Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mad Dogs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Грейди

Заглавие: Бесни кучета

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-706-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3834

История

  1. — Добавяне

17.

Може да се каже, че първият ми опит за самоубийство бе в памет на Джеймс Винсънт Форестал[1].

Незабравимият Форестал.

Дартмут. Принстън. Магьосник от Уолстрийт. Един от мозъците на Западното крило на Белия дом по времето на Ф. Д. Рузвелт. Помощник-секретар на флота. Влиза в историята, когато след Втората световна война е назначен за първия секретар по отбраната на САЩ. Президентът Труман забожда на елегантния костюм на Форестал най-високото отличие, давано на цивилен — Медал за изключителни заслуги.

Форестал бил отчаян работохолик. Станал параноичен на тема какво планират „те“. Руснаците, откраднали тайните за производство на атомната бомба и вгорчили живота на редовия американец. Важните клечки в Пентагона, които постоянно саботирали плановете му да се справи с Червената заплаха. „Високопоставените източници в Конгреса“, които не преставали да съскат, че: „Форестал го е грижа повече за петрола и арабите, отколкото за съдбата на евреите и Израел“.

През 1949 постъпил във Военноморската болница „Бетезда“ — медицинската работилница, приютила и Зейн десетилетия по-късно. В два след полунощ в неделя, през месец май, Форестал, облечен с пижама, прекъснал преписването на една поема на Софокъл във възхвала на смъртта. Спрял, като написал „слав“ от думата „славей“. Напуснал стаята си с обезопасен прозорец и се промъкнал на пръсти до кухнята. Отворил необезопасения прозорец там и… се метнал през него от тринадесетия етаж на път към големия мрак.

Америка кръстила на негово име правителствена сграда и самолетоносач.

Съвсем не всички важни клечки, които губят баланс обаче са известни. Малцина могат да назоват името на човека от администрацията на Форд, който превъртял от паника. Президентът Джери Форд, влюбен в прясно сирене с кетчуп, поел президентския пост, след като безобразно нормалният Дик Никсън се опитал да избегне закона, като напуснал Вашингтон с военен хеликоптер. Високопоставен служител от кабинета на Форд изгубил ума и дума един петък, след като журналистите го погнали, задето прикрил участието на едно приятелче в аферата „Уотъргейт“. Докато Зейн си седял във Военноморска болница „Бетезда“, а Брус Спрингстийн веселял всички радиослушатели с „Роден да бяга“, високопоставеният служител се приближил до високата желязна ограда на Белия дом и поискал от изпадналата в недоумение охрана да го пусне вътре, за да си плюе на петите. Оставката му била приета.

Не кръстили нито правителствена сграда, нито самолетоносач на негово име.

После, години преди първия ми опит за самоубийство, се появи Винсънт У. Фостър.

Двадесети юли 1993. Винсънт Фостър обядвал на работното си място в Белия дом. Поръчал си чийзбургер, пържени картофки, кока-кола и бонбонки „М & М“. После казал на колегите си: „Ще се върна“. Откарал колата си в парка „Форт Марси“ в съседния щат Вирджиния, изключил пейджъра, приседнал до едно оръдие, експонат от Гражданската война, и си пръснал мозъка.

Според официалната версия (оповестена естествено след щателно разследване, глътнало 30 милиона долара) Фостър се самоубил вследствие депресия, предизвикана от провала му да предпази приятеля си президент Уилям Клинтън и бъдещия сенатор госпожа Хилари Клинтън от акулите във Вашингтон, където според него: „хората се съсипват един друг от любов към спорта“.

Не кръстиха нито правителствена сграда, нито самолетоносач на негово име.

Конспиративните теории му приписват главна роля в тайната борба за власт за управлението на Америка.

Джеймс Винсънт Форестал.

Винсънт Фостър.

Аз се казвам Виктор.

Само не ми казвайте, че трите „В“ са случайно съвпадение. Аз също обичам чийзбургери и кока-кола, а не „Пепси“. Ям бонбонки „М & М“. Пиша поезия. Участвал съм в тайната борба за власт. Тревожил съм се какво кроят „те“, за да ни тероризират.

Свързването на нещата предполага нормален мозък.

Първият ми опит за самоубийство се състоя в един слънчев ден в централата на ЦРУ. Носех черен ленен костюм, шит по поръчка в Хонконг. Вратовръзката в мек сребрист цвят на дискретно черно райе ми бе подарък от бивша любовница. Не Деря. Бях сложил риза в оксфордско синьо.

Директорът на централното разузнаване, шеф на ЦРУ, който на хартия отговаря за непокорната държава, разпокъсана на множество феодални владения, известна като обществото на американските шпиони, тъкмо ми бе показал медала, с който ме награждават. За разлика от Труман и Форестал, директорът не закачи медала ми на костюма. За разлика от Зейн, не ми го дадоха да си го отнеса у дома, макар че както и при него, медалът си остана държавна тайна. Десетината присъстващи на церемонията се поздравихме с усмивка. Нямаше фотографии. Всички бяхме повече или по-малко шпиони.

Шефът на шефа ми ме изгледа и каза:

— Мислим си, че не е лошо да си починеш известно време.

— Добре — съгласих се.

— Не се тревожи — успокои ме прекият ми началник. — Ще се върнеш при нас.

— Ще се върна — повторих думите на Винс Фостър.

Секретарката на директора ни изведе от кабинета му на седмия етаж.

В преддверието на кабинета усетих хладния повей на чист въздух. Зад мен шефът ми, неговият шеф и другите важни клечки от Управлението се бяха скупчили около Директора на централното разузнаване с надеждата да откраднат някой ценен миг от вниманието на човека, който контролира кариерите им. Метнах поглед вляво.

Празните бюра на секретарките в преддверието бяха завити с платнени покривала.

Приличаха на надгробни савани.

Свежият полъх на вятъра идваше откъм огромните прозорци на външната стена, чиито стъкла бяха свалени. Завесите бяха дръпнати встрани. Небето синееше приветливо.

Без да отроня и думичка, се спуснах към синьото небе. Скочих на едно завито с платно бюро и се метнах от седмия етаж.

Паднах от четири метра. Ударих се в открития външен асансьор, който качваше резервно бронирано стъкло за прозореца на седмия етаж. Стоварих се върху дървената платформа с такава сила, че работниците, които прикрепяха резервното стъкло, го изпуснаха. Стъклото издрънча в бетона шест етажа по-долу. Стоварването ми изневиделица бутна един от работниците през перилата на открития асансьор.

Макар и замаян, видях прекатурването му и инстинктивно го сграбчих за ризата.

Той обаче вече бе набрал скорост, дръпна ме рязко от нестабилната платформа и продължихме по пътя надолу заедно.

Работникът ме сграбчи.

Разбира се, че бе обезопасен. Въжето се изпъна, а той обви крака около моите и здраво ме прегърна. Залюшкахме се покрай стъклената стена на сградата на ЦРУ.

Единствената мисъл, която размътеният ми мозък успя да роди, бе: „Хванаха ме“.

Бележки

[1] Дж. В. Форестал — американски банкер (1892–1949), влязъл в историята като първия секретар по отбраната на САЩ в периода 1947–49. — Б.пр.