Джеймс Грейди
Бесни кучета (40)

40.

Представете си как Кари се къпе.

Банята на горния етаж. Ерик закова прозореца. Кари не можеше да счупи стъклото или да откърти релсата на завесата, без да вдигне шум. Капакът на тоалетното казанче е страхотен да цапардосаш някого отзад, но малко неудобен за схватка очи в очи. Извадихме от банята всички дезодоранти и тубички с лекарства на мъртвия ни домакин.

Облегнах се на стената в спалнята на горния етаж и вперих очи във вратата на банята. Бях достатъчно близо, за да чувам течащата вода, викове, звън на счупено стъкло и други шумове, и същевременно на почетно разстояние, така че да не ме изненада евентуално нападение откъм банята. За нейно добро, предпочетох да взема електрошоковия пистолет, а не глока от кобура си или зигзауера на Хейли.

Представете си как Кари се къпе.

Не успях да прогоня образа от главата си.

В интерес на истината, дори не се и опитах.

Хейли влезе в банята с Кари, за да я наблюдава по-отблизо. Седна на шкафчето до вратата, далеч от обсега на жената във ваната. Далеч от ръцете на смътните очертания зад завесата, които се въртяха под горещата струя на душа.

Кари подложи лице под водата. Струята потъмни русата й коса. Капчиците се затъркаляха по голия й гръб. Парата се виеше около лицето й, около затворените й очи, около кожата на голите й рамене, около врата, плъзгаше се надолу към…

„Опасна е като гърмяща змия!“

Зейн се качи по стълбите с чаша за кафе в ръка.

Влезе в стаята и увисна над главата ми.

— Не трябваше ли Ръсел да е тук?

— Трябваше — отвърнах, но не помръднах от мястото си. Опитах се да изглеждам спокоен. — Обаче нали й е малко ядосан, а и с цялото това къпане…

Кимнах към вратата на банята.

— Не се тревожи — успокои ме Зейн. — Тя не е негов тип.

— Да, но пък е минало доста време и ако не можеш да си с човека, когото обичаш…

— Чакаш.

„Горкичкият“, помислих си.

Водата в банята продължаваше да шурти.

— Мислиш ли, че успяхме да я убедим? — попитах.

— Не. Но няма къде да ходи, така че ще трябва да ни следва.

Разклати чашата и нещо в нея потропа.

— Хейли ти ги избра, преди да влезе там — каза Зейн и кимна към затворената врата на банята.

В чашата се мъдреха три цветни хапчета.

— Последна доза за всички — добави Зейн.

— И после какво?

— Точно.

Изгълтах хапчетата.

Душът в банята спря и тръбите изгъргориха.

Каналът изсмука водата от ваната.

— Ела да видиш какво намерихме. — Зейн кимна към стълбите.

— Добре — отвърнах. — Ей сегичка ще сляза. Ти тръгвай.

— Ще постоя тук. Ще ти правя компания. — Кимна към вратата на банята. — Трябва да внимаваме с нея. Хич не е безопасна.

Изправих се още преди вратата да изщрака и да се отвори.

Кари носеше синя джинсова риза от гардероба на мъртвия домакин, собствения си черен панталон и бели маратонки, които й бяха поне с два номера по-големи. Нави ръкавите на ризата по голите си ръце и каза:

— Приличам на клоун.

— Всички сме така — успокои я Зейн.

— Изглеждаш страхотно — уверих я. — Освен това миришеш хубаво. На чисто. На свежо.

— Поне имаше неразпечатана четка за зъби.

Хейли също излезе от банята и застана на достатъчно разстояние от Кари.

Сложих белезниците на пленницата ни. Завързах й краката. Вързах белезниците за въжето, увито около глезените й.

Когато приключих, Кари каза:

— Предпочитам да изглеждам естествено.

Двамата със Зейн отворихме уста едновременно, но с различни реплики:

— Хубаво. — Той.

— И аз. — Аз.

Хейли поклати глава.

— Е, вече си имате занимавка. Мой ред е да се изкъпя.

Поведохме Кари надолу по стълбите. Бавно, стъпало по стъпало.

— Като съберем нашите пари и онези 123 долара, които намерихме тук… — започна Зейн.

— Трябва да оставим нещичко в портфейла му — казах. — Не искам, когато го открият ченгетата, да си помислят, че тук са влизали хора да го преджобват.

— Хора може и да са влизали, но не сме били ние. С парите от хората на Кари вече разполагаме с четири хиляди и сто, плюс цял буркан монети. Оръжие не открихме.

— Че какъв американец е бил? — обади се Кари.

Гледахме я как слиза по стъпалата — едно след друго.

— Ерик откри достатъчно храна, за да си сготвим — продължи Зейн. — Можем да вземем минерална вода, шоколадови десерти, фъстъчено масло и сандвичи с желирано месо. Също и витамини.

— И няма валиум? Нито прозак или либриум, или зонатас, или…

— Няма.

— Че какъв американец е бил — повторих думите на Кари.

Слязохме на долния етаж и Зейн насочи пленницата ни вдясно. Кари ни поведе към малкия кабинет. Срещу вратата имаше старо бюро с вдигащ се плот.

Зейн взе една кутия за обувки и ми я подаде. Нещо в нея изтрака.

— Има доста хапчета за главобол, а документите, които открих в бюрото, се връзват с това в кутията.

Слънчеви очила. Десетки слънчеви очила. Авиаторски очила с огледални и неогледални черни лещи. Очила с ластични ленти и масивни рамки от ерата на битниците и с модерни метални рамки. Евтини очила, купени от разпродажби, с рамки, имитиращи костенуркова черупка и обикновени почернени стъкла. Бабешки очила с кръгли лещи, като онези, които носеше Джон Ленън. Черни медицински очила, които лекарите слагат на пациентите си след очен преглед. Очила без рамки, които се прикрепват към обикновени очила с диоптри, за да ги направят слънчеви.

— Страдал е от неспецифична загуба на умбра.

— Моля?

Зейн кимна към бюрото и струпаните отгоре му документи.

— Боледувал е от нещо, което лекарите наричат неспецифична загуба на умбра. Потвърждават го епикризите, застраховките, изследванията… Всичко е черно или бяло, или смесица от двете. Като деня и нощта или онези китайски символи на ин и ян — двете сълзи, вкопчени една в друга.

— Това е символът на тай чи ти — казах. — Но всяка от крайностите съдържа точка от другата.

— Не и ако страдаш от неспецифична загуба на умбра. Умбрата е най-тъмната част от сенчестата зона, тоест най-тъмната зона, през която влиза светлината. Той просто бавно е губил умбрата си.

— Искаш да кажеш, че е ослепявал?

— Да, само че не е отивал в мрака, а в светлината. С всеки ден тя е ставала все по-ярка. Скоро е щяла да изтрие всички форми и цветове. Щял е да вижда единствено безбрежна белота.

Кари пристъпваше от крак на крак. Наблюдаваше ни.

— Заслепен от светлина — казах. — Но тогава…

— Ей, момчета — обади се Кари. — Имате ли нещо против да поседна?

И кимна към дървения стол с колелца, избутан до стената зад бюрото.

Погледнах Зейн. Той също ме изгледа.

— Вижте — продължи тя, — снощи не спах много.

Изгледа ме продължително.

— Не помниш ли? Ти беше в стаята.

Огледах бюрото за нещо скрито между писмата, рецептите, епикризите и данъчните декларации. Една от преградите под вдигнатия плот на бюрото бе натъпкана със сметки за ток и телефон още от времето на първия Джордж Буш. Под купчината сметки напипах нещо дълго и твърдо.

Оказа се нож за отваряне на писма — един от подаръците, които собствениците на бензиностанции, като нашия мъртъв домакин, често получават. Острието бе тъпо, макар че със силен удар сигурно можеш да го забиеш поне на петнадесет сантиметра в нечие тяло. От едната страна на дръжката бе гравирано логото на петролна компания: „С нас колата ти е в добри ръце!“. Твърдение, което бе доразвито на още един ред: „Така че ни я повери, за да си добре и ти!“ От другата страна на дръжката бе изографисано фирменото лого, както и годината — 1963. Времето на „Бийтълс“ и Лий Харви Осуалд.

Претеглих ножа за писма в дланта си. Кари не ме изпускаше от очи.

— Това нямаше да ти помогне особено.

— Не е сигурно — отвърна тя.

Зейн прибра ножа в кутията с очилата. Издърпах стола иззад бюрото и го побутнах към Кари.

— Сядай тук и бъди послушна. — Обърнах се към Зейн. — Какво друго открихте?

Той ме поведе към отсрещната стена на стаята, окичена с огромна цветна карта на четиридесет и осемте американски щата, без Аляска и Хаваите. Някои от градовете и селата, особено тези в близост до родния му град в Ню Джърси, бяха обозначени със сини кабарчета. Червени кабарчета бяха забити на места като Сан Франциско, Сиатъл, Чикаго, розова линия в Аризона, където според мен бе Големият каньон, и едно синьо ъгълче на Монтана, за което Зейн каза, че било националният парк „Глесиър“.

— Червените са повече от сините.

— Обзалагам се, че сините са местата, на които е бил, а червените — на които е искал да иде. Но нали е ослепявал.

— С всеки ден — отвърна Зейн. — По-скоро бързо, отколкото бавно.

— Никога е нямало да отиде на местата, на които не е бил. Никога е нямало да ги види.

— Виждал ги е всеки ден. — Зейн кимна към картата. — Ето тук. В крайна сметка пътят винаги е повече от времето.

„Скръц!“ Метал и дърво, стол и под.

Извърнахме се. Кари се бе навела над бюрото, скрила лице в окованите си с белезници ръце.

Кихна, после вдигна глава и каза:

— Извинявайте.

Завъртях стола й толкова бързо, че рязкото движение отлепи краката й от пода.

— Еха! — възкликна тя. — Благодаря за возенето, но когато някой кихне, е нормално да му кажеш „Наздраве“.

— Стани!

Празният стол се изтъркаля няколко сантиметра назад.

Сграбчих ръцете й — белезниците си бяха заключени, а въжето — все така здраво вързано за тях. Подритнах въжето между глезените, а тя се олюля напред и щеше да падне върху мен, ако дясната ми ръка не я бе задържала далеч от пистолета на кръста ми. Напъхах пръсти в джобовете на ризата й и не напипах нищо, освен гърдите й.

Кари ме прониза със зелените си очи.

— Защо първо не попита дали може?

Прокарах пръсти по колана й и почувствах как свива коремните си мускули.

— Чухме, че столът ти изскърца — каза Зейн.

— Когато се помръдна — допълних и огледах бюрото и разпръснатите по него неща. Не забелязах никаква промяна.

— Защото кихнах — обади се тя зад мен. — Добре де, може би преди това. Столът е стар. Старите неща скърцат. Ти поне го знаеш, Зейн.

— Не и без причина.

— И какво сега, ще ме застреляте ли? Може да съм се размърдала. Може да съм трепнала точно преди да кихна. Това е просто спазъм на тялото. Единственото подобно нещо е…

— Приключихме тук — казах и я насочих към изхода.

Този ден ни бе отреден, за да го прекараме заедно в нормална къща. Прахме. Ядохме сандвичи с риба тон за обяд. Спахме и стояхме на пост. Зейн пробва всички столове. Прекара по малко във всяка стая. Хейли похвали мъртвия ни домакин, че не е имал компютър.

— И какво толкова щеше да спечели, ако си имаше компютър? — попита тя и кимна към вратата на гаража, зад която Ръсел и Ерик майсторяха нещо, а домакинът ни си стоеше все така коленичил, опрял глава върху тубата с масло.

Постоянно се мотаех около Кари, дори и когато не ми бе работа.

Вечеряхме като истинско семейство, на кухненската маса. Освен металните вилици и лъжици си имахме и ножове. Имахме си чинии, които могат да се строшат. Чашите бяха от стъкло, а не от безопасна пластмаса. Ерик ни сготви пилешко, извадено от фризера, бял ориз, който Ръсел настоя да яде с кетчуп, царевица от консерва и черешов пай, също от фризера. Хранихме се на светлината на свещи, които ни обливаха с меко бяло сияние.

— Отвън се вижда, че в кухнята свети нещо — каза Кари и остави вилицата на масата с окованите си ръце. — Хората могат да разберат, че има някой.

— Хората ще предположат, че всичко е както трябва — отвърнах. — Ако излезеш вечер на улицата в родния си град, да речем, и погледнеш прозорците на къщите и апартаментите наоколо, си даваш сметка, че въпреки светлините всъщност нямаш представа какво се случва в тях.

— Къщите са пълни с мъртъвци — каза Ръсел. — Дори и когато прозорците им светят.

— Така не е честно — каза Хейли. — Има къщи, пълни с хора, които никой не забелязва.

— Възрастни хора — добави Ерик.

— Тийнейджъри — каза Кари.

Изгледахме я изненадано. Тя вече не бе толкова млада.

— Знам. — Тя се изчерви. — Тийнейджърите са шумни навсякъде по света, но това е само защото се опитват да не са самотни. Някои деца пък полагат огромни усилия да превърнат обикновения си живот в нещо… в нещо…

— Нещо по-специално — помогна й Зейн.

Кари се съсредоточи върху чинията с ориз, явно в опит да не дрънка.

— Оказва се значи, че и през твоята глава минават такива неща. — Ръсел й се усмихна.

— А защо да не минават? — отвърна Кари. — Аз съм нормален човек.

И петимата настръхнахме.

Ръсел се наведе над масата към нея, без да обръща внимание на погледа, с който му казвах да си стои кротко, да я остави на мира и да остави всички ни да приключим вечерята на спокойствие.

— Добре — каза той на свидетелката ни. — Щом си нормален човек и щом си такъв специалист по това какво се случва в къщите на другите хора… Кажи тогава, какво става в къщите на хора като нас? Хора, които не са толкова млади, но не са и стари.

Кари вдигна зелените си очи и изгледа всички ни поред.

— Хора като нас не живеят вкъщи.

Металните вилици и истинските ножове издрънкаха в чиниите.

Остатъците от пилето вече не миришеха апетитно.

По-късно, към полунощ, Хейли каза:

— Трябва ми просто мъничко късмет.

Шестимата, облечени за път, стояхме втренчени в телефона на бюрото.

— Предния път стана — каза Ерик.

— Сега обаче Кайл Русо е имал на разположение пет дни, за да почисти — отбелязах. — Да си изгради алиби.

— Може би е решил, че всеки по-нататъшен ход увеличава опасността да го разкрият и че е по-безопасно да остави нещата на самотек — предположи Ръсел. — Да остави природата да си свърши работата и да остави нашата блондинка и колегите й да се погрижат за нас вместо него. В крайна сметка ние сме шайка ненормалници.

— Бесни кучета — поправи го Ерик.

— Да — съгласи се Ръсел. — Струва ми се, че дори самите ние му помагаме.

Хейли вдигна слушалката и набра номера, записан върху една от кафявите матрични карти за сестра Смърт, а Ръсел изтича и застана на пост до прозореца в тъмния хол.

Хейли изслуша механичния глас, който я осведоми с какви възможности разполага, натисна един бутон и изслуша ново изброяване. Натисна нов бутон и пак заслуша.

— Ужасно мразя да чакам, докато някаква машина ми казва какво трябва да направя — прошепна Зейн.

Хейли натисна следващ бутон или по-скоро бутонът поиска от нея да го натисне.

— Проследяването на обаждането или функцията за изписване на номера все още не са се задействали — каза Ерик.

Кари ни наблюдаваше.

Хейли набра десетте цифри на номера, взет от мобилния телефон на сестра Смърт.

— Сега вече сме на сцената — обади се Ерик. — Ако въобще някой ни гледа.

— Имам чувството, че никога не съм слизал от сцената — прозвуча гласът ми в стаята.

Хейли каза:

— Натиснете „нула“, за да говорите с човешко същество. Колко добре измислено.

Ударите на сърцата ни отброяваха времето, което не смеехме да пилеем.

— Ало, здравейте, обаждам се от къщата на баща ми извън града — каза Хейли с пълното съзнание, че нейното „в града“, не е нито Бомбай, нито Белфаст, нито друго място, в което въпросният американски мобилен оператор е разположил счетоводния си отдел. — Искам да ви дам адреса тук, за да можете да ми изпратите копие от сметката, та да си платя навреме.

Продиктува адреса на мъртвия ни домакин, който щеше да потвърди самоличността на обаждащия се.

— Значи сметките са две, така ли? Нека тогава проверим още веднъж и двата адреса.

Зейн хвана здраво бележника, за да може Хейли да напише спокойно адреса, който й издиктуваха.

— Добре — завърши Хейли. — Значи, както се казва, всичко е тип-топ.

Затвори и се обърна към нас:

— Това момиче така се смееше, че или е страхотна актриса, или наистина няма представа за проблемите с мобилните телефони.

— Нас все още ни няма — отбелязах. — В крайна сметка всичко се следи от машини, не от нея. Може да са съобщили за мястото, да речем, преди минута.

— Или въобще да не са съобщили — отвърна Хейли, докато бързахме към гаража. — Като се замисля, и мен са ме учили така. Сестра Смърт, или който там й е набавил мобилния телефон, го е купил на името на фирма, за да скрие самоличността й. Сега обаче имаме адреса на фирмата.

— „Берлоу Сървисиз Инк.“ — каза Зейн. — В Уитън, Мериленд.

— Предградие на Вашингтон — поясних, докато излизахме. — Близо до околовръстното.

Ръсел притича от поста си до прозореца, за да се присъедини към нас. Изгаси лампите.

— Добре де — намеси се Кари. — Значи сестрата, която… която според вас е убила доктора, е имала мобилен телефон на името на някаква фирма. И какво от това? Може да има хиляди причини.

— Само една от тях има значение — отвърнах и отворих вратата от къщата към гаража. — И тя ми говори, че сме на прав път.

— Сега вече ще познаем целта, когато я видим — допълни Зейн.

— Блазе ти — каза Ръсел и побутна Кари към гаража, — че имаш умни приятели като нас.

В гаража светеха всички възможни лампи. Затворихме вратата. Втренчихме се в мъртвеца, отпуснат върху тубата с масло.

— Забравих му името — обади се Хейли.

— Аз пък въобще не искам да го знам — каза Ръсел.

— Не — възрази Зейн. — Трябва да го запомним.

— Хари Мартин — помогнах им. — Името му е Хари Мартин.

— Благодаря — обърна се Ерик към трупа.

— Започва да мирише — отбеляза Кари.

Краденото БМВ бе вдигнато на крик на метър и половина над циментовия под. Капакът му зееше отворен, гумите стояха в ъгъла на гаража, а двете предни врати с липсващи прозорци бяха подпрени на извадената от купето предна седалка. Крадените номера на крадената кола висяха закачени на стената сред други такива.

— Да оставим на ченгетата малко работа — казах, — но да им подскажем и най-лесния път към правилните отговори.

Полицаите нямаше да открият в къщата документите на БМВ-то, оставено за ремонт. Нямаше да открият и шофьорската книжка на Хари Мартин, която кротуваше в портфейла на Зейн. Снимката на шофьорската книжка приличаше на Зейн единствено по бялата коса. Едно от малкото предимства на старостта е, че хората са в състояние да те идентифицират само по бялата коса. Зейн носеше същото яке като човека на снимката. Под него криеше кобур с пистолет. И най-сетне, в къщата на Хари Мартин нямаше никакви документи, които да доказват, че човекът някога е притежавал кадилак, модел 1959 година.

Кадилакът блестеше на светлината на лампите. Беше бял и дълъг. Лъскав и лъчезарен. Внушителни перки на задницата, увенчани с червени стопове. Четири прекрасни гуми, намазани със сажди, и резервоар, пълен с бензин. Напълнихме багажника с „аптечките“ и плячката, събрана дотук.

На задната седалка, която бе в състояние да побере четирима, седнаха трима. Зейн се настани зад мястото на шофьора. Кари седна до него, все още с вързани крака и стегнати в белезници ръце. Той се обърна към нея и й каза:

— Да знаеш, че ще те хвана.

Тя вероятно знаеше, че се опитва да й прави психоатаки и да я принуди да се съсредоточи само върху него и да забрави за евентуалната опасност от нас, ако опита някой номер. Не каза нищо. Ерик се качи от дясната страна.

Нямаше нужда да гласуваме, за да седна зад волана. Хейли се настани до мен с пътните карти на Хари Мартин в скута и забоде една от белите матрични карти над предното стъкло. На нея с черни букви пишеше: Кайл Русо.

— В случай че вземем да забравяме — поясни тя.

„Ох-ох — помислих си. — И на теб ли ти липсват хапчетата?“

Ръсел единствен остана навън, за да изгаси лампите в гаража. Остана да свети само лампата на тавана на купето. Ръсел се качи на предната седалка, затръшна вратата и ни обгърна пълен мрак.

Останахме неподвижни в продължение на една дълга секунда.

— Сложете си слънчевите очила — обади се Ръсел.

— Но тук е тъмно като в рог, а вън е нощ! — възрази Кари от задната седалка.

— Е, и? — отвърна Ръсел. — Този път ще започнем стилно.

Чухме, че Ерик се подчинява и защипва слънчевите очила, които бе взел от кутията с обувки, към рамките на очилата си с диоптри.

Кари си пое дъх, за да протестира срещу пръстите на Зейн, които опипваха лицето й, за да й сложат слънчеви очила, но явно размисли и преглътна обидата.

Усетих, че Хейли мърда на седалката до мен, нямаше нужда да ми казва, че е готова.

— Сега вече сме стилни — заяви Зейн от задната седалка.

Очила с модерен дизайн цъфнаха на физиономията ми.

Ключът сякаш погъделичка пръстите ми да го завъртят.

Двигателят на кадилака изръмжа.

— Отваряй — казах на Ръсел.

Той натисна бутона на дистанционното.

Черната преграда се отмести от предницата на колата ни с пъшкане и скърцане. Студената нощ нахлу в гаража и донесе отблясъци от улични лампи, цветни светлинки от телевизори в прозорците на съседите и бляскави звезди.

— Ето на това вече му викам пътешествие — възкликна Ръсел.