Джеймс Грейди
Бесни кучета (1)

1.

Трябваше да се сетим, че има нещо много гнило, още на груповата терапия във вторник сутринта, когато Ръсел излъга за убийството на сръбския полковник.

— Чуйте сега — започна Ръсел. Слънцето нахлуваше между решетките на прозореца и сенките им чертаеха успоредни линии по паркета от лимоново дърво на стаята за групова терапия. — Цялата случка наподобява хвърлена във въздуха монета — едната й страна се вижда ясно, а другата е като насън.

И ние бяхме така — петима мъже и една жена, наредени в кръг, седнали на сгъваеми метални столове.

— Въртя си значи поредния патрул из балканската касапница — продължи Ръсел. — Къщите по главната са омазани със сажди. Избити прозорци. Задръстени от боклук улици. Минахме покрай една взривена тойота. На всяка крачка нещо скърца под ботушите. Лаптоп. Дамска чанта. От един уличен стълб се полюшват три прерязани въжета, така че слуховете за чистка най-вероятно бяха верни.

— А кое не беше вярно? — прекъсна го доктор Фридман.

Доктор Леон Фридман е с кестенява коса. Изумруденозелени очи зад златни телени рамки. Облечен със спортно сако от туид, също както през всеки от четиринадесетте дни, прекарани с нас. Последната ни сутрин заедно е сложил синя риза без вратовръзка.

— На подобно място — отвърна Ръсел — всичко е вярно, но не можеш да вярваш на нищо.

— Разбирам — каза доктор Фридман.

— Не, не разбираш — намесих се. — И можеш само да се радваш, че не разбираш.

— Точно — обади се Зейн, който прилича на Исус, ако приемем, че Исус е бил албинос.

— Сега слушаме Ръсел — въдвори ред доктор Фридман.

Ръсел прилича на рок звезда и се перчи с това — авиаторски очила, черно кожено яке, тениска с някакъв надпис, дънки и черно-бели гуменки в ретро стил.

— Значи някъде в края на май 1992-ра — продължи Ръсел. — Търсехме къде да се скатаем.

Хейли — чоплеше невидими ранички по абаносовата кожа на ръката си — измърмори, без да вдига очи:

— Няма начин.

Ръсел пропусна репликата покрай ушите си.

— Съсипаният град миришеше на барут и горяло дърво. Навсякъде боклуци и плъхове. Божичко, още ги виждам тези гадни плъхове с червени очи. Прозорците на ресторанта бяха заковани с шперплат, но на вратата пишеше „Отворено“. Полковникът отвори и издрънча камбанка. Обърна се към нас деветимата и каза: „Ще се редуваме“. После викна мен и двете си любими горили — убийци, Милошевич изкарваше такива от затвора и им даваше оръжие. Влязохме. Вътре имаше няколко клиенти, истински сърби като нас — а всички други да го духат.

Ръсел вдигна пластмасовата чашка към устните си, пръстите му трепереха.

— Та къде бях?

— Тъкмо каза „всички други да го духат“ — подсказа му доктор Фридман.

Ръсел отпи от кафето.

— Имам предвид, къде бях аз в цялата тая работа?

— Ааа — сети се лекарят. — В твоя разказ. В разказа за шпионската ти мисия.

Точно така — отвърна Ръсел. — Келнерът значи се носи из кръчмата, сякаш се пързаля по лед. Абсолютно кубе. Блед като мъртвец. Мътен поглед. Студени очи. Изтърсват му се четирима главорези с маскировъчни облекла и калашници, а на него и окото му не мига. Пременил се с бяла риза, тънка черна вратовръзка, сини дънки и навлякъл смокинг като някакъв Дракула. Келнер до мозъка на костите — дори крепи празна табла на едната си ръка.

— Много ЛСД история — отбеляза доктор Фридман.

— Глей го ти доктора! — Ръсел се ухили. — Ти ще излезеш от наш’те бе!

— Баща ми беше от ваш’те. А твоят?

— Е, няма да се оправдавам с баща си — отвърна Ръсел. — Старият бягаше от неприятностите като дявол от тамян. Пък и не му се налагаше чак толкова да бяга. Обаче това няма нищо общо с историята. В ресторанта бях само аз. Аз и никой друг.

— Как така никой друг? — попита доктор Фридман.

— Е, нали ви казах, беше и полковник Херцел, свинята му със свиня. Вонеше на водка и чесън. Разправят, че водката не мирише, но си е чиста лъжа. Смърди, повярвайте ми, и аз… аз…

— Ти си в ресторанта с полковник Херцел и хората му — напомни му доктор Фридман.

— И с келнера. Плъзга се между масите към нас с празната си табла. И си забол някаква значка със свастика на ревера на смокинга. Човек просто може да затъне в мътния му поглед. Полковник Херцел го гледа и му вика: „Какъв е тоя боклук, дето си го надул по уредбата!“ Онзи курдисал един касетофон на бара и пуснал някаква сръбска чалга с акордеони и пищялки. А пък полковник Херцел е луд фен на Елвис. Превъзнася го до небесата и дори има някаква негова тениска, която купил в един… ъъъ… клозет…

Доктор Фридман премигна объркано. Забелязах го.

— Купил я в някакъв градски клозет, докато бил още комунистическо величие в Белград. Разкарва се с една касета на Елвис, музиката от „Вива Лас Вегас!“ Не казвам, че филмът е чак толкова лош, музиката също я бива, обаче след първите сто пъти, през които се налага да превеждаш всяка думичка и да учиш полковник Херцел как се произнася, за да може той да припява на Елвис… Та значи дава той касетата на келнера, а онзи ни води до масата, на която е изтипосана бутилка от тяхната сливова гадост — ракия й казват. Няма чаши. Сядаме и почваме да си подаваме бутилката.

— Само не ми казвай, че сте пили направо от бутилката! — обади се Хейли.

— А ти какво си мислиш? Че ще си проваля прикритието само защото съм гнуслив? — отвърна Ръсел. — И значи келнерът вика: „Има картофена супа“. В шибаната им кръчма няма нищо друго, освен картофена супа. И ракия, разбира се. Фръцва се и изчезва. След няколко секунди чалгата спира и Елвис забива от касетофона „Вива Лас Вегас!“.

Летящата врата на отделението се отвори под напора на количка с излъскан метален плот и още по-излъскана метална кутия върху него.

Количката с лекарствата се затъркаля по обляния в слънчева светлина под. Метнах поглед към медицинската сестра. Сменяха ги, също както лекарите, за да дадат възможност на основния персонал да си ползва отпуските.

Точно тази сестра бе красива, но и навъртяла доста километри по болничните коридори. Носеше задължителните бели панталони и престилка с черен пуловер в добавка. Кестенявата й коса бе стегната на кок, закрепен с фуркет. Сестрата отвори металната кутия, заизважда отвътре хартиените чашки и погледна списъка с пациенти.

— А на какво миришеше? — попита доктор Фридман.

— Защо? — зачуди се Ръсел.

— Ами, вече разбрахме за миризмите извън ресторанта — барут, горяло дърво, пушек, боклуци. Сега кажи на какво миришеше вътре, на масата.

— Какво значение има… Нали ви казах, че си подавахме бутилката с оная сливова гадост — ракията. Прибавете и миризмата на четирима некъпани мъже в маскировъчни униформи. Освен това миришеше и на нещо солено. Трябва да е била картофената супа от кухнята или…

— Какво точно имаш предвид под „солена миризма“? — прекъсна го отново доктор Фридман. — Нещо като… сълзи ли?

— „Като сълзи“. Какво значение има, по дяволите! Сега говорим за мен, за онова, което съм направил. И така, докато Елвис се дереше от касетофона с „Вива Лас Вегас!“, най-сетне настъпи и моят час.

Сестрата пускаше хапчетата в хартиените чашки.

— Какво имаш предвид? — попита доктор Фридман.

— Дойде време да убия полковник Херцел.

— Но твоята задача е била друга. Ти не си убиец.

— Не ми казвай какъв не съм! — изкрещя Ръсел. — Аз съм такъв, какъвто съм, и го направих!

Доктор Фридман се втренчи в него.

— Кажи ни за основната си задача.

— Основната ми задача беше свършила, приятел! Никоя от страните — нито мюсюлмани, нито хървати, нито пък проклетите сърби — не успя да се добере до съкровищата на Чичо Сам, вкарани в Югославия по време на Студената война. Никой не успя да докопа изчезналите ядрени куфарчета. Не мислиш ли, че иначе нямаше да ги използват? Всеки искаше да избие останалите до крак, а за това по-добро от ядреното оръжие няма.

— В такъв случай защо си бил още там? — попита доктор Фридман.

— И как да си тръгна? — Изръмжа Ръсел. — Схватките прерастваха в кланета за частица от секундата. Всичко, което се случваше извън ресторанта, онова, което трябваше да гледам и понасям в ролята си на сръбско-американско копеле, върнало се в родината, за да помогне на героичния си народ… Там да си луд бе правило, а не изключение. Ако не си бил луд в началото… Защо, по дяволите, си мислиш, че съм тук сега?

— Ти ни кажи.

— Защото убих полковника.

— И защо го направи?

— Защото ми се удаде възможност. Нямах възможност да предотвратя големите ужаси, но ако можех да видя сметката на това тлъсто копеле, към което се присламчих още докато имах някаква нормална задача… Преди да си плюя на петите, можех да му светя маслото, заради… заради всичките му зверства. Заради зверствата, които щеше да направи, ако не го спра. Когато Елвис гръмна от касетофона с „Вива Лас Вегас!“, Херцел вика: „Аз не чака?“ После се обръща към мен: „Ти следващ“ и тръгва към кенефа.

— Сам ли отиде?

— Как така „сам ли отиде“? Разбира се, че отиде сам! Да не сме някакви ученички на екскурзия?

Ръсел поклати глава.

— Не искаха да ме чуят. Не ми вярваха. В крайна сметка телефоните работеха. Вярно, не навсякъде, но… Свързах се с наблюдаващия офицер в Прага. Мамка му, дори звъннах директно в Лангли! Настояваха, че мисията ми е приключила. Бил съм „изчерпан“. Трябвало да се измъкна. Браво. Задачата е изпълнена. Идвай си у дома и… Не ми вярваха.

— Така е било само в началото — отбеляза доктор Фридман. — После са дошли сателитните снимки, сведенията от други източници…

— „В началото“ е там, откъдето започваш. Трябва да стигнеш и „в края“.

— И ти реши да останеш.

— Отидох в кенефа. — Ръсел примигна. — Това беше шансът ми. Казах на главорезите: „Да го духа полковникът, няма да се напикая я!“ Те се изхилиха. Минах през ресторанта, никой не ми обърна внимание. Кенефът беше в дъното на коридора, зад една летяща врата. Крушката бе изгоряла, така че се налагаше да вървиш в полумрак. Смърди. Пикня, плъхове, ракия… Знам, че държиш на миризмите, докторе. Няма нужда да ми благодариш.

Фридман обаче остана безмълвен. Усещаше напрежението. Знаеше, че развръзката е близо.

— Бръкнах в десния джоб — продължи Ръсел. — Ножът и калашникът останаха на масата, но преди два дни, когато изгориха едно училище, пълно с деца, си намерих една жица, метър дълга, и си я прибрах. Мислех си, че мога да нанижа няколко гранати на нея и да вдигна полковника и цялата му сган във въздуха. Но това бе по-скоро оптимистичен, а не практичен план. Докато вървях към кенефа обаче, бях практичен до мозъка на костите си. Още преди да стигна до летящата врата, увих единия край на жицата около дясната си длан. Десетте крачки по сумрачния коридор под съпровода на „Вива Лас Вегас!“ до затворената врата на мъжкия клозет ми бяха достатъчни, за да увия другия край около лявата китка… Имаше два начина да го направя светкавично или хитро. Хитро като нинджа или хитро и дръзко като Скорцени — без спотайване, с духова музика. Аз лично винаги съм бил почитател на Скорцени^[1]. Втурнах се в тоалетната, като пригласях на Елвис. Херцел се гледаше в огледалото. Беше застанал в едно от отделенията с… Онова отделение с… ъъъ… Поклащаше задник в такт с песента и аз… хоп!

Ръсел се заизвива в стола, докато ни показваше как е увил жицата около врата на полковника изотзад, как го е удушил и го е свалил на земята.

— Яко копеле беше и не се даде лесно. За твое сведение, докторе, миришеше на чесън и пот. Кожата на врата му пареше на ръцете ми като киселина.

„Леле-мале! — помислих си. — «Кожата на врата му… пареше на ръцете ми като киселина». Това е нещо ново. Отключване на глъбините на паметта. Браво, докторе! За две седмици успя да накараш Ръсел да прибави нов момент в историята, която повтаря като латерна“.

— Оставих жицата в кенефа — продължи Ръсел. — Излязох и видях, че съм се прецакал.

— Защо? — попита доктор Фридман.

— Задната врата беше заключена! Трябваше да се върна при двамата сръбски дебили, които за мой късмет решили да се пошегуват и да изядат супата ми.

Сестрата се прокашля.

— Време е за лекарствата, докторе.

„Майната ти — помислих си. — Точно сега Ръсел може би ще изплюе камъчето“.

Доктор Фридман й махна с ръка — явно мислеше като мен.

Реших да се намеся:

— Някой каза ли нещо, когато излезе от клозета?

Опитах се да дам на Ръсел шанс да се спаси от лъжата. Да види слабото място.

— Ами да де. Подиграха ми се, че съм бил останал без ядене.

Белокосият Зейн също се опита да помогне:

— А не казаха ли нещо за теб?

Ръсел обаче просто повдигна рамена.

— Казаха: „Губиш, пич!“ Това беше чудесно извинение да се направя на разсърден, да си грабна нещата и да се разкарам. Излязох от кръчмата, минах покрай останалите шестима, завих зад ъгъла, хукнах и не спрях цели три дни. Качих се на един военен хеликоптер и напуснах страната с него. Разказах на Управлението какво съм направил и те ме тикнаха тук.

Зейн ме изгледа. Можехме да разобличим Ръсел. Но в крайна сметка това бе работа на Фридман. Освен това не е хубаво да разобличаваш лъжите на другарчето си, защото нали то на свой ред може да те пожали.

— Най-странното е — обади се отново Ръсел, — че нямам никакви угризения за това убийство. Просто… не чувствам нищо. Е, вече не слушам Елвис. Предполагам затова ме пратиха тук.

— Не мисля — обади се доктор Фридман.

Ръсел изви вежди над тъмните стъкла на очилата. Ухили се.

— Май няма голямо значение какво си мислиш, докторе. Ти си тръгваш, нали?

— Доктор Фридман? — обади се сестрата. — Лекарствата?

Докторът кимна. Тя ни раздаде чашките с вода и лекарства, сякаш са бонбони: стимуланти, успокоителни, антидепресанти, оцветени таблетки захар в чашата на Хейли, хапчета с всички цветове на дъгата, предназначени да успокояват синдром на посттравматичен стрес с леки пристъпи на шизофрения.

— Имаме още едно събиране днес следобед — каза доктор Фридман. — Преди това ще се видя насаме с някои от вас, но няма да остана за вечеря.

Ерик вдигна ръка, за да каже, че тази вечер ще дават кюфтета, но не получи думата.

— Има нещо, за което трябва да си поговорим днес следобед — продължи докторът, — и мисля, че всички го чакат с нетърпение.

Той се изправи, усмихна ни се и тръгна към вратата на отделението. След миг го нямаше. Сестрата събра празните ни чашки. Загледах се в закръгления й ханш, обут в бели болнични панталони, докато тикаше количката към вратата. Ръсел и Зейн, дори Хейли и Ерик, също я гледаха. Сестрата бе нова и интересна, въпреки че пазеше дистанция. Вратата на отделението се затвори. Ключалката изщрака. Повлякохме крака към стаите си, без да подозираме, че имаме на разположение само още пет безгрижни часа.

Трябваше да се сетим.

Всички признаци бяха налице.

Бяхме обучени. Опитни. Въпреки това никой от нас не се сети.

Какво пък толкова. Нали бяхме луди.