Стивън Боко
Воайорът (20)

20.

Денис се е запалил дотолкова по идеята за сляпото ченге, че Боби също се вдъхновява. Тя наистина е по-добра от другата. По-оригинална е и макар че пак има колкото искаш екшън, пак се набляга върху мисленето в следователската работа, за което му е споменал Денис. Красивото на хрумването е, че действието се върти около героя, а героят в този случай е Денис. Боби знае, че е по силите му да напише сценария, и тази сигурност го кара да се усмихне. Добър е и го съзнава.

Докато се готви за срещата с Линда в „Айви“, се чувства прекрасно, както не се е чувствал от години. Пак го боли, ако се сети за Вий, но по-важното е, че от близо година за пръв път е седнал да пише, и то истински, а не просто за пари, и му спори. Успял е да проникне в съзнанието на Линда, двамата с Денис наистина са се сработили, сценарият, вдъхновен от убийството на Рамон, малко по малко придобива очертания и на Боби му харесва, че историята се разиграва в реално време и е истинска за разлика от измишльотините, върху които обикновено работи.

Единственото неприятно нещо е, че ако в разследването на убийството Денис стигне до задънена улица, може би ще се наложи Боби да му помогне и ако това означава да натопи Линда, какво пък, ще го преглътне. Така де, не е ли все тая, можеше още в самото начало, когато стана свидетел на убийството, да звънне в полицията.

И понеже Боби е писател и е свикнал да разговаря сам със себе си, той си отговаря на въпроса.

— Разбира се, че има разлика, говедо такова. Ако се беше обадил веднага, просто щеше да съобщиш за извършено престъпление, а сега ще натопиш жена, с която имаш връзка от користни подбуди.

— Няма никаква разлика — заявява Боби на критикарски настроеното си „Аз“.

Резултатът е един и същ, независимо кога се е обадил в полицията, сега или тогава, а единственото важно в случая е именно резултатът. Освен това как е възможно нещо да е било правилно тогава, а сега — не.

В последвалото мълчание Боби изпитва удовлетворение, че нравственият му компас все така сочи в правилната посока, после приключва с обличането и се отправя към „Айви“.

Докато вечерят и отпиват от виното, Боби и Линда се чувстват опиянени не само от него, но и от романтиката на тайната си любовна връзка (нима има нещо, което да възбужда повече?).

Боби почти не се докосва до храната и не откъсва очи от Линда, казва й, че е ужасно привлечен от нея, и то не само заради секса, който („само не ме разбирай погрешно“) си е направо страхотен, но и от това, че си пасват, заради невероятното чувство, че във важното са еднакви. И двамата са дръзки, умни, съобразителни, авантюристично настроени, но освен това са обичливи, чувствителни и щедри, вечно търсещи човека, с когото наистина си заслужава да бъдат и когото да обичат.

Линда се пресяга и хваща Боби за ръката, без да се вълнува кой ги гледа. А повярвайте, има доста хора, които ги гледат.

— Знаеш ли — подхваща тя изненадващо притеснена, — за всичките години, откакто съм омъжена за Марв, това е първият път, когато наистина му изневерявам.

Забелязала съвсем разбираемото неверие на Боби, Линда се впуска да обяснява, че нямала предвид сексуалната изневяра. Марв бил изгубил сексуален интерес към нея още преди години, когато вкусовете му били станали… да речем, по-екзотични. Макар Линда и Марв да не отваряли дума за това, според нея в някакъв момент Марв бил решил, че тя удовлетворява без много шум потребностите си, но това изобщо не го вълнувало, понеже за него то било почти като да ходиш по голяма нужда. Човек трябвало да го прави редовно, без да го обсъжда и разгласява, насаме (дори и вместо тоалетна чиния да използва тялото на някоя проститутка), и после да чисти след себе си.

Марв бил от хората, които били в състояние да отделят сексуалното си „Аз“ от останалото в живота си, и той очаквал от Линда същото, очакване, което тя винаги е разглеждала като напълно основателно, още повече че първа си била сложила главата в торбата. Ето защо връзките й били дискретни (най-малкото до Рамон, мисли си Боби), тя не влагала в тях чувства и по свой си начин била вярна на Марв точно толкова, колкото и той на нея — досега, до връзката с Боби Нюман, която, както вече й се струвало, вероятно щяла да се окаже нещо повече от мимолетен флирт.

— Сега ще кажа нещо, за което по-късно сигурно ще съжалявам — обяснява Линда, — но ми се струва, че бих могла да се влюбя в теб. Може би се чувствам така, защото съм пийнала, но не е изключено да съм замаяна от виното именно защото ти вярвам. При всички положения с теб се чувствам така, сякаш няма невъзможни неща, а смятах, че отдавна не съм способна на това.

Повечето мъже ще се поласкаят да чуят подобно нещо от жена, толкова красива и богата като Линда Полсън, била тя трезва или пияна. За Боби обаче това е непредвидено емоционално усложнение. Едно е да предадеш жена, с която имаш безсмислен флирт — така да се каже, пито, платено — и съвсем друго, да я натопиш, без да ти мигне окото, след като тя ти е казала, че май се влюбва в теб.

Веднага проличава колко умна е Линда, когато му заявява, че не очаква от него същото обяснение. Разбирала, че двамата се намират в съвсем различна ситуация и Боби все още е наранен от разпадането на брака си. Досещала се, че поне Боби е обичал жена си, и трябвало да мине време, докато той бъдел в състояние да продължи нататък. Просто му съобщавала къде е главата й: между краката му, в случай че това е всичко, което той искал от нея, но била готова да рискува и да задълбае, когато и ако Боби имал желание.