Джеймс Грейди
Бесни кучета (48)

48.

Полунощ. Абсолютната граница между днес и утре.

Вървим по лимонено зеления коридор на втория етаж в мотела, който е във Вашингтон, окръг Колумбия, на една граната разстояние от границата с Мериленд.

Ръсел. Аз. Коридор, пълен със затворени врати.

— Знаеш ли кое ми харесва най-много в шпионските филми, в които някой следи някого? Винаги нещо се случва — каза той, килимът поглъщаше шума от стъпките ни. — Главният герой винаги вижда какво се случва.

— Че за какво ти е герой, който няма хабер какво става?

Кофеинът от студената кола в ръката ми ми играеше по нервите.

Ръсел ме изгледа.

— Добре де, все някъде в теб трябва да има и капчица съчувствие за герой, който няма хабер какво става.

— Сигурно си прав — отвърнах.

— Да — каза Ръсел. — Сигурно.

Спря пред стая 2J. Надписът „Моля не безпокойте“, увиснал от златистата топка на вратата, си имаше близнаци по бравите на съседните две врати.

— Ти си тук, с мен. Ерик и Зейн са в съседната стая. Хейли и русата са ей там, до стената.

— Казва се Кари.

— Няма значение. Като знам колко лабилен е Ерик, Зейн сигурно ще си спи сам-самичък. Ерик вероятно вече се е сгушил на пода до леглото на Хейли. Голяма работа. Значи русата остава за нас двамата.

Хейли подаде глава в коридора, притисна пръст към устните си, махна ни, че всичко е наред, и се скри.

— Наистина ли искаш да останеш на пост?

— Все някой трябва да остане.

— Лудница. Пак извадих късмет. Цели пет часа сън.

— Вдигни Ерик и Хейли в пет, закарай ги до поста и се връщай да спиш. Преди да тръгнеш, бутни Зейн, за да поеме поста.

Ръсел ми кимна и се усмихна някак тъжно. Вратата на стаята, зад която ме очакваше легло, тракна под носа ми. Табелката с надпис „Моля не безпокойте“ весело се залюля.

Машината за лед в дъното на коридора изщрака.

Макар да бях дяволски изморен, не посмях да седна. Закрачих по коридора към прозорците в дъното и се забавлявах да побутвам окачените по вратите табелки. Когато стигнах до стълбите в другия край и се обърнах, всички табелки висяха неподвижно. Толкова за дирята ми в живота.

Нощта нахлуваше от прозорците по стените. От едната страна се виждаха високи постройки, израснали около мотела, построен по времето, когато да си на двадесет минути с кола от Белия дом означаваше, че си извън града. Другият ред прозорци гледаше към обширен паркинг, прострял се до железопътната линия и до линията на метрото. Зад тях се издигаха офис сгради, нашарени с прозорци на работохолици. Самотни жълти фарове тъжно обхождаха улиците. Момчето на рецепцията казало на Ръсел, че след зората на двадесет и първи век някакви изнудвачи със снайпер повалили невинен гражданин на пет пресечки оттук. Ченгетата обаче ги хванали, така че трябваше да се притесняваме само от убийци, които познават лицата ни.

Разклатих колата и си погледнах часовника — четири минути след полунощ. Ако бях извадил правилните късметчета, след по-малко от четири часа можах да се пъхна в леглото и да заспя жив.

Колата в бутилката шушнеше. Не беше виновен кофеинът. Нито нощният хлад.

„Колко ли несигурни се чувстват останалите? Утре е седмият ни ден без лекарства. Като не броим хапчетата от Ню Йорк, Зейн изчисли, че ще изкараме само седем дни“.

Гледах се как крача из коридора на мотела. Все едно че се гледах на кино.

Първата табелка „Моля не безпокойте“ се размърда само от течението на тялото ми.

Вътре бе Кари. И Хейли. И може би… Долепих ухо до старата дървена врата. Да, определено се чуваше мъжко похъркване — най-доловимият шум. Ерик спеше. Долових обаче и женски въздишки, които ме обнадеждиха, че и жените сънуват сладки сънища.

Втората табелка „Моля не безпокойте“ помръдна, преди да стигна до нея. Нямаше нужда да долепям ухо до старата дървена врата на 2L, за да чуя приглушените звуци отвътре. Зейн. В Мейн кошмарите го мъчеха години наред. Сега продължаваше да води битката си сам. Леглото скърцаше, а в коридора се чуваха стонове, които можеше да са „Не! Не!“ или „Ох! Ох!“ Не можех да направя нищо, освен да продължа по коридора. Да се надявам, че ще успее да се пребори с кошмарите от съботната нощ.

Третата табелка „Моля не безпокойте“. Късно. Ръсел вече спеше зад нея.

Продължих. Стигнах до другия край на коридора. Стоях на пост до тъмните прозорци и затворените врати. Ръцете ми трепереха. Поне знаех къде съм и какво се случва и това ми помагаше да се преструвам, че се гледам на кино.

„Още миг и слънцето ще изгрее“.