Джеймс Грейди
Бесни кучета (26)

26.

— Лелее! Как лети времето! — възкликнах към изумените лица наоколо.

Пуснах китката на доктор Яроу. Усетих, че знае достатъчно, за да се държи разумно. Скочих като изпълнен със светла вяра проповедник по време на неделната служба.

Никой не откъсна очи от мен, за да провери дали прозрачният ми намек за времето е верен.

Освен Ерик, който моментално погледна часовника си и видя, че показва „тъмно“.

Джулс ни изгледа. Устата му се усмихваше, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Изглежда, дойде време да се сбогуваме! — продължих аз.

— Аз оставам! — сопна се доктор Яроу зад гърба ми.

— Точно! — обади се Зейн. — Ние също. Трябва да свършим едно друго. Разбира се, ако всички си тръгнат, кой знае кого могат да видят на улицата. Или пък с кого ще говорят.

— Освен ако — продължи той и сложи ръка на пистолета под ризата си като знак към мен — не организираме друго… събитие тук…

Ако насочехме пистолет към всички тези непознати и ги накарахме да кротуват, за да не се обадят на ченгетата, можеше на някой да му хрумнат глупави идеи или пък всички да разберат повече, отколкото трябва. Ако пък ги вържехме, без съмнение щяха да се раздрънкат за случилото се. Ние пък със сигурност не бяхме от хората, които запушват устата на свидетелите.

— Не! — отсякох и дарих присъстващите с широка усмивка. Не получих взаимност. — Време е да си ходите. Благодаря, че ни удостоихте с вниманието си, но тиквата скоро ще се разпука.

— За какво говори този човек? — прошепна една от учителките.

— За Пепеляшка — осветли я колегата й от съседния стол. — Джулс? — обърна се той към домакина.

— Всичко е наред, нали, Джулс? — извика Зейн.

— Страхотно е — отвърна домакинът ни, сълзите продължаваха да се стичат покрай усмихнатата му уста. — Страхотно.

— Ето, виждате ли? — казах и ги упътих с жест към вратата. — Можете спокойно да си ходите.

Никой от гостите не помръдна. За да стигнат до вратата, трябваше да минат покрай отпуснатия на стола си Ръсел.

— Ерик — казах аз, — защо не покажеш на Ръсел гледката през прозореца, докато гостите си вземат палтата?

Всички се размърдаха. Учителите се скупчиха около Джулс. Той закима в отговор на угрижения им шепот. Плачеше и се усмихваше. Напрежението е ключът към развръзката: тази вечер развръзката отне около три минути — време достатъчно, преди спасителите на Джулс да разберат, че той не се нуждае от помощта им. Пет минути по-късно те вече се тълпяха около вратата. Ерик и Хейли стояха от двете страни на Ръсел, който бе опрял чело на хладния прозорец. Гостите бяха или прекалено умни, или прекалено уплашени, за да се оплакват, че Зейн ги води към изхода, като пастир стадото си. Вратата на апартамента се затвори зад гърба на последния.

— Няма да оставя Джулс сам — заяви доктор Яроу Кларк.

— Искате да кажете с нас — поправих я и се обърнах към мястото, където стоеше, стиснала дамската си чанта.

— Казах каквото искам да кажа — отвърна тя и сложи ръка на рамото на Джулс.

— Кротувайте сега малко.

Отидох при приятелите си до прозореца.

— Ръсел — казах на човека, опрял чело на хладното стъкло. Само то го делеше от голямото пропадане. — Добре ли си?

— Виждам отражението си — измърмори той.

— И как е?

— За нищо не става.

— Сега нямаме време за това. Стегни се.

— Добре — отвърна той, но не отлепи чело от прозореца.

— Кои сте вие? — попита гневно доктор Яроу Кларк.

Джулс я потупа по ръката:

— Не се безпокой, Яроу. Аз знам кои са.

— Разбира се — потвърдих аз, готов да поддържам всякакви заблуждения, които могат да ни предпазят.

— Вие сте пациенти на сина ми.

— Ами, строго погледнато…

Доктор Кларк се притисна към усмихнатия ни домакин.

— Ако някой от тези хора е пациент на Леон…

— Всички му бяхме пациенти — обади се Ръсел и моментално застана до мен.

— Страхотно. — Обърнах се към него. — Мислех, че вече сме свършили с изповедите.

— Ужасно съм ви благодарен, че дойдохте! — каза Джулс и стисна ръката ми. Пусна я и раздруса ръката на Ръсел. Повтори същото с ръцете на Хейли и Ерик. — Не можете да си представите какво означава това за мен!

— Означава, че трябва да се обадим на някого — намеси се Яроу.

— Не! — извикахме в един глас с Ръсел.

— Не — каза Джулс. — Не искам да споделям това с никого.

Дори той усети потръпването й. Беше заключена в един апартамент с петима луди, но потръпна чак когато думите на Джулс я отблъснаха.

— Освен с теб — продължи той и хвана ръката й. — Ти си тук. Трябва да останеш. Нима не разбираш? — продължи Джулс — Тези хора са истински подарък.

Изражението й казваше, че ще разбере всичко, стига да продължи да държи ръката й.

— Когато някой си иде от този свят, осъзнаваш колко малко си имал от него. Леон не бе в състояние да ми разказва за работата си, а работата заема огромна част от живота ни. Разказите на хората разкриват какви са всъщност. Що се отнася до нас… наложи се да изградим повече стени от обичайните между баща и син.

Джулс ни се усмихна, сълзите отново потекоха от очите му.

— Вие сте частици от живота на сина ми. Ужасно ви благодаря, че дойдохте. Донесохте ми части от него, които никога не съм имал.

— Виж сега — каза Ръсел, — щяхме да ти донесем и още, но го оставихме разпънат на една ограда.

Вратата на апартамента се отвори широко, а очите на Джулс последваха примера й. Челюстта на Яроу увисна.

Зейн се приближи към нас с думите:

— Никой не се обади по телефона, докато ги гледах, обаче, след като си потеглиха за вкъщи… някой сигурно скоро ще звънне на ченгетата.

— Какво казахте? — прошепна Джулс.

— Че трябва да си ходим — отвърна Зейн.

— Разпънали сте сина ми на ограда?!

— Хайде да се омитаме — настоя и Хейли.

— Не — възразих аз. — Трябва да говорим.

— Всички ли? — попита Зейн.

Той се втренчи, Ръсел се втренчи, Джулс се втренчи, всички се втренчихме в доктор Яроу Кларк.

Тя се вкопчи в Джулс. Прободе ме с диамантените си очи.

— Помните ли, че попитахте кои сме ние? — казах с възможно най-мек тон.

— Повярвайте ми, тридесетте години психиатрична практика, както и онова, което са ме учили в детската градина, ми помогна да разбера точно кои сте и какви сте. Вие сте напълно откачени.

— Най-сетне! — възкликна Ръсел. — Един психоаналитик да ме разбере.

— Знанието не е само сила — казах й. — Знанието е и отговорност. И опасност. Придобиването на знание е действие. Всички действия си имат последици. Ако изследователите на хаоса са ни научили на нещо, то е, че за всяко действие има нежелано и непредвидимо противодействие. В мраморните стени на ЦРУ са издълбали нещо от сорта на „Истината ще те освободи“. Грешка. След като научиш истината, няма бягане от нея.

— ЦРУ? — отвърна тя. — Интересно докъде се простират бълнуванията ви?

— Очевидно доста по-далеч от стените на тази стая — отвърнах. — И мястото ви определено не е тук с нас. Но по една или друга причина сте тук и ще останете тук, докато ние идем да си поговорим на друго място. Дали после Джулс ще ви каже нещо зависи от него. И от вас, ако пожелаете да го слушате.

— Всички вие имате нужда от сериозно медикаментозно лечение — отсъди психиатърката.

— Страшна си, скъпа! — извика Ръсел — Намират ли ти се хапчета?

Джулс ме сграбчи за ръката.

— Вие… Синът ми вързан за ограда! Моят Леон! Вързан!

Бойните изкуства са ме научили как да се освобождавам от захват за ръката. Животът ме е научил кога да не го правя. Невинаги съм бил добър ученик. Съсредоточих се върху внимателното отмахване на ръката на Джулс, така че същевременно да контролирам неговата и да се насоча към Яроу и Ерик.

— Ерик, остани с доктор Кларк. Не й се подчинявай. Не казвай нищо. Не отговаряй на никакви въпроси. Тя не бива да си тръгва и не бива да говори с никого. Бъди учтив. Остани с нея във всекидневната, така че едновременно да я наблюдаваш и да гледаш какво става през прозореца, за да ни предупредиш, ако се случи нещо обезпокоително.

Ерик, разбира се, кимна — заповедта си е заповед.

— Синът ми…

— Време е да си поговорим — казах и нежно изведох Джулс от стаята с полукръга от сгъваеми столове и тъмните прозорци.

Ръсел, Зейн и Хейли ни последваха в кабинета на Джулс. Затворихме вратата. Той застана разтреперан зад бюрото, отрупано с домашни за поправка, с речници, които тълкуват значението на думите, и с атласи, които ти показват къде се намираш, с исторически текстове, пълни с факти, които ти дават храна за размисъл къде може да си бил и какво е можело да се случи.

Казахме му Цялата истина.

— Майната ви! — наруга ни учителят. — Защо трябва да вярвам и на думичка от това, което ми казвате?

— Че кой може да си измисли подобна история? — учуди се Зейн.

— Аз преподавам на тийнейджъри? Да не смятате, че историята с кучето, изяло домашното, е единственото, което им раждат главите?

— И какво ще спечелим от подобна измишльотина? — попитах аз.

— За глупак ли ме мислите? Повечето хора не правят това, което е добре за тях, въпреки че го знаят. И по-голямата част от тях не са смахнати!

— Луди — поправи го Ръсел.

— Майната ви!

— Заслужаваме си го — съгласи се Ръсел.

— Окачили сте сина ми на някаква ограда!

— Поне не го оставихме да лежи на земята — обади се Хейли.

— Оставихме го прав — каза Зейн. — Кажете „майната ви“ на онези, които го убиха.

— В края на краищата — заключих аз, — луди или не, историята ни звучи смислено.

— Човек има право да знае как са си отишли любимите му хора — добави Зейн.

— Какво значение има правото, при положение че целият свят е надолу с главата. Каква полза от разума, когато всички около теб са луди.

Джулс крачеше зад бюрото си, като пантера в невидима клетка. Напред-назад, напред-назад, докато най-сетне не се строполи на стола си.

— Казаха, че единственото, което могат да направят, е да ми изпратят праха му.

— От една страна, са били прави за себе си — казах. — Но все пак са те излъгали.

— Какво можем да направим? — Джулс ни огледа.

— Това е дежурният въпрос — отвърнах. — Половината отговор е, че можеш да ни помогнеш и след това да забравиш за случилото се.

— Тази половина не ми харесва.

— Другата половина е, че не можем да ти кажем какъв е планът ни.

— За всеки случай — допълни Ръсел.

— От съображения за сигурност — добави Зейн.

— За да ви предпазим — каза Хейли.

— Струва ми се, че изобщо нямате представа какво правите — реши Джулс.

— Може би ще ни помогнеш по този въпрос — обадих се отново. — Какъв точно е мотивът в цялата история?

Джулс зарея поглед през нас.

— Леон никога не е бил обикновено дете. Нямам нищо против работата на Яроу, но когато синът ми избра държавна служба, ме направи още по-горд. Знаех си, че ще блести, където и да отиде — на Парк Авеню или в Харвард, но той избра да работи за правителството… И, разбира се, блесна! Възможността да започне работа в Съвета по национална сигурност ужасно го зарадва! Цяла година пътуваше непрекъснато и най-сетне си спечели постоянно назначение. Можеше да сподели с мен само това. Проклетите съкращения са превзели живота ни: ЦРУ, АНС. Превръщаме названията на нещата в абревиатури, за да ги изричаме по-лесно, но се оказва все по-трудно да разберем смисъла зад буквите.

— Видял ли си нещо? — попитах.

— Нещо, което ти се е сторило странно — допълни Ръсел. — Дори не точно нередно, а просто не както трябва.

— Нещо, което е казал — обясни Хейли. — Или е направил. Например шега, която не си разбрал, или пък промяна в поведението му. Нещо ново или…

— Телефонно обаждане — сети се Джулс.

Замръзнахме.

— Телефонно обаждане — повтори бащата на психиатъра ни. — Да. Тогава не му обърнах внимание. Беше в деня, в който Леон тръгна за онова място, при вас в Мейн. Сега вече го знам, но тогава… Тогава звънна телефонът. Беше през нощта. Обади се мъж. Каза, че е колега на Леон. Попита дали Леон възнамерява да се връща в Ню Йорк. Отвърнах, че синът ми няма да има време да мине оттук на път за Вашингтон. Мъжът каза, че щели да се видят в службата, и затвори.

— И това…

— Не се бе случвало преди — каза Джулс. — Защо ще се обаждат да проверяват дали Леон ще си идва?

— В Ню Йорк е лесно да убиеш човек — обади се Хейли.

— Искали са да са сигурни — казах аз. — Нямали са нищо против да убият доктора в Ню Йорк, но са искали да знаят дали да задействат сестрата в Мейн, или не.

— Да де, но все още не знаем дали е било работа на вътрешен човек, или наемник — отбеляза Ръсел. — Телефонното обаждане се вписва и в двата варианта.

Джулс ни изгледа:

— Но — казах — може би значението на телефонното обаждане е, че са искали да убият доктор Фридман, преди да отиде във Вашингтон. Може би не са го убили за нещо, което вече е направил, а за нещо, което е щял да направи.

— Контрамярка — обясни Зейн. — Популярен похват.

— Дали не съм… — Джулс не успя да изрече опасенията си докрай.

— Не — успокоих го. — Нищо от твоите действия не е оказало влияние върху хода на събитията.

Хейли го пробва със сестрата:

— Случайно да ви е споменавал за Нан Портър?

— Не.

Зейн пък опита с организатора на убийството на сина му:

— А за Кайл Русо?

— Не. А той…

— Телевизията! — извика Зейн. — Гледах една реклама по телевизията… Джулс, имаш ли функция да виждаш номера, от който ти звънят?

Имаше. Бяла пластмасова кутийка, вързана с кабел за апарата на бюрото му.

— Но той съхранява само двадесет входящи обаждания — каза Джулс, докато превърташе номерата на хората, които му се бяха обаждали. — След смъртта на Леон… Всички започнаха да звънят, за да изказват съболезнования… Обаждаха се да кажат, че ще дойдат на помена… Така че последните записани номера са от вчера. Аз обаче помня, че този човек ми звънна от Вашингтон. Познах го по кода — 202.

Отпусна се в стола си и поклати глава.

— Един ден правителството се появява, за да те осведоми, че синът ти е загинал по случайност и от него е останал само прах, а на другия идват някакви непознати и ти казват, че е бил убит, а после те собственоръчно са го вързали на ограда.

— Да речем, че ви вярвам — продължи той. — Да речем, че ви имам доверие. Вие все пак си оставате…

— Луди — довърших вместо него.

— Най-малкото. — Джулс поклати глава. — И какво да направя?

— Не казвай на никого за нас — отвърна Зейн.

— Помогни ни — допълни Ръсел.

Хейли взе една дебела книга с меки корици от лавицата. И я показа на Джулс.

Беше справочник по медицина.

— Вземете каквото ви трябва — каза домакинът ни.

— Всичко ни трябва.

— За съжаление не съм магьосник.

— А пари?

Лицето му потъмня, така че побързах да добавя:

— Трябват ни за всекидневни нужди. За дрехи. За храна. Лекарства. Екипировка, колкото имаш. Трябва ни…

— Всичко — довърши Джулс. — Чух те и първия път.

Извади пачка банкноти от джоба си.

— Вече изтеглих дневния си лимит от банкомата за помена. Трябва да са останали около двеста долара. Утре…

— Утре си е за утре.

— Ами… Тази вечер мога да ви дам средствата, събрани на помена. Онези пликове в кошницата до камината. Имах намерение да учредя стипендия на негово име. Децата от училището организираха акция, за да съберат пари в класовете си. Те са…

— Спри! — долетя гласът на доктор Яроу Кларк от другата страна на затворената врата.

След миг в стаята се втурна Ерик, влачеше я за ръка.

— Пусни я! — извика Джулс и се хвърли към тях.

Зейн го спря внимателно, но непоколебимо.

— Няма да й направи нищо.

— Ерик! — извиках. — Какво правиш?

Лицето му бе разкривено от напрежение. Той изхвърча от кабинета, а ние хукнахме по петите му.

Отидохме в хола. Ерик даде Яроу на Зейн, който я прегърна през раменете, за да я увери, че няма страшно, и за да покаже на Ерик, че положението е под контрол.

Ерик стисна главата си с две ръце. Огледа отрупаната с храна маса. Извърна се към полицата на камината, покрита с бяла покривка. Погледът му падна върху ръжена и другите инструменти за почистване, както и върху телта, която Джулс бе използвал, за да закрепи покривката над огледалата. Огледа и вазата с червени рози.

— Какво му каза? — обърна се Хейли към мен.

Ерик пъхна ръжена под колана си и свали бялата покривка от огледалото.

— Какво правиш, Ерик? — извиках.

— Не го стряскай — обади се Ръсел. — Не виждаш ли, че е във фаза?

Ерик грабна цилиндричната ваза от полицата и я извъртя така, че червените рози и водата се разлетяха из стаята.

— Лудница! — възкликна Ръсел.

После помогна на Ерик да изсушат вътрешността на вазата. Ерик, кой знае защо, огледа дъното, после бутна вазата в ръцете ми и изхвърча от стаята.

Нямаше нужда да кимвам към Хейли, за да го последва.

— Този човек е като полудял робот — обади се доктор Яроу Кларк.

— Точно — увери я мъжът, който я бе прегърнал през раменете.

Чухме ровичкане в кабинета на Джулс. Тропот от тичащи към нас крака.

Ерик се появи, Хейли бе по петите му.

— Взе ластици и ножици — осведоми ни.

Ерик се наведе над масата с таблите броколи, пилешките рулца, студеното телешко и пуйката, декорирана с червена роза. Лицето му внезапно се озари и той хукна към летящата врата, свързваща хола с кухнята.

Хейли се втурна след него, но се наложи да отскочи, та летящата врата да не я удари. Ерик влетя обратно при нас, грабнал ролка алуминиево фолио.

Отне му около минута, за да увие вазата с фолиото и да го прикрепи към нея с ластици. После пак ми я подаде.

Никой не откъсваше очи от него.

Подобно самурай, хванат на забавен кадър в очите ни и в огледалото над камината, Ерик издърпа ръжена от колана си, завъртя го и с беззвучен вик „киа!“ го заби в центъра на беззащитното огледало.

Трясъкът отекна в целия апартамент. Огледалото се напука. От тавана се посипа мазилка — върху главите ни и върху масата с храна.

От мястото на удара към краищата на огледалото тръгнаха десетки криви линии — приличаха на паяжина. Онова, което допреди миг бе един-единствен гладък и равномерен образ, се превърна в десетки малки равнини с граници и ъгли. Образът ни стана на парчета.

Яроу Кларк — магистър, доктор, възпитаник на Харвард, преподавател в Харвард — прошепна:

— Мамка му!

— Съседите сигурно са чули или поне усетили това — обади се Зейн.

— Майната им — каза Ръсел. — Джулс си плаща наема, нали.

Ерик се намръщи към мозайката от мини огледалца, застинала на стената над камината.

После отново заби ръжена в средата на огледалото.

Този път парченца от него хвръкнаха встрани. От тавана пак се посипа мазилка. Парчетата се посипаха по пода.

— Добре де — съгласи се Ръсел, — някои съседи може би вече почват да нервничат.

— Ерик — каза Зейн, — никой не ни гледа иззад огледалото.

Ерик огледа внимателно парчетата, които все още висяха на стената. Измъкна едно все още здраво, голямо почти колкото него, и хукна към всекидневната. Ние се спуснахме по петите му.

Сгъваемите столове във всекидневната все още бяха подредени в полукръг, подобно на фургони на първите заселници, строени в очакване на индианска атака. Ерик постави парчето от огледалото върху един стол, а после надникна през прозорците към улицата, на шест етажа по-долу. Направи крачка встрани покрай прозорците, без да пуска ръжена.

— Ааа…

— Не се тревожи, Вик — каза Ръсел. — В цялата тази работа има нещо много красиво.

Каква тъпа грешка бях направил. Разделих вниманието си между Ерик и скърбящия баща, вместо да се съсредоточа върху разрешаването на проблемите един по един, без значение колко малко време имам за всеки от тях. Опитах се да разпределя усилието. В тайванския вариант на тай чи подобно разпределяне на усилията би ме пратило по гръб на земята. Тук, в апартамента на шестия етаж в Манхатън, глупавата ми постъпка ме остави да гледам Ерик, застанал до стъклената стена с ръжен в ръка.

Ерик спря. Втренчи се през прозореца. Вдигна ръжена…

А после го остави на пода до прозореца — просто така. Държеше ръката си с длан към пода. Вдигна я бавно покрай тялото си, очевидно за да премери нещо.

— Не му пречете! — каза Хейли — Нали помните, че е инженер.

— Със сигурност не от традиционните — отбеляза Ръсел.

Ерик пусна тежките завеси на прозорците.

— Не разбирам какво точно правим! — обади се Джулс.

Ерик включи една настолна лампа. Изтика увитата в алуминиево фолио ваза, така че единият й край да се изравни с оставения на пода ръжен. Притисна дъното на вазата към пуснатите пердета на височината, която бе определил с ръка, после изрисува кръг около вазата с флумастер и изряза нарисувания кръг от пердето.

— Ей! — викна Джулс. — Все пак това е моето жилище.

— Няма страшно, не се тревожи — каза доктор Яроу Кларк и тутакси закри устата си с ръка.

Ерик вкара дъното на увитата с алуминиево фолио ваза в изрязаната дупка на пердето и ме накара да я държа. Погледна от другия й край и леко го повдигна, така че да сочи под ъгъл към тавана. Накара ме да замръзна в това положение, като многозначително стисна ръката ми.

— Защо просто не ни кажеш какво искаш! — викна Хейли.

Ерик сграбчи главата си така, сякаш всеки миг ще експлодира. Втренчи се в мен.

— Добре де — казах аз. — Съжалявам, но явно по някакъв начин съм те накарал да мълчиш! Стига вече! Просто… ни кажи!

Той затвори вратата на хола, изгаси лампите, взе парчето огледало, промъкна се покрай столовете и изгаси настолната лампа.

Обгърна ни мрак, нарушаван единствено от снопчето светлина, проникващо от дупката в пердето със забучената в нея ваза.

Снопчето светлина се отрази в огледалото, поставено на пътя му, и скочи право към белия таван. На тавана светлината се разпръсна в неясно петно.

Ерик пристъпи първо напред, после назад в опит да фокусира петното светлина на тавана, докато най-сетне неясните му очертания не придобиха форма, съдържание и смисъл.

— Олеле! — прошепна Хейли.

Сякаш гледахме филм на ужасите. Улиците под нас се прожектираха на тавана. Прожектираха се с помощта на светлините от корейската бакалия на отсрещната страна, все още отворена, в девет и половина вечерта, прожектираха се с помощта на лунната светлина, на уличната лампа, на зелено-жълто-червените мигащи светлини на светофара. Отвън филмът бе озвучен, а при нас — ням. Над главите ни танцуваха образите на нощната улица — една кола бе паркирана срещу входа на сградата на Джулс. Шофьорът й бе спуснал стъклото и наблюдаваше същия този вход. След миг на тавана се появиха изображенията на двама мъже, които се приближиха към шофьора. Единият вдигна ръка към лицето си, все едно говореше по телефон.

— Това е за нас — прошепнах.

Онова, което казах на Ерик, бе: „Остани с доктор Кларк. Не казвай нищо. Не отговаряй на никакви въпроси… едновременно да я наблюдаваш и да гледаш какво става през прозореца, за да ни предупредиш, ако се случи нещо обезпокоително“.

Не казвай нищо. Не отговаряй на никакви въпроси. Гледай какво става през прозореца. Предупреди ни, ако се случи нещо обезпокоително.

Най-сетне заповедта бе изпълнена и Ерик можеше да говори:

— Ох-ох — каза той, когато двамата участници в немия филм на тавана се разделиха и изчезнаха в различни посоки в мрака. — Ох-ох.