Джеймс Грейди
Бесни кучета (44)

44.

— Свършени сме! — въздъхна Зейн.

Седяхме облегнати на микробуса в паркинга пред „Поща за вас“. Колата пречеше на Зеления пуловер да ни види през прозореца. Триш нямаше да ни види дори да се залепим голи за проклетия прозорец.

— Какво става? — обади се гласът в джоба на якето ми.

Какво става.

Слънцето топли лицата ни в хладния пролетен следобед. Притискаме гърбове в ламарините на микробуса. Наоколо мирише на асфалт, изгорели газове и нерви. С всеки удар на сърцето ми по авенюто профучава кола, физиономиите отвътре ни гледат безизразно. Вууф — минава поредната кола.

През трите ленти на платното, водещо на север, през тясната бетонова преграда между платната, през трите ленти на платното, водещо на юг, се простира огромен магазин от бетон и стъкло във формата на буквата С. По витрините му са се наредили десетки магазини. Магазин за еврейски стоки. Магазин за козметика. Магазин за работно облекло — ново и втора употреба, с манекени, облечени в престилки на медицински сестри. Виетнамски ресторант с лекьосани червени завеси, дръпнати докрай. Следващата витрина е изрисувана с червени дракони, около които е изписан някакъв кунгфу стил, който виждам за пръв път. Китайски магазин за зеленчуци, препълнен със стока, която заплашва да счупи витрината. Магазин с матови стъкла, на които е закачен плакат — „Видеокасети, DVD, списания за възрастни“. Над непрозрачното стъкло на вратата виси неонов надпис:

КОЙОТ

Какво става.

Вууф.

Ами ако операцията ни вече е приключила? Ако просто няма какво друго да направим, къде да идем?

Вууф.

Ако ни хванат? Получаваме пет ковчега. А Кари…

Вууф.

Раменете ми увиснаха, забих поглед в паважа.

Вууф.

— Виктор? Вик! Не се изключвай точно…

Вууф. Слънчице, весели цветове… прохлада.

— Ами ако кутията не е била само на сестра Смърт? — Кимнах към магазина за работно облекло. — А, Зейн? Вероятно е открила кутията заради униформите, но от друга страна, мястото е идеално за нашата работа. Имаш спирка на метрото на петнадесет минути пеша, а околовръстното ти е на пет минути с кола. Пощенската кутия не е избрана, защото й е близо до вкъщи или до фалшивата работа в болница „Уолтър Рийд“. Мястото е подходящо за шпиони — наоколо не се навъртат тълпи любопитни и имаш бърза връзка във всички посоки. Ключалката на кутията е с шифър, така че не ти трябва ключ. Може би не е единствената, която е използвала кутията. Може би тук идват и други като нея. Ако хванем такъв, ще ни помогне да се доберем до Кайл Русо.

— Струва ми се, че вече почваш да фантазираш.

— Не виждам каква друга възможност имаме — отвърнах. — Освен това нима имаме какво да губим?

— Тук си прав.

— В такъв случай да го правим. — Кимнах към „Поща за вас“ и извадих мобилния от джоба на якето. — Не са те виждали там. Не че ако попаднеш на Триш, има някакво значение.