Джеймс Грейди
Бесни кучета (39)

39.

На петия ден, откакто се превърнахме в подгонени побеснели кучета, утрото ме завари в тъмна стая, вмирисана на прах и потни дрехи. Уеднаквих дишането си с издигането и спускането на овързаното тяло в леглото.

Един вестник тупна на дървената веранда отвън.

Зейн натисна електрическия ключ на стената. Лампата светна.

— Дотук добре. — Той се ухили.

Кари се преструваше на заспала. Светнатата лампа сложи край на преструвките.

— Винаги ли си толкова весел, сутрин?

— Надявам се — отвърна Зейн.

Кървясалите й зелени очи се насочиха към мен.

— Ти тук ли изкара нощта?

— Смених Хейли рано, за да съм при теб, когато се събудиш.

Кари затвори очи.

— Моля ви, кажете ми, че мирише на кафе! Обещавам, че няма да избягам или да се опитам да ви арестувам, само ме пуснете до кухнята за чаша кафе.

— Разбира се, че ще пиеш кафе! — казах.

— Не обещавай очевидни неща — каза й Зейн. — Можеш да измислиш нещо по-хитро.

— Като говорим за очевидни неща — каза от вратата Хейли, — първото очевидно нещо тази сутрин е, че всички трябва да се изнесете. Тя има право на малко лично време и тъй като съм единствената друга жена тук, ще го прекара с мен.

Развързваното на Кари ни отне около петнадесет минути. Махнахме въжето, което притискаше окованите в белезници китки към кръста й, но оставихме глезените вързани. Можеше да ходи, да се качва и да слиза по стълбите, но не и да бяга. Ако решеше да ритне с коляно, ударът щеше да е слаб, а единственият начин да ритне бе с подскок и с два крака — много ефектен в киното, но абсолютно безполезен в истинска схватка.

Хейли ми подаде пистолета си, последва Кари в банята и затвори вратата.

Зейн се облегна на касата.

Аз — на отсрещната стена.

Можехме да чуваме говора в банята. Можехме да разберем, ако става нещо нередно.

Откопча се някакъв цип, чухме как дрехите падат на пода.

Шурна вода.

— Е — каза Зейн.

— Е — отвърнах аз.

— Успя ли да поспиш?

По план трябваше да дежурим два часа до прозорците и два часа в стаята на Кари. На кого му пука, че малко разместих графика.

— Успях — отвърнах. — А ти?

— Горе-долу.

Чу се шум от тоалетно казанче.

— Странни сънища? — попитах.

— Точно.

Някой пусна чешмата.

Вратата се отвори, Кари излезе, после излезе и Хейли и попита:

— Готови ли сте, момчета?

Слязохме долу.

— А бе чудя се — каза Ръсел след двайсетина минути, които прекарахме в хола на мъртвеца — защо я взехме?

„Тя“ седеше на кушетката с непроницаемо изражение и чаша димящо кафе в окованите си с белезници ръце. Сигурно преценяваше как може да използва горещата течност като оръжие, да скочи на крака и да чуе изстрелите, слагащи край на живота й.

Глътна малко кафе. Пиеше го с мляко. Също като мен.

— Не можем да я наречем заложничка — каза Хейли. — Ако ни хванат… С бесни кучета не се преговаря.

— Но не можем да я наречем и пленник — обади се Ръсел. — Имаме друга цел.

— Не трябва да правим планове пред нея — отбеляза Ерик.

— Не — възразих аз. — Според мен трябва да правим всичко пред нея. Тя е единственият ни свидетел.

— Моля? — учуди се Ръсел.

— Единственият начин да се измъкнем сухи от водата е ако Управлението ни повярва — казах аз.

Хейли поклати глава.

— Ние сме „бесни кучета“.

— Точно — каза Зейн. — Значи Виктор е прав. Не можем постоянно да бягаме и няма значение дали ще хванем Кайл Русо или който там е убил доктор Фридман. Добрите момчета така или иначе ще ни гонят.

— Но ако имаме свидетел — продължих аз, — някой, на когото Управлението вярва, тогава…

Ръсел отгърна якето си и показа затъкнатия в колана му пистолет.

— Тогава какво?

— Не сме стигнали толкова далеч — каза Зейн. — Но поне знаем, че „тогава“ ще дойде.

Кари се прокашля и каза:

— Или…

— Да не би да имаш да кажеш нещо, което още не сме чували? — прекъсна я Ръсел.

Кари поклати глава.

— Тогава — наблегна на думата Ръсел — значи нямаш какво да кажеш.

— Още й е бесен за снощи — каза Ерик на Хейли.

— Щях да легна с жена!

— Нищо лично! — чух гласа си. — Обаче става въпрос за бъдещето на всички ни.

— За всички ни? — повтори Ръсел. — Защо не гласуваме тогава? По дяволите, нали сме се клели да защитаваме истината, справедливостта и американската демокрация.

— Звучи разумно — съгласи се Хейли.

Замълчах. Нима можех да кажа нещо, без да рискувам да разбия групата?

Зейн бе по-скоро на моето мнение. Повдигна рамене и изсумтя:

— Тук всички сме шефове.

Ерик въздъхна:

— Не мога… да гласувам.

Притисна ушите си с длани и стисна очи.

— Чувам противоречиви заповеди от всички страни и това гласуване… направо ме побърква.

Хейли го потупа по рамото.

— Е? — каза Ръсел. — Всички, които са „за“ да я направим наш свидетел…

Двамата със Зейн вдигнахме ръце.

— Всички „против“?

Ръсел и Хейл вдигнаха ръце.

Ерик затисна ушите си още по-силно.

— Равен резултат — каза Ръсел. — И какво ще правим сега?

— Ами аз? — обади се Кари. — Аз нямам ли право да гласувам?

Спогледахме се.

— Едно проучване през седемдесетте е доказало, че психично болните са способни да вземат също толкова разумни решения по време на избори, колкото и средностатистическият американски избирател — каза Хейли. — Като се замисля — тя се обърна към нашата руса пленница с вързани ръце и крака и чаша кафе, — ти изглеждаш достатъчно средностатистическа.

— Страхотно — обади се Ръсел. — Значи ще гласуваш дали да ни бъдеш свидетел, или не?

— Много се извинявам — каза Кари, — но… какво точно ще се случи, ако гласувате да не ви бъда свидетел?

Сбърчихме чела. Присвихме устни.

— Ами… — каза Зейн — най-вероятно отрицателният вот няма да приключи с убийство.

— Е, това поне звучи успокоително — отбеляза Кари.

— Това е политика — поправих я.

— Е, какво пък толкова? Бях на път да си издействам повишение, но ако толкова искате, ще съм ви свидетел.

— Страхотно — възкликна отново Ръсел, но този път някак саркастично и злопаметно.

— Значи… сега можем да поразхлабим белезниците, нали? — Кари ни дари с ангелската си усмивка.

Спечели си единствено присмех.

— Да си свидетел е едно — каза й Зейн, — да те пуснем е съвсем друго.

— Ние сме луди — добави Ръсел. — Не тъпи.

— Аха — съгласи се Кари. — Добре. И къде отиваме? И кога?

— Никъде няма да ходим, докато не се стъмни хубаво — отвърнах аз.

— Имам идея — обади се Хейли. — Но можем да я осъществим едва малко преди тръгване.

Кари ни огледа и каза:

— Значи… тази вечер?

Ние със Зейн повдигнахме рамене.

— И какво ще правим дотогава? — попита свидетелката ни.