Джеймс Грейди
Бесни кучета (32)

32.

— Вижте на какво приличам! — извиках от задната седалка на краденото БМВ, докато Ръсел направляваше колата през смрачаващите се покрайнини на Ню Джърси.

— Останало ти е по половинка от всяка вежда — осведоми ме Хейли от едната ми страна.

— Освен това си хванал тен — добави Ръсел.

Зейн запази мълчание на предната седалка.

Вятърът духаше здраво през липсващото стъкло на шофьорската врата.

— Справях се чудесно! — извиках отново.

— Напротив — възрази Ръсел и направи ляв завой, без да знае къде точно отива. — Винаги си мислиш, че се справяш страхотно, когато говориш с жена, но грешиш.

— Това не беше жена! — извиках.

— Виждаш ли — отвърна Ръсел. — Значи съвсем си изперкал.

— Беше ченге!

— Точно! — отвърна Зейн. — И това ченге насмалко не ти щракна белезниците. — Той поклати глава. — Добре че пратихме Хейли и Ерик да те прикриват. Ако мацката с тъмните очила те беше прибрала в колата си, щяхме да видим дяволи по пладне. Какво си мислеше, да я поканиш на вечеря докато те претърсва ли?

— Насмалко не ме подпали!

— Вярно, че малко се поизсилих с хвърлянето. Исках да я метна пред патрулката, така че да няма щети и същевременно да виждаш какво точно става.

— Но взривът си беше класика — обади се Ерик.

— Лудница — съгласи се Ръсел.

— Сега вече и полицията знае…

— Не толкова, колкото щяха да научат, ако те бяха закопчали — отбеляза Зейн. — Разполагат само с описание на гражданин, опитал се да спаси живота на зашеметена полицайка, чиято кола е взривена.

— И със сигнал за крадена кола.

Уличните лампи в Ню Джърси светнаха. Платното се задръсти от коли, но все пак продължавахме да се движим.

— Поне карта да си бяхме взели — обади се Ръсел: взираше се в улиците и къщите наоколо, част от лабиринта от градски, общински, щатски и федерални пътища пред нас.

— Дръж океана отляво — каза Зейн и посочи една стрелка, според която плажът бе на километър и половина в онази посока.

Вечерта премина в нощ и вятърът, нахлуващ през избития прозорец на краденото БМВ, стана още по-студен. Следвахме пътя и поемахме ту наляво, ту надясно. Разчитахме единствено на интуицията си, за да отгатнем къде е океанът. На моменти бяхме убедени, че черните му вълни се простират между светлинките на сградите, прелитащи покрай избития прозорец на Ръсел. Дори усещахме соления мирис във въздуха. Друг път пък минавахме покрай малки магазинчета и крайпътни кръчми, които можеха и да са в Канзас, през квартали, които можеха да са в Охайо.

Движехме се вече около четиридесет и пет минути и ни се струваше, че държим южна посока по еднопосочен път покрай нови многофамилни жилищни сгради и порутени постройки. Може би от нощния вятър, нахлуващ през прозореца, или пък може би добрата ми половинка взе връх и си каза „какво пък толкова, едни вежди“, но се поуспокоих и бях на път да изтърся някоя шега и да се опитам да съм добър със Зейн, но изведнъж Ръсел възкликна:

— Мамка му!

Погледнах надясно — ни следа от буркани на полицейски коли.

Погледнах назад — мрак и пусто шосе.

Напред — същото.

— Вдясно е чисто! — обади се Хейли на седалката до мен.

Ръсел натисна газта и БМВ-то се втурна напред, но той забави още на първата пресечка и завъртя волана наляво. Спуснахме се покрай пуст парк, направихме още един рязък ляв завой и поехме бързичко по еднопосочна улица, обратно на посоката, от която идвахме…

Ръсел скочи на спирачките толкова внезапно, че всички се килнахме напред, само за да ударим тил в облегалките.

Спряхме на тъмна еднопосочна улица в посока обратна на онази, която трябва да държим. Пустият парк се простираше някъде вляво от нас. Вдясно се издигаше бетонното тяло на огромна сграда, простряла се между две пресечки. Покривът й сякаш се опитваше да докосне звездите. От другата й страна трябваше да е океанът.

Ръсел отвори вратата и изпъна врат, за да огледа по-добре покрива на сградата.

След секунди се прибра в купето и каза:

— Олеле… майчице!

И пак натисна газта. БМВ-то литна напред. Ръсел насочи колата към едно обръщало във формата на подкова пред бивша военноморска болница, строена през Втората световна война, понастоящем превърната в хотел.

— Чакайте ме тук! — викна и хукна към фоайето.

— О — казах глухо, когато влезе в хотела. — Добре.

Слязох от колата. Огромното черно пространство на една пресечка от нас трябваше да е океанът. От лявата му страна се простираха дълги дъсчени пътеки. Отдясно се извисяваше огромна изоставена постройка. Вдигнах очи нагоре и потърсих онова, което бе забелязал Ръсел, но видях единствено голям изгаснал неонов надпис с думите:

ДОБРЕ ДОШЛИ В…

— Влизай в колата — викна Ръсел, вече тичаше към БМВ-то.

Дори не се замислих дали да прочета надписа докрай. Подчиних се автоматично. Все пак той бе шофьорът.

— Само на пет пресечки!

Ръсел даде газ и полетяхме в посоката, в която отивахме първоначално, преди той да види каквото бе видял. Порехме нощта с рев, без да изпитваме и капчица съмнение в шофьора ни.

Краденото БМВ направи ляв завой и продължи по широка улица, в средата на която имаше място за напречно паркиране. Една кола излезе и Ръсел моментално се напъха на нейното място. Слезе и изпъшка, все едно тъкмо е правил страхотен секс. Пресече улицата и се запъти към дълга едноетажна сграда, построена от тънки сиви тухли и обрамчена с бели тенти. Вървях след него. Той внезапно падна на колене и разпери ръце, сякаш току-що е пристигнал в обетованата земя.

На една от белите тенти имаше голям надпис с черни букви: „Каменният кон“^[1].

По-долу, на черен фон с по-малки бели букви, бе написана „Кафе и бар“.

Ръсел продължаваше да стои на колене. До ушите ви достигаха звуците на заведението — китарни сола, думкащи барабани и дрезгав глас на певица.

— Не — казах аз.

— Какво пък толкова — обади се Зейн. — Нали все някъде трябва да хапнем.

— Добре — въздъхнах. И чак тогава се сетих какво трябва да е гласял изгасналият неонов надпис:

ДОБРЕ ДОШЛИ В АСБЪРИ ПАРК, НЮ ДЖЪРСИ

— Трябва да хапнем. Всичко ще е наред.

Ерик закрепи покривалото на резервната гума на мястото на липсващото стъкло на шофьорската врата. На входа платихме куверт и пристъпихме в помещение с черни тухлени стени, бирени изпарения, цигарен дим и цветни светлини. Тапицираната стена зад сцената бе изрисувана с голям бял кон. Групата забиваше пред тълпа от около двеста колежани и студенти с развети коси, пред около двайсетина бачкатори, пред хора около трийсетте, като Ръсел, Ерик и мен. Един чернокож, по-възрастен от Зейн, мина покрай нас, подпираше се на бастун. Проправихме си път до задния бар. Пясъчнорусата барманка със слънчев загар, изрязан потник и обеца на пъпа ни вдигна пръст да изчакаме.

Китарите и барабаните влязоха в такт и завършиха подобаващо поредното парче.

— Благодаря ви, много! — каза солистката на групата, която свиреше и на китара. Водопад от черни къдрици падаше около лицето й с цвят на слонова кост и стигаше до ниско изрязаната черна тениска. Носеше черни дънки и сандали с дебела подметка. — Благодаря ви, че сте дошли да ни чуете тази вечер! Надявам се, че харесахте последното парче. То е мое и се казва „Секс в крадена кола“.

Чуха се няколко ръкопляскалия.

— Сега ще направим малко почивка, но скоро ще се върнем с кавъри на любимите ви парчета и няколко наши, които съм сигурна, че ще харесате. И дано да съм права, иначе просто ще ми разбиете сърцето. — Разтегна пурпурночервените си устни в усмивка, за да покаже, че се шегува, но истината бе, че говореше съвсем сериозно. — Нали помните какво пише на тентата: ние сме „Тери и бегълците“.

Барманката се наведе и попита:

— Какво да ви дам, приятели?

Красноречивият ми жест свали усмивката от лицето й.

— Без алкохол!

— Аз ще пия една бира — каза Зейн.

— Аз също — обади се и Ръсел.

— Нека да са четири — каза Хейли и като кимна към Ерик, добави — Нашите светли.

— Добре — предадох се. — Но само по една!

— Може ли да хапнем нещо? — попита Зейн.

— Нещо бързо и засищащо — отвърнах. — Най-вече бързо.

— Гладът, човече — каза барманката, — е лоша работа. Имаме спагети. Домати, наденички и сос от чушки. Става бързо, но ако се окапеш, прилича на кръв.

Обърна се и тръгна към полицата с празни чаши, закрепена на декорираната с американското знаме задна стена, като същевременно издиктува поръчката ни по закрепения до устните й микрофон.

— Ами ако някой се вмъкне в БМВ-то? И го вземе? — прошепнах на Зейн.

— Да открадне крадената ни кола? — Той кимна към певицата и композиторка Тери, която отиваше към другия край на помещението, за да се прегърне с три приятелки. — За секс?

— Не е смешно! И не ми е до песни!

— Напротив — отвърна той и ми подаде бира — Отпусни се.

Ръсел се набута помежду ни и попита:

— Имате ли представа къде сме?

— Доста надписи има — отвърнах.

— Не, човече, имате ли представа къде сме! Има места, където магията се носи във въздуха. Където изкуството се среща с публиката и заедно се извисяват. Като сцената на фестивала в Нюпорт или „Котън Клъб“ в Харлем или клуб „Кавърн“ в Хамбург, където са свирили Бийтълс, или тексаските долнопробни барове, от които са излезли Ханк Уилямс и Бъди Холи — или мамка му, Глоуб Тиътър, още от време оно.

— Стига лирически отклонения — отрязах го. — Спри се малко и недей сравнява вмирисан на бира бар с шарени лампички, пияни колежанчета, отрудени бачкатори и някаква разгорещена рокаджийка с Шекспир.

— Ей, американските поети отдавна оставиха писалките и грабнаха китари.

— А ако не могат да пеят?

— Като Боб Дилън ли?

— Уилям Карлос Уилямс написа истински стихове след атомната бомба, телевизията…

— Този беше от Джърси, нали? — прекъсна ме Ръсел. — Фен на Синатра? И е свирил тук?

— Ето, момчета! — Димящите чинии със спагети с червен сос тракаха на бара.

— А това място — прошепна Ръсел — това място… когато съм бил още бебе, през седемдесетте, и работническата музика въстава срещу черните костюми… Тази сцена… Спрингстийн.

Ръсел поклати глава.

— Може би, ако не ми пукаше, че светът ще отиде по дяволите. Ако бях повярвал, че думите и музиката ми биха го направили, вместо да си дам задника на Чичо Сам. Искам да кажа, че бях добър рокаджия — съм добър, и това свърши чудесна работа на Чичо. Моите умения, с които прикривах висшите му цели в тъмните улички и… Но може би — продължи той, с очи, попиващи всички инструменти, наредени пред огромния бял кон, изрисуван на стената. — Може би. Ако.

Зейн грижливо го измъкна от опасните дебри на това какво е можело да бъде.

— Яж.

Ръсел се подчини, а Зейн ми прошепна:

— Колко пари ни останаха?

— Не много — отвърнах. — Автобусът, мотелът, нещата, които взехте от магазина…

— Добре. Дай ми стотачка.

Очите му ми казаха да го направя. Той взе парите, махна на барманката да се приближи и я попита:

— Къде е управителят?

Барманката посочи една издокарана жена с медноруса коса.

Зейн си проправи път с лакти през тълпата до нея. Тя го остави да говори, после хвърли недоверчив поглед към нас. Каза му нещо.

— Какво прави? — прошепна ми Хейли.

Зейн разбута тълпата, стигна до певицата Тери, която седеше в компанията на приятели и групата си, и й каза нещо. Тя му отвърна рязко. Той настоя. Тя сви рамене в знак на съгласие.

Зейн й даде стотачката от общата ни каса.

Върна се при нас и каза на Ръсел:

— Хайде, уредено е. Хващай китарата. Ти си на ход.

— Какво? — попита Ръсел.

— Сцената на „Каменният кон“ е твоя.

Ръсел се втренчи в него. В мен.

Думите се изляха направо от сърцето ми:

— Давай. Не се чуди.

За момент, продължил цяла вечност, Ръсел ни гледаше втренчено, с май насълзени очи.

После се обърна и тръгна към сцената.

Вляво от мен меднорусата управителка каза нещо на озвучителя — пултът му бе на стената срещу сцената. Край на почивката. Той се запъти към работното си място.

Ръсел застана пред сцената. Поколеба се. Направи голяма крачка и се озова сред китари и барабани, йониката и белия кон на стената.

От другия край на залата Тери и групата й наблюдаваха скъпите си инструменти.

Ръсел плъзна пръсти по една лъскава електрическа китара. Окото му обаче хвана обикновена класическа китара с микрофон. Взе я.

— Ами ако не е добър? — обърнах се към Хейли.

— Ще се сгромоляса с гръм и трясък. По-добре, отколкото да не опита. Всички се сгромолясват.

Но все пак пресушихме бирите.

Озвучителят насочи прожектора към Ръсел и настрои микрофона за изпълнение на живо.

— Ууу! — извика барманката зад нас и изръкопляска. — Давай, старче!

— Това е за теб! — казах на Зейн.

— За всички нас е! — получих отговор.

Ръсел подръпна струните и от китарата се разнесе нестройно дрънчене.

Тълпата се умълча притеснено. Хората на дансинга се размърдаха, с надежда, че ако всички млъкнат, човекът на сцената ще се разкара.

И тогава — о, тогава — Ръсел им взе акъла.

Изля сърцето си и им даде нещо, което никога не бяха чували. Огнените струни на китарата му забиха класическо парче на Ричард Томпсън:

Чувствам се страхотно,

знам, че ще разбия нечие сърце тази вечер.

Чувствам се страхотно,

знам, че няма да си тръгна сам тази вечер.

На третия куплет вече му бяха верни до гроб, а пръстите му продължаваха да танцуват по струните.

Зейн се промъкна до управителката, тя се разсмя, вдигна лявата си ръка и закима в знак на извинение.

„Зейн!“ помислих си щастливо. Точно! Възползвай се докрай от пробива си! Ти си на ход.

Ръсел изсвири последния акорд. Направи крачка назад и си пое дъх.

Публиката полудя — крещяха, ръкопляскаха, свиркаха.

Над главите на хората в препълнената зала забелязах, че Тери и колегите й са станали на крака и аплодират.

Ръсел изтръгна от китарата цял водопад акорди. Обяви, че следващото парче е „Всичко за теб“ от „Систър Хейзъл“. Начена интродукцията, а Тери се спусна към Зейн, натъпка банкнотата ни в джоба на ризата му, скочи на сцената и грабна един микрофон точно докато Ръсел пееше:

— Имаше време…

Тери не забави отговора си и изпя:

— … когато бях толкова объркана…

Ръсел веднага пое предизвикателството и продължи:

— Всички пътища…

— … водят към теб… — изпя Тери.

После двамата в хор:

— Не мога да обърна гръб и да си тръгнаааа…

Останалите от групата също се качиха на сцената и зазвуча втора китара. Кийбордистът подаде на Тери нейната, а барабанистът вдигна палките и отброи няколко такта.

Цялата група се включи в парчето, а публиката зарева от удоволствие.

— Хайде на купона! — извика барманката.

Ерик тутакси се метна в тълпата, за да изпълни заповедта.

Хейли скочи след него и издаде нова заповед:

— Стой плътно до мен! Ще слушаш само моите заповеди!

И двамата се включиха в танците. Ерик махаше ръце, изпаднал в екстаз, тъй като най-прекрасната жена на света танцуваше с него и вместо да умира, се смееше.

На дансинга имаше поне двеста души. Срещу сцената се намираше кабинката на озвучителя. Представляваше остъклено помещение, високо на стената, натъпкано с електроника — лампички, потенциометри, копчета. Озвучителят ми кимна да се присъединя към него, за да мога да се насладя на шоуто от най-хубавото място в клуба.

Групата на сцената свиреше финалните акорди на „Всичко за теб“.

Ръсел завърши с: „да-дааа-да-дааа“ и начена друго парче, което веднага напомни за Кийт Ричардс и класиката на Ролинг Стоунс „Сатисфекшън“.

Тери го дари с лъчезарна усмивка. Абаносовочерните й къдри се разлюляха. Тя изви бедра към мъжа с черното кожено яке, а групата й поде парчето за онова, което не може да получи.

Зейн, Хейли и Ерик не спираха да танцуват на дансинга.

От мястото си в кабинката на озвучителя хвърлих поглед над главите на публиката към входната врата — една жена, която виждах за пръв път (също като Деря), влезе в клуба и промени живота ми.

Единствената разлика бе, че се намирах в „Каменният кон“, а не в Куала Лумпур, Малайзия, преди единадесети септември.

Жената бе Кари, а не Даря.

Кари нахлу в „Каменният кон“. От двете й страни застанаха двама мъже с дълги палта. Цялата й фигура — от късата руса коса до лицето й на преследвач, тъмното яке и черните обувки — бе обвита от някаква магическа аура. После някаква космическа сила отгърна реверите на якето й и извади на показ кобура под мишницата. В този миг бях убеден, че е от Управлението. В мен не остана и капчица съмнение, че тя и хората й са идеалните ни убийци.