Джеймс Грейди
Бесни кучета (12)

12.

— Имате късмет, че дойдохте навреме — каза усмихнатата прошарена жена. Стоеше до масата ни с каничка димящо кафе в ръка.

— Напоследък късметът ни не работи много — отвърнах.

Влязохме в закусвалнята „Хайдаут“ точно когато повечето хора бяха приключили с вечерята. Скрихме откраднатата сребриста кола зад самотната постройка, кацнала край магистралата. Дървенията по стените и приглушената светлина придаваха на заведението задушевна атмосфера. Бяхме единствените посетители. На витрината се виждаха няколко черешови пая. Миришеше на кафе и телешко задушено.

Сервитьорката ни раздаде менюта.

— Не че ви припирам, но след малко почваме да чистим.

— Ние също бързаме — уверих я.

— Толкова много различни неща за ядене — прошепна Зейн. Ламинираните страници на менюто отразяваха разширените му очи. — Не е като да стоиш на опашката с табла в ръка и да се чудиш какво ще ти дадат тази вечер.

— Трябва повечко да ги извеждаш тези момчета, скъпа — усмихна се келнерката на Хейли.

— Аз ли не знам — отвърна Хейли.

Поръчахме си пет различни неща и пай за десерт.

— Няма проблеми — каза Ръсел. — Имаме достатъчно пари.

— Никой няма достатъчно пари — възразих. — Особено пък когато бягаш.

— Парите не са единственото, което ни липсва — забеляза Хейли.

— Имаме един „Валтер РРК“ с патрон в цевта и два в пълнителя — осведомих ги. — Имаме още осемстотин четиридесет и седем долара, от които ще трябва да платим пая. Открадната кола под наем с половин резервоар. „Аптечките“ ни. Необработена информация, която взехме от сестрата и доктора.

— И цяла сюрия копои по петите — допълни Ръсел.

— В едно нещо обаче съм сигурен — включи се Зейн. — Няма да се върна там.

— Аз пък си мисля, че въобще няма такава възможност — изкоментира Хейли.

— Ама е готино, нали? — каза Ръсел. — Най-накрая просто се разкарахме.

Дори Ерик се усмихна.

— Да — каза Хейли. — Но къде да идем сега?

— И как? — допълни Ръсел.

— Не сам. — Ерик потръпна. — Не сам.

— Точно. Никого няма да оставяме. Не го направихме в Замъка, няма да го направим и сега.

— Аз съм с вас, докато болестта не ме довърши — каза Хейли.

Ерик отново потръпна. Хейли бързо възвърна достойнството и нежността си и го докосна по ръката. Той се просълзи.

— Няма да се плашиш — успокои го Ръсел. — Всички ще ни хванат — или ще сме мъртви много преди това. Тези, дето ни гонят, си знаят работата.

— И кои са те по-точно? — попита Хейли. — С кого се борим?

— Пазачите, които са откачили от липсата ни — започнах аз. — Хората, поръчали убийството на доктор Фридман. Същите, които се опитаха да го лепнат на нас. Местната полиция, която търси виновниците за двата трупа. Управлението, което се плаши от скандали като дявол от тамян. Това са.

— Добре, че вече ги знаем — каза Ръсел. — За да си добър параноик, трябва на първо място да си практичен.

— И кой в крайна сметка е истинският убиец на доктор Фридман? — попита Хейли.

— Според всички останали сме ние — отвърнах. — От тактическа гледна точка, за нас няма значение. Ние бягаме. Това е достатъчно, за да ни нарочат.

— И какво ще правим? — попита Хейли.

— Ще им го начукаме — каза Ръсел.

— Вече го направихме — отбелязах. — Но не е достатъчно. Не е достатъчно и просто да оцелеем. Трябва да си върнем всичко изгубено. Трябва да си върнем за онова, което направиха с нас. И не само.

— И какво ще получим? — попита Хейли.

— Шанс.

— Шанс за какво? — включи се Зейн.

— Да пукна, ако знам. Но проклет да съм, ако се оставя да ме натопят само защото така са реши ли. Освен това още съм бесен заради доктор Фридман.

— Ми да им го върнем тогава — предложи Зейн.

— Ако си изиграем картите правилно — казах, — можем да пипнем истинския убиец на доктора. Така първо ще оневиним себе си. Ще изчистим и името на сестрата. И най-сетне — ще си купим индулгенция.

— Лудница — каза Ръсел. — Обречени сме на успех.

Всички се разхилиха.

— Нима имаме алтернатива? — попитах.

Зейн кимна и каза.

— За да останеш свободен на този свят, трябва да направиш нещо повече от това да спасиш собствения си задник.

— Правилно — съгласих се. — Ако продължим да се мотаем без цел и посока, няма да постигнем нищо.

— Добре де, така да бъде — каза Ръсел. — И без това съм гладен.

И протегна десния си юмрук над масата.

Зейн и аз тутакси доближихме своите до неговия. Хейли допря стиснатата си ръка до нашите и кимна към Ерик, който я последва.

— Единственият ни сигурен враг е времето. Не си взехме лекарствата. Нямаме представа колко дълго ще издържим, преди да изперкаме.

Хейли вдигна рамене.

— Петима пациенти, пет различни лечения, трудно е да се каже. Със сигурност няма да полудеем вкупом, пък и всеки има различен организъм.

— Но погледнато в общ план, какво означава това? — попитах. — Означава, че рано или късно всички ще изпуснем парата и ще станем не по-различни от разлигавените бездомници, които живеят по пейките в парка. Колко време ни остава дотогава?

— Вече си изпуснах хапчетата — прошепна Ерик. — Времето за лягане също.

— Виждал съм хора като нас, които не вземат лекарствата си и изперкват — каза Зейн, които бе прекарал в Замъка по-дълго от всички. — Според мен имаме около седмица, преди и с нас да се случи същото.

— Седем дни. — Ръсел направи физиономия на рок звезда и запя: „Вече дойде време!“

Яденето ни даде първите залъци свобода. Истинско картофено пюре, истински сос, истинско телешко, пуйка и пресни броколи, горещо кафе в порцеланови чаши. Чиста вода без примеси. Зейн си поръча студено мляко. Беше бяло като косата и брадата му.

Между основното ястие и десерта настроението ни определено се подобри. Хейли отиде до колата, а Зейн я прикриваше. Донесе мобилен телефон.

— Сигурна ли си, че е нейният, а не на доктора? — попита Ръсел и мигом вдигна ръце, за да се предпази от изпепеляващия поглед на Хейли. Оправда се с: — Искам да кажа, че имаш само един живот, така че си струва да провериш два пъти.

Хейли извади химикалка, размести чиниите пред себе си, за да направи място за бележника, и натисна бутона за повторно избиране на мобилния телефон. Изгледа внимателно дисплея и записа номера, който очевидно бе на друг мобилен телефон: 772-555-4554.

Микрофончето на телефона изпращя.

— Аз съм — каза Хейли.

— Защо звъниш пак? — попита мъжки глас. — Нали се обади, че всичко е минало както трябва?

— Има пробив — отвърна Хейли. — Трябва да се видим.

— Не се паникьосвай! Не идвай във Вашингтон. Недей…

Хейли облиза устни. Изчака.

Беше успяла да блъфира и когато мъжът насреща най-сетне се усети, че гласът й му е непознат, и се опита на свой ред да блъфира, не изкопчи нищо…

Връзката прекъсна.

— Давай! — подкани я Зейн.

Хейли натисна бутона „0“.

— С какво мога да ви помогна? — попита дежурната операторка.

— Помните ли юношеските си години? — изстреля Хейли.

— Извинете, госпожо, но говорите с дежурната операторка.

— Обажда се майка, която позволи на петнадесетгодишната си дъщеря да използва мобилния й телефон и сега не може да я открие, но знам, че когато отидох да я взема от купона в петък вечер, онзи мухльо изглеждаше по-скоро на двадесет и три, отколкото на седемнадесет. Сега, вместо да си пише домашното по биология, Джени е един Бог знае къде, а аз съм изплашена до смърт, че й се е случило нещо лошо, защото единственото, с което разполагам, е номерът, на който звъня от мобилния ми телефон, а той отговаря: „Телефонът на абоната не е включен!“

— Ще се опитам да го набера…

— Не си правете труда. Опитах само преди пет секунди. Моля ви, кажете ми името на този мръсник, както и всичко, което знаете за него, за да мога…

— Съжалявам, госпожо, но това е в разрез с фирмената ни политика.

— А фирмена политика ли е да съсипете целия живот на малката ми Джени?

— Заради такова нещо може да ме уволнят.

— Точно затова ви попитах дали сте били на петнайсет и колко сте знаели тогава за живота…

Изчакахме. Изчакахме. Вилицата на Ръсел висеше във въздуха, набучила парче пай.

Хейли набръчка чело от усилие да долови правилно шепота отсреща:

— Кайл Русо.

— Ох, дано сте права — каза Хейли. — Джени спомена, че приятелят й живеел на улица…

— Благодаря ви, че използвате услугите на „Тауър Сел“ — отвърна служебният глас на операторката.

За втори път тази вечер Хейли прекъсна разговора не по свое желание.

— Кайл Русо не съществува — предположи Зейн, докато Хейли оставяше телефона на масата.

— Да — съгласих се. — Но Вашингтон съществува, нали?

— Колко време ни трябва, за да стигнем дотам? — попита Хейли.

— На хартия за дванайсет-четиринайсет часа.

— Да де, ама нас на тази хартия ни няма — възрази Ръсел.

— Разполагаме със седем дни, за да идем някъде и да свършим онова, което трябва — уточни Зейн.

— Има и още добри новини — продължи Ръсел. — Който и да ни преследва, знае, че имаме достатъчно мозък, за да не се насочим на север и да не се опитаме да минаваме канадската граница, където тяхната гранична полиция сигурно е предупредена.

— Можем да се справим с нея — каза Зейн.

— Дааа — съгласи се Ръсел. — Но сме достатъчно умни, за да си даваме толкова много труд, при положение че трябва да бягаме. А от положението ни в момента най-добрият маршрут за бягство е на юг, към Вашингтон. Дори и да не знаят къде точно отиваме, знаят накъде ще се насочим.

— Ами да тръгваме тогава — подканих ги и взех ключовете от колата.

След двадесет минути крадената ни кола мина по нисък дървен мост над заскрежените води на някаква река, зави и…

На километър и половина пред нас въртящи се червени светлини разкъсваха нощния мрак.

Ченгета.