Джеймс Грейди
Бесни кучета (22)

22.

Първият етап от разузнавателната ни мисия протече в Манхатън, когато напредналото утро ни даде достатъчно светлина, за да се ориентираме добре, и достатъчно трафик, за да останем незабелязани.

Задействахме плана на Хейли.

Кафето „Старбъкс“, избрано от Хейли, си бе истински капан. Разположено на равно разстояние от двете най-близки пресечки, с вход само откъм улицата, без заден изход и изцяло остъклено.

Поверихме единствения ни пистолет на Зейн. Той пробута десет долара на продавача на цветя от отсрещния тротоар и получи разрешение да се скрие в будката му. Близо до „Старбъкс“ бе частното училище „Марат“, с десетки ученици, стълпени пред входа. Зейн изпързаля цветаря, че има ужасно ненормална дъщеря и иска да я държи под око.

Ерик обикаляше по ъглите на другата пресечка. Наредихме му да не се подчинява на случайни хора. Единственото ни притеснение бе, че ако от небето случайно се изсипе пиано и минувачите му подвикнат: „Внимавай!“, той няма да ги послуша. Натоварихме го с четири задачи: първо — да наблюдава „Старбъкс“; второ — да наглежда тойотата, трето — да внимава за преследвачи: хората на Чичо Сам, нюйоркската полиция, пазачите от Замъка или обикновени неприятници и четвърто — да ни пази гърба, особено този на Хейли.

Двамата с Ръсел инсценирахме едновременното ни влизане в кафенето да изглежда като съвпадение. Проявих съвсем нормална любезност и му отворих вратата.

Той кимна в знак на благодарност и докато се разминавахме, прошепна:

— Дали Хейли ще се справи?

— Имаш ли по-добра идея? — прошепнах в отговор.

В заведението се вдигаше пара, горещото мляко за капучино съскаше, миришеше на кафе.

Ръсел се нареди на опашката, а аз отидох в тоалетните, за да проверя дали някой не ни е поставил клопка. Не открих нищо подозрително. Видях се в огледалата и на двете тоалетни. Приличах на привидение.

Излязох от тоалетната и забелязах, че Ръсел вече взема поръчката си. Барманката — вероятно колежанка, препасана със зелена престилка — му подаде чаша димяща мока и вдигна окуражително палец.

„Ръсел! Какво направи, по дяволите?“, прииска ми се да изкрещя, а той спокойно се настани на една маса до витрината, откъдето се откриваше гледка към цялото кафене, улицата и входа.

Внезапно лежерната музика от тонколоните секна и след миг оттам зазвучаха енергичните ритми на „Джунгла“ на Брус Спрингстийн. Разбрах, че Ръсел е успял да очарова барманката и да я убеди да пусне един от любимите му дискове. Брус пееше за „вълшебния плъх“, а аз получих кафе с мляко и се настаних на чудесно място с гръб към задната стена и тоалетните, без изход за бягство.

Часовникът ми показваше 7:37.

На улицата Хейли пристъпи към действие.

Огледа скупчилите се на стълбите на училище „Марат“ младежи от ъгъла близо до павилиона за цветя. Светофарът светна зелено. Тя пресече улицата.

На стълбите висяха шестдесетина младежи в очакване на звънеца за първия час. Белият младеж, избран от Хейли, имаше следи от акне и рошава кестенява коса, която обаче стоеше естествено. Сините му очи не я гледаха нахално, макар и да не сведе поглед пред нейния. Книгата под мишницата му предреши избора й — „Стъкленият ключ“ от Дашиъл Хамет.

Хейли спря пред училището. Изгледа настойчиво почитателя на Хамет… и му кимна да се приближи.

След десетина секунди той бе на тротоара при нея. Преди подсвиркванията на скупчените му съученици да са осуетили плановете й, Хейли успя да каже:

— Ще почерпиш ли с капучино една бивша възпитаничка на гимназията?

И веднага след тези думи се насочи към „Старбъкс“, където момчето щеше да се чувства спокойно. Остави го да размишлява над дилемата — дали да увисне на тротоара като глупак, или да я последва и да разбере какво е да си с екзотична по-възрастна жена. Когато я догони, Хейли му каза:

— Имаш ли мобилен?

— Да, но…

— Обзалагам се, че и приятелчетата, които ни гледат и се кикотят, също имат. Обади се на най-добрия си приятел. — Диамантените й очи не приемаха откази. — Веднага.

Момчето заровичка из якето си.

— Сещаш ли се за плочата на стената, като се качваш по централното стълбище? С носителите на литературната награда. Кажи на приятелчето си да провери кой е я спечелил през 1998.

Докато момчето даваше указания по телефона, стигнаха до кафенето. Хейли спря. Изчака. Младежът сграбчи вратата.

Тя го дари с ослепителна усмивка и влезе в „Старбъкс“ през отворената специално за нея врата.

Двама мъже с костюми огледаха многозначително елегантната чернокожа дама, влязла в „Старбъкс“. Не представляваха опасност, така че Ръсел не скочи от стола си. Насочиха вниманието си към придружителя й и с презрение установиха, че е някакъв бял хлапак. Момчето усети прилив на адреналин от първобитното чувство за превъзходство над двамата големи мъже, които можеха само да го гледат и да завиждат.

Следваше Хейли плътно, докато приятелят му продължаваше да дудне от другата страна на линията. Хейли забеляза по изражението му, че е получил исканата информация, изпревари го и каза:

— Клер Маркъс, нали?

Момчето кимна. Хейли току-що бе казала името на най-добрата си приятелка от гимназията.

— Кажи му да си трае и че ще му звъннеш пак — нареди му, поръча две чаши капучино и се обърна към него. — Е, как се казваш?

— Нейт… Нейтън.

— Е, Нейт Нейтън, нали имаш пари за обяд? Плати сметката.

Заряза го да ровичка из джобовете си пред касата. Момчето вече бе привикнало да я слуша, да се подчинява, да вярва. Хейли седна на масата, която случайно опразвах.

— Донеси капучиното, Нейтън — чух гласа й, докато се отдалечавах. Двамата седнаха на масата и Хейли продължи:

— Нямаме много време. Кажи ми за приятеля си.

— Ами, казва се Брандън.

— Ясно, че се казва Брандън. Може ли да му се има вяра?

Нейтън кимна.

— Виж сега, Нейтън, ако си пич и не прецакаш работата, най-малкото ще си върнеш парите за капучиното. Харесва ли ти кафето?

— Нямах възможност да…

— Аз съм твоята възможност, Нейтън. Сега е твоята възможност. А ти ми говориш за кафе.

— Не, аз…

— Стегни се. Внимавай в играта. Пич ли си? Можеш ли да бъдеш пич?

— Да!

— Е, какво, няма ли да ме питаш? — продължи Хейли.

— Ка-какво?

— Викай ми на малко име. В крайна сметка не сме непознати. Седнали сме на кафе.

Той примигна.

— Клер — помогна му Хейли. — Питай ме: — Какво искаш, Клер?

Изчака. Не откъсна очи от неговите, докато той не прошепна въпроса.

— Браво, Нейтън. Може пък в крайна сметка да свършиш работа. Да видим сега дали ще успееш да ми помогнеш.

— Ще направя…

— Недей да обещаваш. Искреността не струва и пет пари, ако не е подкрепена с действия. Не си хвърляй думите напразно.

— Разбира се!

— Трябва да свършим една работа, Нейтън. Двамата с теб.

Нейтън примигна.

— Дрога.

— Какво… Върнала си се в гимназията, за да търсиш…

— Теб, Нейтън. Върнах се да намеря теб.

— Но ти не ме познаваш! Освен това… искам да кажа да, добре, разбира се, друсал съм се и познавам хора, които имат трева и други с екстази, и дори…

Хейли се дръпна от него. Накара го да последва движението на тялото й и да се приближи.

— Мислех си, че знаеш, че това са боклуци. Приличащ на човек, който е наясно, че да си мътиш мозъка още преди да се е развил напълно е също толкова тъпо, колкото да пушиш цигари. Единственото, което получаваш в замяна, е рак.

— Но нали каза „дрога“… Помислих, че…

— Трябва ми онова, което е в джоба ти.

Нейтън пак примигна глупаво.

— Ако не е в твоя джоб, тогава е у Брандън. Освен това и двамата сигурно познавате сума ти деца в училище, които носят такива работи. За Бога, по мое време надрусаните бяха повече от останалите. Золофт, валиум, риталин, риспердал, ксанакс, прозак, литий… вие сигурно носите цели аптеки на училище.

— Но това са лекарства!

— Друсането си е друсане. Хубавото е, че не правиш нищо незаконно. Двамата с Брандън ще изкарате по два долара на хапче. До първия звънец има още половин час.

— Защо…

— Защото нямам време да го направя другояче. Защото ти искаш да го направиш. Или предпочиташ цял живот да си останеш с книжките и всички да ти се смеят? Пич ли си? Не искаш ли истински приключения, а не само видеоигри? Удари по масата и живей сега. Не се връзвай на глупави обещания от сорта на: „може би друг път“.

Погледът му се зарея в току-що открилата се нова вселена.

Хейли протегна ръка и докосна пръстите му.

— Е, Нейтън, какво избираш? Човекът, който си седи из кафенетата и гледа света през витрината, или пичовете, които се разхождат отвън?

— Как…

— Всички искат да са пичове, Нейтън. За това става въпрос. Не за дрога. Не за пари. Накарай ги да искат да са пичове като теб. Обещай им по един долар на хапче и запази един за себе си. Имаме още двадесет и пет минути, така че ги използвай разумно. Те могат да са предимство, а не недостатък. Действай бързо и всички ще те последват. Сега си плюй на петите и ми донеси онова, което искам.

Момчето я изгледа толкова продължително, че Хейли се уплаши за изхода от играта.

После Нейтън натисна бутона за повторно избиране и се втурна към вратата.

Не забеляза, че го следя. На излизане метнах поглед към масата до прозореца, където Ръсел се кефеше на поредното поръчано от него парче — концертно изпълнение на „Спомени“ на „Нирвана“. Клатеше глава в ритъма на дивашкото китарно соло, но шпионският му поглед работеше без прекъсване.

Тръгнах по тротоара към училището зад един възпълен мъж, който разговаряше нежно с пудела си. Нейтън крачеше, без да се обръща. Приближи се до приятеля си и двамата тръгнаха да обикалят от човек на човек по стъпалата на училището. Младежите пуснаха разни неща в картонената чаша от „Старбъкс“. Часовникът ми показваше 8:17. Хейли каза, че първият звънец удря в 8:30. Учениците тръгнаха да влизат. Нейтън се втурна към кафенето.

Влязох в „Старбъкс“ точно когато Нейтън се стовари на стола срещу Хейли и побутна към нея картонената чаша. Минах покрай тях навреме, за да чуя:

— Седемдесет и девет. Събрах седемдесет и девет хапчета. Антидепресанти, успокоителни, стимуланти, разни други, които дори не знам какви са! Миранда изсипа цяла тубичка. Каза, че ще вземе други от майка си. Джени и без това не пие своите. Алекс имаше два различни вида, плюс някакви антибиотици. Казах му да ги пази, защото не знам дали утре… Направих го!

— Направо си супер! — отвърна Хейли и извади няколко банкноти. — До първия звънец остават само няколко минути. Задължена съм ти…

— Не ти искам парите.

— Те не са мои, а твои. Освен това трябва да платиш на съучениците си. Сделката си е сделка.

Накара го да вземе достатъчно пари и се изправи.

— Благодаря. Наистина ми помогна.

— Не, не съм.

Думите му я спряха.

„Хайде! — опитах телепатичните си способности. — Трябва да се махаме от този капан!“

— Това не ти помага — каза Нейтън. — Но аз ще ти помогна. Всякак. Всякак, но… не с тези глупости.

Хейли заби поглед в пода. Раздвижи беззвучно устни.

„Измъкни я“. Бях на пет крачки от тях. Две крачки…

Хейли вдигна поглед от пода и го впери в Нейтън.

— Просто ми кажи какво искаш — прошепна той, без да забележи, че изоставям спасителната си мисия и с престорен интерес се насочвам към лавицата на стената с чаши за продан.

— Това, което искам — каза тя, — е да се върнеш на училище, но да не забравяш, че няма значение дали ще стигнеш навреме за звънеца. Важното е как ще го направиш. Бъди щастлив, прави добро, остани верен на себе си.

— Ще те видя ли пак?

— Разбира се. — Хейли се усмихна.

После го отведе до вратата и го пусна.

Докато вървяхме към тойотата — Хейли и Ерик напред, а Зейн след нас — Ръсел се ухили и каза:

— Време е да се надрусаме.