Джеймс Грейди
Бесни кучета (25)

25.

Небето бе кървавочервено. Такситата се боричкаха за всяка педя от платното. Тълпи изпълваха тротоарите. Като че ли никой не ни преследваше.

Като че ли.

Като че ли от първия етап на разузнавателната ни мисия никакви преследвачи не наблюдаваха жилищната сграда в Горен Уест Сайд, заради която бяхме предприели пътуването от Мейн дотук и която щеше да е в центъра на втория етап от разузнаването. Сградата се издигаше на двадесет етажа, а светлината на прозорците й разпръскваше падащия мрак. Целта ни бе апартамент на шестия етаж. Портиерът се хвана на наглата лъжа на Хейли, че сме тук за приема, така че ни извика асансьор, с който се понесохме нагоре.

След като решихме, че сградата не е под наблюдение, се надявахме апартаментът да е празен и едва ли не да чака само нас. Когато излязохме от асансьора обаче, открихме, че вратата на апартамента, към който се бяхме насочили, е отворена и в рамката й стои възрастен мъж с черен костюм. Приличаше на Алберт Айнщайн, но без мустаци.

— Идвате тъкмо навреме — посрещна ни той и махна с ръка.

Ерик побърза безпрекословно да се подчини на жеста.

Възрастният мъж разпери ръце да го прегърне.

Ръсел тръгна да измъкне нашия човек. Зейн пъхна дясната си ръка под палтото. Хейли се извърна, за да подсигури тила. Аз леко се приведох, така че да мога да виждам всички затворени врати на етажа.

Възрастният мъж обви ръце около Ерик и Ерик също го прегърна.

— Благодаря, че дойдохте! — Възрастният мъж пусна Ерик и отново ни помаха да се приближим. — Аз съм бащата на Леон, Джулс Фридман. Много ви благодаря.

— За нищо на света нямаше да пропуснем — уверих го и надникнах в апартамента, свързан с мъртвия ни психиатър. Във фоайето се виждаха лавици с книги. Холът бе пълен с хора.

— Извинете ме, но не ви познавам — продължи бащата на доктор Фридман.

— Хейли, Ръсел, Зейн и Виктор. Аз съм Ерик — изстреля Ерик.

„Късно е вече да лъжа“, помислих си.

— Иии… откъде се познавахте със сина ми? — продължи Джулс Фридман.

— От работа — каза Ръсел в опит да прекрати комуникацията между послушния Ерик и любопитния баща. Хейли на свой ред отведе Ерик навътре в апартамента.

— А, да — каза замислено Джулс.

— Да — потвърди Ръсел.

— Двама от колегите ви дойдоха в гимназията, в която преподавам, за да… да ми кажат за Леон. — Джулс обърна насълзените си очи към мен. — Можете ли да си представите колко е ужасно да съобщиш на непознат, че детето му е мъртво!

— Моите съболезнования — отвърнах.

Той ме прегърна, като дете, което припада от световъртеж. Но бързо се овладя и ме пусна.

— След тях си помислих, че никой друг от… от работата му няма да се появи.

— Ние много го ценяхме — каза Зейн.

— Всички го ценяха — отвърна скърбящият баща. — Влизайте.

Поведе Ръсел навътре в апартамента, записан в лаптопа на доктора под името „вкъщи“. Почти мигновено разбрах, че тук не е мястото, където психиатърът е живял, а където се е чувствал сигурен и защитен. Оттук е излизал и без съмнение си е мислел, че винаги ще може да се върне.

Двамата със Зейн останахме във вестибюла.

— Добре ли си? — попитах го.

— Да — отвърна Зейн. — Или пък не. Сега просто е… по-различно. Чувствам се… свободен.

— Трябва да се държим нормално. Да не се набиваме на очи. Да сме нащрек. И хладнокръвни.

Той се усмихна.

— Не мисля, че точно температурата ме тревожи особено.

— Смяташ ли, че трябва да се разкараме? Дали не е глупост, че сме тук? В безопасност ли сме?

— Да пукна, ако знам — отвърна той и тръгна към хола.

Отвътре се чу жизнерадостният вик на Ръсел:

— Майчице, колко храна!

Последвах Зейн и влязох в препълнения с хора хол. Едната стена бе украсена с репродукция на абстрактна картина. Срещу нея някой бе загърнал полицата на камината с бяла покривка. Прошарена дама с тъмносин костюм на Армани аранжираше стъклена ваза с рози върху покривката. Масата бе отрупана със сандвичи, броколи и нарязани на лентички моркови. От студеното телешко и нарязаната пуйка се носеше апетитна миризма.

Опечаленият баща на убития ни психиатър се усмихна любезно.

Сложих ръка на рамото му.

— Господин Фридман…

— Просто Джулс.

— Джулс, дали… Какво ви разказаха колегите за смъртта на Леон?

— Че се е случило през нощта, на магистралата. Работил до късно, както винаги. Бил изморен. Връщал се от преглед на пациенти в армейската база близо до границата. Попаднал на заледен участък. Изгубил контрол. Останала само купчина изкорубена ламарина. Увериха ме, че е станало бързо. Че е бил… че е починал… преди взрива. — Повтарянето на натрапчивата лъжа му придаде отнесено изражение. — Какво повече да кажат? — завърши той шепнешком.

— Нищо — излъгах на свой ред аз. — Освен че беше страхотен човек.

Ръсел се примъкна до нас с пластмасова чаша червено вино в едната ръка и пуешка кълка в другата.

— Страшно ядене!

— Благодаря — отвърна Джулс. — От магазинчето на ъгъла е. Познаваха Леон от ей такъв. А сандвичите са от готварската паралелка в гимназията, където преподавам…

И се сви, и се превърна в призрак, облечен в лъскав черен костюм. В стаята, в която сигурно бе преживял над десет хиляди щастливи вечери, сега стоеше малък и свит и не смееше да затвори очи.

Жената с прошарена коса и костюм на Армани се приближи, извади бял плик и го пусна в кошницата на масата с други такива пликове.

Ръсел протегна пуешката кълка и посочи бялата покривка, с която бе завита полицата на камината.

— Какво е това?

— Покрих всички огледала в къщата — обясни Джулс.

— Лудница — отбеляза Ръсел и се насочи към бутилките вино.

Дамата с прошарената коса побърза да заеме освободеното от Ръсел място и прегърна Джулс.

— Толкова съжалявам!

— Благодаря — отвърна Джулс и ме посочи. — Вие бяхте Виктор, нали? След четиридесет години преподаване на история по училищата човек свиква да запомня имена. Това е доктор Кларк. Тя бе наставник на Леон в Харвард. Не, не отричай, моля те! Видях плика, който пусна в кошницата.

— Опитвам се да помогна с каквото мога — отвърна възрастната дама с мъркащ глас.

— Сега можеш да помогнеш, като ме извиниш — каза Джулс и излезе.

Дамата обърна ясните си сини очи към мен.

— Вие сте приятел на Леон, нали?

— Не толкова добър, колкото ми се искаше. Значи преподавате в Харвард, доктор Кларк?

— Казвайте ми Яроу. След две десетилетия в Харвард сантименталността ме върна отново тук. Наскоро започнах частна практика. Мисля си, че мога да съчетавам преподаването с изследователска дейност.

— Частна практика, казвате? Вие сте…

— Психиатър. — Тя ме потупа по ръката.

Стори ми се, че ноктите й се впиват хищно в мен.

— Кажете ми — прошепна доктор Яроу Кларк — как се справя той?

— Джулс ли? — Облизах устни. — Доста по-добре от много други. Имам предвид доста по-добре от други в неговото положение. Ако те въобще се справят. Както и да е. Не че се предполага хората да се справят…

— Да, знам. Човек никога не знае как точно да реагира в подобни ситуации.

„Накарай я да говори! А ти си затваряй устата!“

— Значи познавате Леон от Харвард?

— Познавам семейството от доста време. Учихме заедно. Имам предвид с Джулс. Признавам, че ми се стори абсурдно да завършиш Харвард само за да преподаваш в държавно училище в Харлем! Но той си е такъв. Достатъчно му е да вярва в това, което прави. Осъзнах колко много всъщност ценя това качество едва след като той срещна Марис. По онова време специализирах в психиатричното отделение в Белвю. Трябва да ви кажа, че най-добрият начин да прогледнеш за нещата от живота е да прекараш известно време в психиатрична клиника!

— Наистина ли?

— Сякаш беше вчера… — Яроу наведе глава към мен. — Та тази лудница ме сближи с Леон.

Съвсем близо до нас Ерик стоеше зад двама мъже, така дълбоко увлечени в разговора си, че не го забелязаха дори когато единият се обърна към камината и размести няколко неща по полицата, за да остави чашата си с вино до вазата с червени рози.

— Помня как Джулс за пръв път ме доведе в този апартамент — продължи Яроу. — На вечеря. Да ме запознае с Марис. Все пак се знаехме още от училище… И тогава я видях. Бременна с Леон. И внезапно разбрах… какъв прекрасен човек бе Джулс… искам да кажа още е. Ох, тези коварни фройдистки подхлъзвания.

— Коварни.

— Марис бе изключително честно и чаровно създание. Нямаше как да не се влюбиш в нея. Няма я вече две години. Сега бедният Джулс остана сам-самичък. Колкото до мен… разведох се преди година. Бившият ми съпруг бе добър човек, но… Както и да е, достатъчно говорихме за мен. С какво казахте, че се занимавате?

— Моля?

— Какво правите? — измърка доктор Яроу и притисна ръката ми. — Кой сте всъщност?

Часовете по бойни изкуства са ме научили как да се освобождавам от захвати за ръката. Удряш нападателя с другата ръка — с ръба на дланта по слепоочието, с кокалчетата в гръкляна и смазваш предмишницата с железен юмрук. Изскубваш се през слабото звено на хватката — там, където се срещат палецът и показалецът. Хващаш кутрето и го извиваш рязко назад. Дръпваш напред, за да извадиш противника от равновесие, после със стъпки от тай чи, го отблъскваш. Приклещваш ръката му до своята с другата си ръка, обръщаш я, така че лакътят ти да сочи сгъвката на неговата ръка, и го сваляш на колене.

— Извинете — казах на Яроу, — но приятелите ми… трябва да отида при тях.

Промуших се между непознати хора в претъпканата стая и се добрах до Зейн.

— Моля за вниманието ви — извика Джулс. — Искам да ви поканя във всекидневната!

— Трябва да се махаме оттук! — прошепнах на Зейн, когато хората около нас се размърдаха.

— Единственото, което успяхме да измъкнем оттук, е храна — отвърна той. Държеше сандвич.

— Говори за себе си. Освен това внимавай какви ги дрънкаш. Онази побелялата е психиатърка!

— Ти пък си луд. Значи има за какво да си говорите.

— Ако разбере какви сме…

— Прекалено много се притесняваш. Какво чак толкова може да ни се случи? Освен това — продължи той и кимна към обекта на притеснението си — нито тя, нито ти си основната ни грижа.

Ръсел продължаваше да стои до масата и да изпразва чаша подир чаша мерло.

Джулс пък все още напътстваше присъстващите:

— Моля за внимание всички! Насам!

Ръсел тръгна натам. Спуснах се след него.

Нощният мрак изпълваше прозорците на стаята. Маси, столове и канапета бяха разбутани встрани, за да остане място за един килим и наредени в полукръг около него сгъваеми метални столове.

Ръсел застана между масата с храна и наредените в полукръг столове, а Джулс каза:

— По принцип трябваше да пусна пердетата, но той толкова много обичаше гледката оттук. Безкрайното градско море. Усещането, че зад това тънко стъкло се простира цяла вселена.

Ръсел пристъпи към столовете и почти викна:

— Ей! Знам как става това!

— Така ли?

— Разбира се, правя го непрекъснато.

— Ръсел! — казах предупредително.

— Непрекъснато? — Джулс се намръщи.

— Поне два-три пъти седмично — увери го Ръсел. — Зависи как вървят нещата.

— Боже! — възкликна Джулс. — Два или три… Седмично! Горкичкият!

Ръсел пристъпи в полукръга от столове, а Джулс продължи:

— Всичката тази… смърт! А ти си още толкова млад.

— О — отвърна Ръсел. — Само не ме подкокоросвай. Като се обърна, виждам само трупове.

Нощният мрак превръщаше прозорците в огледала, които отразяваха подредените в полукръг метални столове. Побелялата дама си избра стол с професионална вещина, потърси ме с поглед в тълпата, срещна очите ми и потупа многозначително стола до себе си.

По някакъв начин събрах сили да вдигна ръка и да й махна да изчака.

Дръпнах Ръсел и изсъсках:

— Дъртата е психиатърка!

— Естествено, че ще е психиатърка. — Той се отскубна от мен.

Гравитацията ме придърпа на стола до доктор Яроу Кларк.

— Толкова е по-лесно, когато не си сам — измърка тя. — Или поне когато не седиш до непознат.

— Всички са непознати.

„Млъквай! Не говори с нея!“

Тя примигна.

— Колко… интересна перспектива.

Двама учители приседнаха до Зейн. Ерик бе на два стола от него. Джулс любезно изчакваше в средата на полукръга. До него стърчеше новото му приятелче Ръсел.

— Ключът е точно в перспективата — довери ми Яроу, докато колегите и приятелите на Джулс заемаха останалите столове. — В момента наблюдавам една клиника за лечение на Имигранти, които нямат връзка помежду си от американска медицинска гледна точка. За испаноезичните например е обичайно при нервна криза да се хвърлят на пода, да крещят, да плачат и да се удрят в гърдите. Малайците…

— Не искат да говорят за това.

— Моля?

Стиснах устни. Поклатих отрицателно глава.

Тя повдигна рамене.

— Както и да е, малайците развиват психоза, наречена „лата“, която ги кара да подражават на околните чрез мимики. Китайските пациенти се боят от вятъра. Наричат страха си „па-фей“.

— Па-фенг — поправиха я инстинктивно устните ми.

Доктор Яроу Кларк примигна.

— Знаете ли китайски?

— Да. Не. Малко.

— Моля за внимание! — обади се Джулс, разпери ръце и огледа присъстващите.

Ръсел наподоби позата му, разперените ръце, строгия поглед.

„Недей да правиш «лата»“, опитах се да му внуша чрез телепатия.

Той обаче се обърна към групата и каза:

— Време е да започваме, нали, Джулс?

После насочи домакина ни към един стол с гръб към прозореца. Самият той се настани срещу облените в мрак прозорци и замръзналите по тях отражения.

— Благодаря на всички, че дойдохте — започна Джулс. — По принцип не се прави съвсем така…

Ръсел го прекъсна с широк жест:

— Разбира се, че се прави. Всички сме се събрали, наредени сме в полукръг, имаме си психиатър, който седи там до моя човек, Вик… Как сте, докторе? Значи сме готови да почваме.

— Леон… — започна Джулс и преглътна сухо. Думите заседнаха в гърлото му.

— Доктор Фридман беше пич — заяви Ръсел. — При него групата вървеше.

Зейн се прокашля. Високо.

На Ръсел дори окото му не мигна.

Бащата на психоаналитика ни въздъхна.

— Смъртта на Леон… Не трябваше да стане така.

— Човече — въздъхна и Ръсел. — Че кое, мамка му, става, както очакваш?

Фразата „мамка му“ вкамени по-голямата част от присъстващите.

— Така — продължи Ръсел. — Докъде стигнах?

— Докъде стигна? — обадих се.

Сложих ръка на сърцето си, скрих палец под нея и с останалите четири пръста се опитах да му предам най-ценното съобщение на света: „Веднага си затваряй човката!“

— Тук съм, братле — каза Ръсел. — Ти също. Всички сме тук.

— Освен горкия доктор Фридман — опита да го спре и Хейли.

— Да — съгласи се Ръсел. — Биваше си го. Макар че все не слушаше какво му казвам. Ето например случката в клозета. Докторът въобще не се усети.

— Млади човече — обади се лекарката до мен. — Добре ли сте?

— Вие да не би да си мислите, че някъде на света има човек, който да е добре? Що за психиатър сте въобще?

— Съжалявам, ако…

Ръсел обаче прекъсна доктор Яроу Кларк с широк жест.

— Не, аз съжалявам. — И продължи: — О, Вик, приятелю! Толкова съжалявам за тоя клозет. Просто замръзнах. Видях я там по сутиен и бикини… изправена пред огледалото… и не можах да я очистя.

Доктор Яроу се намръщи, но каза:

— Браво на вас.

— А, не! Вие на коя планета живеете? Риташ вратата, виждаш я там полугола и — Бум! Гръмваш я или умираш като глупак.

— Какво става тук? — попита една от присъстващите учителки.

— Ръс, ела в кухнята? — опитах отново. — Трябва да се видим на четири очи.

— Можеш да ме видиш навсякъде. Виж! — Той посочи прозорците, превърнали се в огледала.

Всички в стаята се подчиниха на жеста му. Видяха прозорците, отраженията ни, светлините на небостъргачите, мрака на нощта.

— Можете да видите, както вън, така и вътре по едно и също време, защото всичко е запечатано в стъклото — каза Ръсел. — Все едно че времето не съществува. Нито пък пространството. Там навън, където отиваме или където сме били, или пък тук, където сме сега, така че онова, което виждаме, е…

— Красиво — обади се Ерик. Взираше се в отражението си в стъклото.

— Точно така, мой човек! Правилно. Ти знаеш. Красиво е. Нали?

Ерик, разбира се, кимна, че е съгласен.

— Червено вино и бели хапчета — прошепва Зейн. Имаше предвид Ръсел.

Аз обаче поклатих глава.

— Той знае какво е да си дрогиран.

Най-възрастният от колегите на Джулс се обади:

— Това е…

— Вие не сте господар на Е! — кресна Ръсел. — Аз говоря сега!

Не се чу нито гък. Никой не шукна. Седяхме като омагьосани от подредените в полукръг столове.

— Когато някой от групата говори, другите седят и слушат, без да го прекъсват! В кой свят живеете? Нищо ли не са ви учили? Опитвам се… опитвам се да се извиня, така че да не сте посмели да ме прекъсвате. Съжалявам и… съжалявам, Вик, трябваше да я очистя.

— Няма проблем, Ръс — отвърнах. — Всичко е наред.

Любезната доктор Яроу почерпи кураж от опита си като лекар и каза:

— Добре е, че не сте… хубаво е, че тя… не е била очистена.

— А, Зейн й видя сметката — уведоми я Ръсел. — Ако трябва да сме съвсем точни, тя сама си я видя. В крайна сметка обаче няма значение кой я е убил. Тя е просто поредният труп. Такива като нея с лопата да ги ринеш.

Новината въобще не успокои присъстващите.

— Работата е там — продължи Ръсел, — че не можеш да оставиш другите да вършат онова, което трябва да се свърши. За което съжалявам. Нещата просто си стават, но ако си там, носиш отговорност. Ти си част от нещо. Трябва да си свършиш работата, а не го правиш. Съжалявам.

— Ръс — опитах отново. — Всичко е наред. Ти си…

— Клозетът. — Той огледа отраженията в стъклото и провери кой е там и кой го няма. — Все този клозет. Стана в клозета и аз не я спрях. Не можах.

Шепотът му се понесе към стъклото на прозореца.

— Не можах да убия и онзи полковник…

Видях изписаната на лицето му изненада и страхопочитание от откритието.

Видях движение с периферното си зрение.

Видях как ръката на доктор Яроу Кларк се плъзва покрай бедрото й и посяга към дамската чантичка на земята, в която, без съмнение, имаше мобилен телефон с бутон за бързо избиране на номера на полицията.

Онова, което усети доктор Яроу Кларк, бяха железните пръсти — стягането на палеца и показалеца ми около китката й.

Един от учителите, дошли на помена, прошепна:

— Какъв полковник?

— Полковник Херцел, шибаният му дебелак. Аз… не го убих. Трябваше да му светя маслото, преди да подпали училището. Чували ли сте някога писъците на деца, които горят? Стояли ли сте на слънчице в училищния двор, докато поливат стените на училището с бензин? Повдига ти се от пушека. После от вонята, от горящата плът, но писъците… Пред очите те си вият огнени езици, а ти се молиш единствено да спрат да пищят. Стоиш и не можеш да направиш нищо, но продължаваш да се подхилкваш, за да не те разкрият. Да не те убият. Така че не го убих. А клозетът…

От гърдите на Ръсел се изтръгна мъчителен стон. Тялото му потръпна. Ръцете му се сгърчиха и той ги протегна, но не хвана нищо, освен въздух.

— С теб сме — прошепна Хейли.

— Тук сме — обади се Зейн.

Ерик само вдигна палец в знак на подкрепа.

Лицето на бащата на психиатъра ни стана мораво.

Ръсел забеляза кимването ми. Нямаше спиране. Не ни пукаше дали сме незабележими, или не. Настъпи моментът на истината, а истината е безценна. Настъпи моментът на Ръсел, който чакахме от години. Доктор Фридман би го нарекъл „пробив“.

Ръсел се свлече на стола си. Думите потекоха от устата му като река:

— Херцел я измъкна от училището. Беше учителка. С кестенява коса. Сграбчи я. Би я. Дечицата пищяха, скупчиха се на тумба. Завърза й ръцете. Върза я като куче за колана си. Излязохме, а те започнаха да заливат стените с бензин… Държа я при себе си два дни. Две нощи. Сякаш е играчка. Сякаш не е човешко същество. Стигнахме в онзи град. Боклуците скърцаха под ботушите ни. Прерязаните жици се развяваха от електрическите стълбове. Кръчмата… Вик, вече не знам какво се случи в кръчмата! Бях там, бях там, но…

— Всичко е наред — успокоих го. Любезната доктор Яроу извиваше китка в хватката ми.

Лицето на двойника на Алберт Айнщайн от мораво стана бледо.

— Клозетът — продължи Ръсел. — Херцел я замъкна там. Преди да тръгне, се обръща към мен и вика: „Ти си следващият“. И помъкна момичето за каишката му натам. Към клозета. И остави Елвис да пее онова проклето „Вива Лас Вегас!“

— Изпълзя след половин час — продължи Ръсел. — Аз седя и чакам там с онези двамата садисти. Херцел се връща. Сочи ме и вика: „Америка, ти си следващият. Твой ред е“.

Домакинът ни, Джулс, вече се беше задъхал.

— Какво можех да направя? — попита Ръсел. — Трябваше да пазя алибито си и да съм един от тях. Тръгнах натам и чувах как Херцел зад гърба ми се разпорежда кой да е след мен. Каза, че сме на два часа път от някаква база. Щял да я остави там на войниците… Завинаги.

— Ооох! — изстена Джулс.

— Беше я провесил от една греда на тавана. Точно срещу огледалото. Та да се вижда. Рязал я с ножа. Издълбал си инициалите. Тя е… гола. Поглежда ме. Кафяви очи и… Сам съм. Господ се е заврял в някаква миша дупка! Сам съм, нося отговорност и съм там, а тя е… Те… За нея не е свършило, ще й се случат още по-ужасни неща и ще…

— Но аз съм там сега! — викна той. — Тогава. Виждам как по бузата й се плъзва сълза. Една сълза — това е всичко, което има. А копелетата са се наредили на опашка, за да й изтръгнат и това. Мога да им позволя да го направят и не мога… не мога да я спася. Не мога да ги спра. А тя казва само… само… „Помогни ми“.

— Той изхлипа.

— Удуших я.

— О, божичко! — прошепна една учителка.

— Косата й бе като бодлива тел по дланите ми. Кожата й ме гореше като киселина, а тялото й се гърчеше. Бореше се да умре, а не да живее, и аз… аз не можех да я измъкна оттам, така че я удуших, за да я спася от още гаври. Там, в клозета, бях аз.

Тишината надвисна над всекидневната, превърната в зала за възпоминание. По лицата на обикновените хора, хванати в капана на кръга ни, се изписа объркване и шок. Седяхме като заварени за столовете.

Докато не се изправи Хейли. Тръгна към сломения Ръсел и тя, изнасилената убийца, нежно погали по бузите убиеца на изнасилената.

— Направил си каквото си могъл — каза му. — Дал си й най-доброто. Направил си зло, но за добро.

— Не ми помага.

— Но е истина.

— Избягал си — обади се Зейн. — Сега това е важното. Измъкнал си се.

— Не — прошепна Ръсел. — Никога няма да се измъкна.

— Така е — съгласих се аз. — Прав си. Никога няма да се измъкнем.

— Но сега онова е навън. — Зейн посочи тъмния прозорец. — А ти си тук.

— Оооххх! — простена жаловито Джулс Фридман, учителят, бащата.

От очите му потекоха сълзи и се затъркаляха по бузите му.

— Оооххх! — изплака той и очите му, подобно на океан от сълзи, ни погълнаха. — Разбрах кои сте!