Стивън Боко
Воайорът (32)

32.

Дано не ви прозвучи цинично, но погребенията в Холивуд често са като премиери. И без да имате кой знае каква причина да присъствате, все пак отивате, колкото да покажете на всички, че и вие сте някой. Освен това защо да си кривим душата, всяко голямо събитие в Холивуд е добра възможност да си направите самореклама. И така, макар че през двайсетината години, откакто е в киното, Боби се е срещал и е работил с доста хора, просто е изключено да е познавал дори бегло близо петстотинте души, стекли се на погребението му в Еврейските гробища в Хилсайд. И знаете ли защо не искам да ви прозвучи цинично, макар и да знам, че на повечето от тези хора не им пука за Боби? Заради майка му Естел.

За една майка е наистина ужасно да надживее детето си, особено единственото си дете, а след смъртта на Боби Естел вече си няма никого. Няма съпруг, няма син, останала е сам-сама в Ню Йорк. Поне този ден може да се утеши с измамната мисъл, че синът й е имал толкова много приятели, че е бил някой, че е пробил и се е издигнал в живота, че е постигнал успех, че всички тези хора, представители на най-бляскавия бизнес — шоубизнеса — са го обичали и сега ще им бъде мъчно за него.

Дори и да не е истина, какво от това? Поне е някаква разновидност на истината, а в този живот някаквата разновидност на истината е далеч за предпочитане пред липсата на всякаква истина, особено ако сте майка, изгубила единствения си син. Щеше ли да й бъде по-леко, ако знаеше, че синът й е бил пияница, че жена му му е слагала рога и накрая той е бил убит от ченге, решило да задигне интелектуалната му собственост (ще прощавате за израза). Според мен не.

И така, след като равин Баумгартен (който, уверявам ви, изобщо не е виждал Боби Нюман приживе) дръпва съответното тъжно и съвсем-съвсем общо надгробно слово и казва всички молитви, които се казват в такива случаи, той обръща микрофона към онези от нас, които са толкова покрусени, че желаят и те да кажат няколко прощални думи.

Аз се изправям пръв пред микрофона и се старая да бъда кратък. Казвам най-общо, че съм обичал Боби въпреки самия него. Казвам и че развлекателната индустрия е лошо, разпадащо се семейство, но друго нямаме. Благодаря на Бога, че ако не друго, то поне Боби е издъхнал щастлив, работел е онова, което е обичал, тоест пишел е. Размишлявам каква ирония на съдбата е, че цял живот е писал за престъпност и е бил убит от престъпник, а още по-голямата ирония е, че някакъв глупав смотан наркоман държи при себе си компютъра на Боби, без да подозира, че той е пълен с невероятни истории и прекрасни идеи.

Следващият, който взима думата в категорията „Най-добро изпълнение в ролята на двуличника“, е — дръжте се да не паднете! — не друг, а Джаред Акселрод. В някакъв момент от кариерата си този тъпанар очевидно е бил треторазреден актьор, защото се изправя, започва да говори и избухва в сълзи. Следващите пет минути дръпва през хлипове несвързано похвално слово какъв страхотен сценарист бил Боби и какъв страхотен приятел и колко щял да липсва на всички, и как Акселрод щял да забрави какво е означавал Боби за него само ако през юли натрупа сняг. И това от устата на човек, който от близо година по два-три пъти на седмица е чукал като невидял жената на Боби в апартамент 512 на хотел „Пенинсюла“.

Следваща е Вий, която, докато върви към подиума, дори не поглежда към Акселрод. Говори (общо взето) искрено, макар и с обич за Боби. Признава, че са имали своите възходи и падения и че когато Боби е бил убит, вече не са живеели заедно. Признава обаче и колко много са се обичали, как са създали дом и най-важното — как животът й наистина е бил обогатен от присъствието на Боби в него. Което, меко казано, е твърде скромно казано, ако отчетем, че Боби е починал, преди да излезе решението за развод, затова Вий наследява всичко, което е имал (макар че, за да бъдем докрай честни, тя изобщо не се е омъжила по сметка).

А къщата струва към милион и шестстотин хиляди, другото имущество на Боби (включително застраховката му „Живот“ в Писателската гилдия и пенсията) възлиза на още три милиона, така че Вий ще гушне общо над четири милиона. Е, може и да не е много, ако го сравним с печалбите от лотарията, но тя няма намерение да се отказва от него.

Има един стар виц за евреин, който умирал, заобиколен от тримата си любящи синове. Старецът знаел, че не му остава много, затова рекъл:

— Така и така, повикайте равина. Нека, преди да издъхна, ви даде благословията си.

Синовете повикали равина, който тутакси се явил при смъртния одър на човека.

— Много те моля, рави — казал старецът, — дай благословията си на моите синове.

Равинът попитал първия син как се казва и той отвърнал — Бърни.

— С какво си вадиш хляба, Бърни?

— Кожар съм — отговорил Бърни и равинът благословил семейството, децата и кожарската му работилница.

После се обърнал към втория син.

— Как се казваш и какво работиш?

Вторият син отговорил, че се казва Милтън и е адвокат. Равинът благословил семейството и децата му, а после и адвокатската му кантора. Накрая рекъл на третия син:

— А ти как се казваш?

Третият син отвърнал:

— Казвам се Сол.

— И с какво се прехранваш, Сол? — поинтересувал се равинът.

— Издирвам таланти за Бродуей — отвърнал Сол, при което равинът избълвал първите шестнайсет такта на „Каква вълшебна вечер“.

Разказвам ви този виц с надеждата поне отчасти да обясня поведението на майката на Боби, когато тя се качва след Вий на подиума, за да каже няколко прощални думи за сина си.

Естел е дребничка беловласа войнствена жена с хапливо езиче и цял живот се е заяждала с всеки, издържал достатъчно дълго на язвителните й подмятания.

На подиума главата й почти не се вижда над катедрата. Естел оглежда навалицата.

— Покрай смъртта на сина ми Боби се сетих един стар виц — подхваща тя накрая. — Великият еврейски актьор Московиц припада насред представление на „Крал Лир“. След двайсетина минути режисьорът излиза и обявява пред публиката: „С прискърбие ви съобщавам, че господин Московиц е починал!“. Някой се провиква от втория балкон: „Направете му клизма!“. Режисьорът поглежда ядосан натам и отвръща: „Толкова ли не разбирате! Еврейският театър загуби един от най-великите си актьори“. Отново от втория балкон: „Направете му клизма де!“. „Господине — натъртва режисьорът, — Московиц е мъртъв. Няма да му помогне.“ А гласът се провиква от втория балкон: „Няма и да му навреди“.

Тишина. Всички са вцепенени. После, докато майката на Боби просто стои и се взира в насъбралите се, тук-там се чува приглушен смях. Накрая всички прихват в неудържим кикот.

Ако сте се питали защо ония малоумници ходят да се излагат в шоуто на Рики Лейк и на Джери Спрингър и разказват тъжните си ужасни тайни на хищнически настроената презрителна публика, ето ви отговора: подобно на всички останали, и майката на Боби очевидно е искала да си получи своите петнайсет минути слава.

А вие се чудите защо Боби се е озовал в шоубизнеса.

Човек би си помислил, че това е върхът. Нищо подобно. Когато смехът най-сетне започва да утихва, Линда Полсън се изправя и се приближава до подиума. Ако смятате, че с това не е предизвикала гробно мълчание, дълбоко се лъжете.

Линда заявява с очи, насълзени от чувствата, но със силен глас:

— В случай че повечето от вас не могат да ме познаят облечена, аз съм Линда Полсън. — Преди може да беше тихо, но сега вече се чува и пословичната муха. — Всички вие си мислите, че сте ме виждали гола. Не, не сте. Може и да сте виждали тялото ми и трябва да ви е срам, ако сте го виждали, но Боби Нюман беше единственият мъж, който наистина ме е виждал гола. Той беше единственият мъж, на когото някога съм вярвала и когото съм обичала. С него се чувствах желана и умна, с него животът придобиваше смисъл и когато той ме любеше, аз разбирах какво значи да си щастлив. Сломена съм от смъртта му. Боби ще ми липсва до края на живота. Но винаги ще бъда благодарна, че съм го срещнала, пък макар и за кратко, защото той ми върна нещо, което мислех, че съм изгубила безвъзвратно — самоуважението. Бог да те поживи, Боби.

И това вече е върхът.