Стивън Боко
Воайорът (37)

37.

За да успееш като агент в Холивуд, трябва съвсем съзнателно да си затваряш очите за сума ти неща. Знам, проповядвах ви каква добродетел е истината, но съвсем не съм убеден, че тя ще ни направи свободни. В този град съм се нагледал на примери, когато истината всъщност убива, най-малкото в преносен смисъл. Затова в ничията земя между това да не лъжеш, но и да не казваш истината, се е намърдала Доктрината Клинтън, както тя е приложена към обратните в армията: не питай, за да не ти отговарят. Иначе казано, затваряй си очите, за да не ти ги отварят.

Предполагам, че именно убийството на Боби ме запрати в положение, когато въпреки вътрешната си съпротива и нежелание не можех и занапред да си затварям очите. Трябваше да се изправя лице в лице с Денис, макар и да съзнавах прекрасно, че ние само се разминаваме и пътуваме в различни посоки. С кораб без кормчия Денис се отдалечаваше все повече от нравственото си ядро, а аз бях опънал платната и от земята на ситуационната етика се носех към остров на абсолютната нравствена убеденост. Уплашен, но и точно толкова въодушевен, съзнавах, че и моят кораб е без кормчия и че курсът му е безвъзвратно предопределен. С известно закъснение се бях препънал в собствената си нравствена природа и горе-долу за времето, което ти трябва, за да слезеш в подземния паркинг под небостъргача на Брайън Грейзър, си дадох сметка, че ако най-после не погледна Денис в очите и не му кажа, че знам какво е извършил, няма да мога да погледна самия себе си в очите.

Решението ми беше доста стряскащо, особено ако онова, в което изведнъж бях повярвал, се окажеше истина: че Денис е отишъл у Боби, убил го е и е направил така, че да изглежда, уж убийството е извършено от наркоман, който е проникнал с взлом в къщата и е задигнал някои по-ценни вещи, включително компютъра му.

Поне за мен бе повече от сигурно, че Денис е взел компютъра на Боби и е откраднал сценариите и разказите му. Виж, не бях убеден пак кой го е убил.

В колата Денис ме гледа, явно е усетил, че обмислям нещо.

— Откакто излязохме от кабинета, не си казал и дума. Какво има?

Поемам си дълбоко въздух и започвам. Казвам му, че не съм бил сигурен за сценария, звучал ми е така, сякаш чувам гласа на Боби, но е нямало как да бъда убеден, било е невъзможно да докажа, че го е написал той. Освен това, признавам, съм се полакомил не само от високата сума на която сценарият е бил оценен, но и от неочакваната слава на новия си клиент, следващия Джоузеф Уомбо. Идеята на „Сляпо правосъдие“ също ми се е сторила позната, но не съм се сетил откъде, а после съм си спомнил, че и тя е в разказа за сценариста с говорещото куче, което му е подхвърлило куп прекрасни идеи и една от тях е прераснала в страшно нашумял телевизионен сериал.

Денис отговаря — така и така, Боби му бил казал, че никой не е чел разказа. Възразявам, че аз не съм никой, аз, за бога, съм бил агент на Боби и съм чел всичко от първата до последната буква. Обяснил съм му, че според мен разказът не е много касов, и затова той не го е показвал на никого.

Денис отговаря най-невъзмутимо, че на него все пак му го е дал да го прочете първия път, когато е станало дума да работят заедно, и че и двете идеи са се загнездили в съзнанието му.

— Освен това Боби е мъртъв, не е ли все едно?

— Не, не е — натъртвам аз, — откъдето и да го погледнеш, си откраднал идеите на друг сценарист и си ги представил за свои, ето защо смятам, че вероятно за всички ще бъде най-добре, ако се разделим.

— Според мен е грешка да се отказваш от мен — изтъква Денис и изведнъж очите му стават студени: представям си как студът в тези сини очи е последното, което Боби е видял, преди Денис да му тегли куршума.

— Няма да издам тайната ти — обещавам аз. — Просто след онова, което знам, не мога да ти бъда агент.

— Не знаеш нищо — възразява Денис.

— Знам, че си откраднал работите му — напомням аз. — Виж, не знам със сигурност дали си го и убил заради тях. Не че някога ще успея да докажа нещо, прекалено обигран си.

— Тогава колкото заради спора — вметва Денис — нека си представим, че наистина съм извършил онова, в което ме подозираш. Щом не можеш да го докажеш, защо и занапред да не ми бъдеш агент и да не спечелиш цяла камара пари?

— Агентите едва ли са най-нравствените хора на света — казвам аз, — но Боби не ми беше само клиент. Той ми беше и приятел. Ако си затворя очите, ще бъда същият като теб.

— Значи при тези обстоятелства — отвръща Денис — и дума не може да става за една свирка.

Ако не бях толкова уплашен, сигурно щях да се изсмея…