Стивън Боко
Воайорът (26)

26.

В девет без петнайсет на другата сутрин Денис показва полицейската си значка, спира на паркинга пред „Фокс“ и влиза при секретарката на Джаред Акселрод, жена на име Силвия с лице като на съсел, която пази портите на двореца.

— Какво обичате? — пита тя, а подтекстът е: „Не те знам кой си, не ми се виждаш важен и ще стигнеш до шефа само през трупа ми“.

— Ако нямате нищо против, бих искал да поговоря с господин Акселрод — обяснява Денис и й показва значката. — Казвам се Денис Фарентино.

— Господин Акселрод е в творческо заседание и не може да бъде безпокоен. Кажете на мен защо го търсите, а аз ще му предам да се свърже с вас.

Денис се усмихва и отвръща благо-благо:

— Предайте на господин Акселрод, че го търся във връзка с едно убийство, което разследвам: ако не ме приеме незабавно, ще разбия вратата и ще го завлека с белезници в автомобила.

Сега вече е привлякъл вниманието на секретарката. Тя вдига слушалката на телефона, набира вътрешния номер и казва:

— Търси ви един следовател на име Фарентино. Обясних му, че сте в заседание, но той настоява. — После затваря и оповестява: — Господин Акселрод ще ви приеме.

Ако с поглед можеше да се убива, сега, докато ние с вас си говорим, Денис вече щеше да е на оня свят.

— Благодаря — отвръща той и след като озарява секретарката с най-лъчезарната си усмивка, отваря вратата на кабинета на Акселрод.

— Заповядайте, влезте, господин следовател. Джаред Акселрод — представя се другият мъж и протяга ръка. — Радвам се да се запознаем. Ще пийнете ли едно кафе?

Изрича го, докато се ръкуват.

— Разбира се, с удоволствие — отговаря Денис на превзетия негодник, когото вече мрази. — Без сметана и захар.

— Силвия! Донеси на господин следователя чаша кафе, без сметана и захар! — И махва към канапето. — Заповядайте, седнете де!

Денис сяда.

— Тя ми каза, че сте били зает и не сте можели да ме приемете, имали сте творческо заседание.

— Единственото заседание, на което съм присъствал, беше между задника ми и дъската на тоалетната чиния. Вършех си сутрешната работа. — А когато секретарката влиза с кафето, Акселрод добавя вече заради нея: — Силвия е нашият цербер. И на мен непрекъснато ми повтаря, че съм бил зает и не съм приемал никого.

Върху нацупените устни на жената се появява нещо като усмивка, която би натрошила и стъкло, но когато тя поднася кафето на Денис, той все пак казва:

— Благодаря!

Двамата изчакват секретарката да излезе и да затвори след себе си вратата и чак тогава Акселрод пита:

— Е, господин следовател? С какво мога да ви бъда полезен?

И тъй като Вий седи в предварителния арест на участъка в Холивуд и животът й е на косъм от това да бъде провален, Денис не си губи времето да разиграва номера на Коломбо.

— Трябва да поговорим за Вий Уолас — подхваща той без недомлъвки и забелязва как очите на Акселрод за миг се разширяват.

— Какво за нея?

— Имате връзка с Вий.

— О, я чакайте, господин следовател. Това изобщо не е вярно. За бога, та аз съм семеен мъж. Но дори и да не бях, Вий е актриса, все едно да сера там, където ям. Да не говорим пък, че мъжът й ми е приятел и колега.

— Не ме баламосвайте, Джаред — отсича Денис, — ако не искате следващия път да разговаряме у вас, по време на вечеря, а жена ви и децата да се чудят какво иска от баща им един следовател от отдел „Убийства“.

— Ужас! — възкликва посърнал Джаред.

— Държим ви под наблюдение в хотел „Пенинсюла“. Наели сте там апартамент. Не искам да ви притеснявам, но ще се видя принуден да го направя, ако още сега не ми кажете истината.

— Добре де — примирява се Джаред и сякаш се смалява в огромния фотьойл. — Бяхме известно време заедно. Защо питате?

— Опитвам се да установя къде е била вечерта, когато е бил убит Рамон Монтевидео.

— Майко мила! — възкликва Акселрод. — Установявате къде е била Вий!

Денис се сеща за онова малко лекенце, Ари Голдстайн, представящо се за агент и реагирало почти по същия начин, със същото неволно злорадство.

— Онази вечер с нея ли бяхте?

— Тя какво ви каза, с нея ли съм бил?

— Пак шикалкавите, Джаред, а аз си мислех, че вече сме прескочили този етап.

— Вижте какво, господин следовател, трябва да съм наясно. Цялата тази история ще ме захапе ли отзад? Защото ако…

— Колко пъти да ви казвам, че не искам да ви злепоставям? — пита Денис. — Освен това съм голям почитател на творчеството ви.

— Добре де — повтаря Акселрод, донякъде успокоен. — Имахме лека закачка. Знаете как стават тия неща. Не че съм го търсел, но когато ти пада от небето, както всъщност се случи, ако си американец, не върви да откажеш.

Все едно са двама мъже, които си говорят в съблекалня за жени.

— Значи все пак сте били с Вий вечерта, когато Рамон е бил убит?

Акселрод кимва.

— Но всичко приключи, кълна ви се — добавя той. — И разчитам на вашата деликатност, господин следовател.

Денис отпива последна глътка кафе и се изправя.

— Няма да издам тайната ви, Джаред, и съм ви признателен за откровеността.

Ако иронията беше дъжд, Акселрод щеше да прилича на давещ се плъх.

Вече на вратата, така че да го чува и Съсела, Денис подмята съвсем в стила на Коломбо:

— А, да, между другото, може би ще предупредите Силвия, че следващия път, когато се обадя или намина, ще намерите време за мен.