в тази „воюваща страна“, където „уредите, особено пък електрическите, постоянно се развалят“, където животът означава „постоянно да сме нащрек и да предвиждаме подобни неприятности“, в празния коридор, пазачите залостили вратата, като пъхнали полицейска палка в скобата, стърчаща от нея, и така предпочели сигурността на средновековното резе пред чупливата електроника на двадесети век.

Ерик дърпал. И дърпал. И дърпал. Строполил се със стонове на пода на сюрреалистичната си килия.

Пазачите и майор Аман не останали доволни. Но и не се разколебали.

Запретнали ръкави и заработили с още по-голямо усърдие.

Докато Ерик не си спомнил идиотската триумфална усмивка на пазача.

Свит на пода в килията, гол, със залепени за лицето очила, Ерик вдигнал дясната си ръка и забил юмрук в лицето си. Запушил уста, за да не изкрещи току-що научената тайна:

„Понякога е успех да пребиеш една лампа до смърт“.

Подчинявай се на заповедите. Това искали от него Аман, Саддам и Ирак.

Подчинявай се на заповедите. Това искало от него ЦРУ.

Двоуменето на чии точно заповеди да се подчинява му носело единствено болка. Добрите срещу лошите — става на чисто уравнение, ако силите са равни. Подчинението на всички е равнозначно на подчинение никому. Тогава няма болка. Кой съм аз — инженер, с какво се занимавам — подчинявам се на заповеди.

Килията отново се завъртяла. Когато въртенето спряло, кривите стени и налудничавите цветове се успокоили и се превърнали в стени с нормални ъгли и десени. Обърнал се към желязното легло на стената. Всеки път, когато се опитвал да легне в него, се изтърколвал на пода.

Вкопчил лявата си ръка в леглото и се закрепил напук на прозаичните природни закони като този за гравитацията.

Нещата потръгнали, всичко се наредило, на устните му цъфнала налудничава усмивка от собствената му победа.

След три дни майор Аман изкрещял:

— Ти си абсолютно безполезен! Подчиняваш се на всички!

Ерик стоял насреща му, встрани от стола. Стоял гол, на един крак, с пръст в носа. Косата и брадата му миришели на опърлено.

— Трябваше да станеш наш! Ще ми навлечеш проблеми за провала на експеримента!

Ерик продължавал да стои гол, на един крак и с пръст в носа, както му бил наредил някакъв пазач. Майор Аман не попитал голия човек насреща си дали истинското му име е Ханс Волф, или дали не работи за ЦРУ. След просветлението, получено в килията, Ерик със сигурност щял да даде всички отговори, за да се подчини на въпросите. Но мъчителят му така и не попитал. Дори и на един крак, с пръст в носа, Ерик успял да надуши победата.

— Стой на два крака — наредил му майор Аман при последната им среща. — Извади си пръста от носа. Отпусни ръце. Свърших с теб. Изкъпи се. Яж, наспи се, влез във форма за телевизионните камери. Скоро Саддам ще ви прати всички по домовете в знак на добра воля. Ще се качиш на самолета за Германия. Какво ще правиш, като кацнеш там, въобще не ме интересува. Ти си си чисто луд.

Ерик се подчинил и подчинението отново доказало тезата му — болката спряла. Екип на ЦРУ го прибрал от тротоара пред летището в Бон, докато чакал пешеходния светофар да светне зелено. Доставили го в Замъка.

Където се подчинявал на всяка заповед. Където възприел начин на поведение, който му позволил да си живее спокойно. След появата на Хейли в отделението Ерик отново започнал да мисли за себе си, да говори, да иска. Но дори за миг не посегнал на резултатите от победата си, донесла му абсолютно робство.