Джеймс Грейди
Бесни кучета (18)

18.

Действието на лекарствата ни отслабна на зазоряване, когато наближихме Бат.

Караше Зейн. По радиото вървеше шоуто „Добро утро, Мейн“. Аз се гушех на предната седалка под топлата струя на парното, свит в палтото, отмъкнато от Ръсел. От мокрото ми кожено яке в багажника се вдигаха изпарения. Панталоните ми съхнеха проснати на таблото. Зейн бе само по боксерки и с военната си памучна тениска, която можеше да му е връстница. Стори ми се, че е опасно парното да работи на пълни обороти заради мен: „Зейн не бива да се сгорещява!“

Пътят премина в мост, дълъг около километър — простираше се точно на мястото, където река Кенебек се влива в залива. Когато татко се върна след Корейската война, Бат бе един от процъфтяващите индустриални градове. Следващите години не се оказаха толкова благосклонни към него, макар че и в тази априлска сутрин на двадесет и първи век в залива се забелязваха доста кораби. Край доковете се извисяваше зловещото тяло на петдесетметров стоманен кран.

От огромната му стрела висяха пет тела — нашите.

С примки на шиите. Ръцете се полюляваха безжизнено. Висяхме над водата в хладното утро. Внезапно моят труп отвори очи. Измъчените лица на Зейн, Ерик, Хейли и Ръсел последваха примера му. Изгледаха ни как минаваме.

— Ей, чуйте! — възкликна Зейн и усили радиото.

„… всички запътили се на север трябва да внимават в пътя! Първо, продължава работата по разчистване останките от катастрофирал автомобил, управляван от жена с две невръстни деца, измъкнати от колата от самарянин, който впоследствие изчезнал, без дори да каже името си. Освен това щатската полиция е блокирала шосе 703. Там снощи краден автомобил е излетял от моста над река Рейс и е паднал във водата. Нямаме сведения за жертви. В света на спорта…“

Зейн намали звука.

— Официалната версия — казах и си помислих: „Не им казвай за труповете, увиснали от крана. И без това скоро ще съзрат собствените си привидения“. — Нашите хора явно са пуснали информационно затъмнение.

— Вярно, че ни прикриват — съгласи се Ръсел. — Но засега Управлението трябва да се придържа към тази версия. С нея замазват очите на всички редови ченгета. Не могат да сервират на пресата по-различна история, отколкото на местната полиция, защото ченгетата дрънкат.

— Да, но няма да дрънкат на нас — отбеляза Зейн. — Трябва ни повече информация. Или поне кафе.

Колата ни се понесе по някакъв околовръстен път. Хванахме един зелен светофар и минахме през квартал със складове и фабрики. От една указателна табела разбрахме, че центърът е направо, така че Зейн благоразумно завъртя волана вляво.

На една пресечка пред нас изникна полицай. Върху харлито му бе закрепена синя лампа. Ченгето носеше бяла каска, лъскаво черно яке и тъмни очила, които отразяваха приближаващия се към него джип.

— Засада! — извика Ръсел.

— Не! — възрази Зейн и намали скоростта. — Не тук, не сега и не по този начин. Вървим напосоки, така че не може да е засада.

Ченгето вдигна дясната си ръка с черна ръкавица и ни махна да спрем.

— Обуй си панталона — обърна се Зейн към мен, но аз вече нахлузвах мокрите лепкави панталони върху изподраните си крака.

Зейн ми подаде единствения ни пистолет.

Хейли метна тъмния си шал към Зейн, за да покрие коленете си.

Междувременно моторизираният полицай ни махна да се приближим още повече.

„Не го прави! — опитах се да внуша на ченгето и стиснах здраво пистолета. — Не ме карай да го правя!“

Колата ни пропълзя последния метър и спря. Зейн измърмори:

— Не му показвай, че ти има нещо.

После дръпна ръчната и отвори прозореца.

Ченгето пристъпи наперено към нас. От предавателя на колана му току изпращяваше някаква реплика.

— Как е, старши? — усмихна му се Зейн.

Отраженията на Ерик, Хейли и Ръсел се плъзнаха по огледалните стъкла на тъмните очила. След секунда изражението ми на мокра мишка също пробяга през тях. Това, на което се спряха обаче, бе беловласата и белобрада глава на шофьора ни и избелялата му тениска.

Полицаят посочи оградено с червени линии място за автобусна спирка и каза:

— Паркирайте колата там, господине.

— Ей сега.

Ченгето изгледа как паркираме и махна на някаква друга кола да продължи.

— Господине! — повтори Хейли.

— Вижте минувачите по тротоарите — обади се Ръсел. — Изглеждат съвсем нормално като за сряда сутрин — бизнесмени, търговци, всеки се щура насам-нататък. Обърнете внимание обаче на другите хора, които идват в нашата посока. Мъже, жени — ето една майка повела двете си деца, които по това време трябва да са на училище. Този пък току-що си е лъснал обувките.

— Изглежда, всички са тръгнали в една посока — забеляза Ерик.

Зейн се напъха в мокрите си панталони. Той поне нямаше проблем със студа.

Ченгето упъти една камионетка от някаква общинска служба, натоварила улични заграждения, надолу по улицата, накъдето отивахме и ние, после обърна огледалните лещи на очилата си към нас.

— Слизайте от колата — казах. — Трябва да отидем, където се очаква.

— Не е добре работата — изкоментира Ръсел, след като стъпихме на тротоара. — Посред бял ден. Насред града сме. На улицата. Няма прикритие. Няма откъде да се измъкнем. Нямаме представа какво се случва.

— Но пък никой не ни гони — казах и кимнах към ченгето. — Този поне със сигурност.

Понесохме се с потока хора към близката пресечка, вече преградена от общинските работници, и застанахме между мирните граждани, които със сигурност не бяха тайни агенти. Поне не всички.

— Има някакъв парад — предположи Ръсел.

— Не — възрази някаква възрастна жена с износено палто.

И двамата се оказаха прави.

Първо се появи почетният патрул. Мъже на годините на баща ми. Имаше дори и по-стари, а двама побутваха свой връстник в инвалидна количка. Носеха сини куртки и правоъгълни шапки със златен пискюл. Един бе забол празния си ляв ръкав с безопасна. Някак си все не успяваха да вървят в крак с тримата младежи от Националната гвардия, понесли знамената на Мейн и Съединените щати. След почетния патрул вървяха десетина млади мъже и три жени, облекли разнородна сбирка от военни символи — куртки, тениски като тази на Зейн, барети, различни части от униформи, в които бяха успели да се напъхат. След тях пристъпваше Таткото. Синият му костюм бе измачкан. Черната рокля на майката висеше като на закачалка. И двамата се бяха вкопчили в поводите на черен кон, който дърпаше каручка, понесла ковчег, покрит с американското знаме.

Това, което ме порази в задръстената от хора улица, бе тишината. Тишина, нарушавана единствено от случаен шепот или повей на вятъра. От тропането на конските копита. От скърцането на дървените колелета.

Въпреки че вероятно говореше не само за шпиони, Зейн прошепна:

— Никога не забравяйте, че онова, което правим, има значение.

— Дано си струва — промърмори Хейли.

— Трябва да тръгваме — изтраках със зъби.

 

 

Спряхме в един краен квартал с пригодени за живеене каравани. Малко семейно магазинче се перчеше с изписана на ръка реклама, лепната на витрината: „КАФЕ!“ Взехме си вестници, кафе в пластмасови чаши, понички за из път. Паркирахме до мръсен двор, в който стари брички бяха натрупани една върху друга като палачинки, и проведохме нещо средно между пикник и военна оперативна.

— Нищо — каза Зейн, след като прелисти вестниците. — Местната преса в Бангор, Портланд и Бат не казва нищо, „Бостън Глоуб“ също мълчи. Нито думичка за нас. Няма „Психиатър умира от сърдечен удар“, няма „Загадъчни наркоубийства в крайпътен мотел в Мейн“. След блокадата на магистралата Управлението е взело нещата в свои ръце.

— Ченгето, което ни спря, явно нямаше представа да е обявено издирване на петима ненормалници.

— Може да стане и по-късно — предположи Зейн. — Дори и Управлението да е врътнало местната полиция, все пак ще уведомят Вътрешна сигурност^[1] или ФБР, или на който там му пука за някои подобни на нас.

— Подобни на нас няма — казах.

— Е — повдигна рамене Ръсел, — след като конгресната комисия за единадесети септември разкри, че ЦРУ и ФБР не си говорят, те вероятно съвсем са престанали да обменят информация, но…

Млъкна. Всички почервеняха от срам.

Пропуснах думите му покрай ушите си и продължих:

— Ние сме тайна, която Управлението иска да запази.

— И кой, по дяволите, знае, че сме толкова важни? — Зейн поклати глава.

— Не става въпрос за нас — отвърна Ръсел. — Може би искат да запазят в тайна Замъка.

— Не — намеси се Хейли. — Искат да запазят в строга тайна факта, че са се издънили и двама души са мъртви заради тях. За това става въпрос.

— Пък и изпуснаха петима маниаци да вилнеят из Америка — допълни Ръсел. — Шефовете сигурно смятат, че да ни обвинят за кашата и да ни хванат е по-лошо, отколкото самата каша. Което означава — продължи той, — че е по-важно да ни хванат или да изчезнем, отколкото да оправят кашата.

— Но това е добре за нас — отбелязах. — Изглежда, Управлението е вързало ръцете на ФБР и Вътрешна сигурност със заповеди да си гледат работата, а очите на честните полицаи са замазани с лъжи, които няма да се обърнат срещу ЦРУ, ако ченгетата се раздрънкат. Ако все още сме такава тайна, значи истинските ни преследвачи също се крият. Което пък означава, че имат ограничен периметър за действие.

— Сигурно са окачили карти по стените — каза Зейн — и са надраскали по тях предполагаемото време на измъкването ни.

— В такъв случай трябва да им объркаме плановете — предложих. — Знаят, че сме се насочили на юг. Нека се скрием за малко. Аз лично съм пребит като куче, все още треперя от ледената вода, а краката ми са нарязани от стъклата при катастрофата. Всички трябва да поспим. Освен това… Какво ще кажете, ако направим леко отклонение за стратегическо разузнаване?

— Шест дни — напомни Хейли. — Разполагаме само с шест дни.

— Ако не използваме времето си разумно, и една година няма да ни стигне — отвърнах.

— Какво означава „леко отклонение“? — попита Ръсел.

— А „стратегическо разузнаване“? — допълни Зейн.

Казах им къде. И защо.

Открихме болница, в която нямаше начин да ограбим аптеката, но която разполагаше с многоетажен паркинг. Взехме си билетче от автомата, бариерата се вдигна и подкарахме към един от неохраняваните етажи. Ерик и Ръсел разбиха една златиста тойота с четири врати и Зейн подмени номерата й с номерата от един мерцедес. На излизане отегченият служител от охраната обърна внимание единствено на таксата от два долара на екрана на компютъра си.

Хейли изглеждаше притеснена, застанала до Ръсел на рецепцията на мотела, отдалечен на около петнадесет километра от Бат. Ръсел се облегна небрежно на рецепцията и небрежно поиска две съседни стаи, свързани:

— Но да не са на етажа, на който са настанени останалите участници в симпозиума.

Човекът за пръв път чуваше за някакъв симпозиум. Погледна Ръсел. Погледна Хейли. Взе кредитната карта на доктор Фридман и небрежно се съгласи да удовлетвори молбата, при положение че Ръсел плаща в брой („счетоводни истории, нали знаете“). Взе кредитната карта като депозит, без да тегли пари от нея.

Хейли и Ръсел прибраха ключовете от стаите си и се качиха до четвъртия етаж с асансьора. Ръсел се върна долу, паркира тойотата в задния двор и се прибра в стаята си.

Ние със Зейн и Ерик се вмъкнахме през страничната врата и се качихме до четвъртия етаж по стълбите. Изчакахме, докато чистачката си свърши работата и опразни коридора. Хоп — и се озовахме в две съседни стаи в крайпътен мотел, четири истински легла и осем часа до залез-слънце.

— Ти си най-зле от всички — каза Зейн, след което разпредели кой кога ще дежури и ме прати в леглото.

Зяпах върховете на запролетилите се дървета зад прозореца. Чувствах се така, сякаш съм в стаята си в Замъка и чакам самотната сълза да се търкулне по бузата ми.

Само дето бях тук, при това не сам.

Зад стъклото на прозореца ме дебнеше огромен петдесет метров кран.

Труповете ни висяха на стрелата му.