Джеймс Грейди
Бесни кучета (14)

14.

Краденият сребрист форд чакаше с работещ двигател и изгасени светлини на пътя към моста. Ръцете ми стискаха волана. Бях сам. През отворените прозорци нахлуваше студен въздух. Нощта миришеше на борови иглички, заледена вода и магистрала.

От мига, в който забелязахме червените светлини на полицейските буркани пред нас, бе изминал половин час.

„Сега или никога“.

Светнах фаровете. Включих на скорост. Подкарах колата по жълтата маркировка на пътя. Гумите затропаха по дървения мост. Дъските на парапета летяха край мен. Някакви други сенки встрани от пътя също се изнизваха бързо, а аз се стараех да запомням, да пресмятам, да измервам. Колата се плъзна в завоя, след който бяхме видели полицейската блокада.

Натиснах педала на газта. Излязох от завоя на скорост. Червените светлини на полицейските буркани литнаха насреща ми. Пуснах дългите с надеждата, че заслепявам всички, и само след секунда полицаите отвърнаха с лъч на фенер, насочен срещу мен. Скочих на спирачките. Гумите изсвистяха. Металът изскърца. Въртящите се червени светлини тръгнаха насреща ми, лъчът на фенерчето също се приближи.

Завърти волана! Дръпни ръчната! Сребристият форд поднесе…

Все пак остана на пътя, обърна се на 180 градуса и се плъзна назад. Аз пък отпуснах ръчната и скочих на педала на газта, за да поема право натам, откъдето бях дошъл преди секунди. Надявах се във възбудата си полицаите да не забележат, че съм сам-самичък в отдалечаващата се сребриста кола.

Вой на сирени преряза нощната тишина. Вятърът нахлуваше на талази в купето, асфалтът под гумите бягаше като обезумял. Погледът ми се стрелна към огледалото за обратно виждане — въртящите се червени буркани ме следваха.

Забрави за тях! Съсредоточи се. Пресмятай. Чакай… Чакай…

Пътят зави. Кракът ми пусна педала на газта. Дръпнах ръчната спирачка така, че ченгетата да не забележат забавянето. Спирачките изръмжаха. Ченгетата надали щяха да ги чуят от сирените си. Мостът с дървения парапет се втурна насреща ми. Колата продължи да забавя ход — 115, 110, 100… 90…

„Прекалено бързо! Движиш се прекалено бързо!“

Дъските на моста затракаха под гумите. „Не мога да чакам!“

Лявата ми ръка се опита да отвори вратата на шофьора. Вятърът я натискаше навътре. Предупредителните пищялки за отворена врата в колата се сляха с воя на сирените, свистенето на нощния вятър, тракането на дъските.

Извих волана надясно. Предното стъкло се изпълни с гледката на приближаващите дървени перила на моста.

Лявото ми рамо блъсна отворената врата.

Не ми достигна сила, за да отворя вратата добре и да се изтъркалям навън, както прави Джеймс Дийн, докато играеше на „пиле“^[1] в „Бунтовник без причина“^[2].

Сребристият форд строши дървения парапет и полетя във въздуха над скованата в лед река. Дъските се разхвърчаха на трески. Въздушната възглавница на „взетия под наем“ форд изхвръкна от волана и се изду като балон. Вече натисках с все сила вратата и ударът на въздушната възглавница ме избута навън.

Времето спря. Шумовете изчезнаха. Животът ми заприлича на филм, който гледам, удобно седнал в киното. „А, ето ме и мен. Летя във въздуха и в мрака към тънката ледена кора на реката. Ръцете и краката ми се веят като безполезни криле. На няколко метра от мен се носи очуканата от удара сребриста кола. Парчета дъски от парапета също летят наоколо. Ето там пък е мостът с разбит парапет — отдалечава се все повече и повече. Червени отблясъци озаряват нощното небе“.

Цял тон метал разби с грохот леденото спокойствие на реката. Нагълтах въздух като за последно, преди да се ударя в ледена водна стена и да потъна в обятията й.

Всеки милиметър от кожата ми изпищя ужасено от изгарящия допир на леденостудената вода. С мъка отворих очи. Видях единствено мрак. Заборичках се с черната вода и усетих как напоява дрехите ми в опит да ме дръпне надолу и да ме задържи.

„Лесно е, толкова е лесно — просто изпусни въздуха и вдишай смъртта“.

Но нещо в дълбините ме изкара на повърхността. Изплувах под моста. Един беловлас и белобрад гигант ме повлече през леденостудената вода и ме измъкна на брега. Сирените пищяха съвсем близо. Полицейските коли спряха със свистящи гуми на моста, фаровете им осветиха дупката в леда, където бе изчезнала колата, опитала безуспешно да им се измъкне. Зейн ме извлече през храсталаците до дърветата, където ни чакаше един джип. Бяхме го задигнали преди минути от една къща в пустошта, в която всички явно спяха, така че щяха да минат часове, преди да уведомят полицията, че колата им я няма и вероятно е открадната.

Съблякоха ме. Избърсаха ме по най-бързия начин с останалите дрехи, с които разполагахме. Зейн също се съблече и се избърса. Сложиха ме да легна в задната част на джипа — бяхме сгънали седалките. Голият Зейн се натовари при мен. Ерик и Хейли ни притиснаха с топлите си тела и дръпнаха покривалото над главите ни. Миризмата на стара боя ми подсказа, че още съм жив.

Ръсел изкара колата на моста — ченгетата оглеждаха реката, осветяваха я с фенерчета — и забави ход. Един бърз поглед през рамо показа на ченгетата, че Ръсел е сам в колата, а той на свой ред се наведе през прозореца и викна:

— Ей, старши! Какво става? Нещо да помогна?

— Продължавай си по пътя! — отвърна полицаят, който заедно с колегите си бе вдигнал блокадата, за да преследва подозрителната сребриста кола, поднесла на моста и свършила пътя си в леденостудената вода. Напълно според плана ни, цялото внимание на ченгетата бе посветено на дупката в леда. — Изчезвай!

Ръсел се подчини. Подкара колата и изчезна в мрака.

Не можех да спра да треперя.

— Ще се оправиш — успокои ме Хейли и ме прегърна. — Нямаш видими рани.

— Добре ли си, Зейн? — попита Ерик.

— Няма проблеми — отвърна той. — Обичам студа.