Стивън Боко
Воайорът (2)

2.

Всичко започва един невъзможно горещ и задушен септемврийски ден в „Грил“ в Бевърли Хилс и ако не сте ходили никога там, ако през последните десетина години сте живели на Марс, именно „Грил“ е мястото, където трябва да отидете на обяд, в случай че искате да видите с очите си кой дърпа конците в Холивуд. Заведението е светло и уютно, с бели стени, много черно дърво и тапицирани със зелена кожа столове, бар вляво от входа и дълга редица от сепарета чак до дъното вдясно. Точно там сядат онези, които се разпореждат в Холивуд, и ако Майкъл, оберкелнерът и управител на ресторанта, ви сложи в сепаретата, можете да сте сигурни, че мястото в пантеона на холивудските знаменитости вече е запазено. Когато и да отидете, там ще видите Бари Дилър^[1], Брайън Грейзър^[2] или Брад Грей^[3] и това са само някои от познатите имена. Можете да зърнете и някоя звезда. Миналата седмица например видях там, и то в един и същ ден, София Лорен и Антъни Хопкинс.

Ще срещнете и повечето от най-печените адвокати и агенти в телевизионната и киноиндустрията, хора, чиито имена сигурно не сте и чували, но които имат огромно влияние. Ако някой палестинец камикадзе реши да се гръмне с бомба в един без петнайсет в четвъртък в „Грил“, той вероятно ще отнесе със себе си на онзи свят половината евреи и три четвърти от най-прочутите знаменитости на Холивуд. Преувеличавам, разбира се, но вие схващате мисълта ми.

И така, седя си аз в едно от сепаретата на „Грил“ и чакам своя клиент Боби Нюман. Той както винаги закъснява. На това аз му викам по Нюманово време.

Боби е сценарист и съм го поканил на обяд, за да му дръпна едно конско. Преди близо месец и половина трябваше да предаде първия вариант на сценария на продуцента Брайън Грейзър (от студията са крайно нетърпеливи, на Боби не му е за пръв път да ги мота). Брайън се заканва да анулира договора, а на мен направо ми е дошло до гуша да измислям оправдания на Боби. Работя с тези хора, защитавам интересите на още двайсетина души, а в студията вече ме мислят за въздух под налягане (а това за един агент си е направо убийствено, защото ако в Холивуд си изгубил доверието, си изгубил всичко).

И понеже така и така седя тук и чакам, бих могъл да ви поразкажа за Боби. Израсъл е в Горен Ийст Сайд в Манхатън, в изключително благоприятни финансови условия. Бил си е мамино синче и глезльо, от ония, дето веднага ще те натопят, че носиш в училище снимки на голи жени. Когато бил на единайсет години, четирима шестокласници го сгащили в тоалетната в училище, проснали го на пода, смъкнали си панталоните и се изредили да му сядат на лицето. Сигурно си мислите, че след тази случка Боби се е амбицирал, тръгнал е да прави мускули, научил се е да се бие, а после е издебнал един по един ония калтаци и ги е скъсал от бой. Ако пишехте някакъв сценарий (а както сами се досещате, оттогава Боби прави само това), щяхте да поискате да видите точно това. Лошото е, че човек не си измисля сам живота, а ако сте на единайсет години и сте от хлапетата, на които като начало някой ще дръзне да сяда на лицето, ви сковава страх, който ви държи в хватката си до края на живота.

Работата съвсем загрубяла, когато още същия ден майката на Боби го отписала от това частно училище, на следващия го записала в друго, още по-скъпо, а на третия завела дело и първото училище побързало да потули скандала, като тихомълком постигнало извънсъдебно споразумение срещу ни повече, ни по-малко от сто бона, изтеглени от училищния фонд без знанието на спомоществователите.

В ранното си юношество Боби се запалил по четенето, а когато бил на петнайсет и бил станал доста красиво момче, се пристрастил към момичетата и дрогата (главно трева) и започнал да пише разкази за разгневените младежи. (Един от тези разкази, озаглавен „Еврейчето“, бил за малчуган, нападнат в училищната тоалетна от четирима копелдаци, които се изредили да му сядат на лицето. Дори го пратил в „Ню Йоркър“ и получил стандартната бланка с отказ.)

В последните класове на гимназията пишел и сценарии и понеже ходел с момиче, което смятало да кандидатства в кинофакултета към Университета на щат Ню Йорк, Боби също кандидатствал и го приели. Още след първия семестър вече не ходел, разбира се, с това момиче и накрая се оженил за друга своя колежка от университета — била от Лос Анджелис и вторият й баща бил прочут адвокат от развлекателната индустрия. Веднага щом се дипломирал, Боби заминал на запад — да търси слава и богатство в Холивуд.

Вторият баща на младоженката го уредил с връзки в служба „Писма“ към Си Ей Ей^[4], а бракът се разпаднал само след година и половина, но докато той се изчерпа, Боби вече си бил опекъл работата. Денем ходел да бачка в агенцията, а нощем, порядъчно надрусан с трева, пишел сценарии. От Си Ей Ей го уволнили, когато го хванали, че е пратил на Роджър Корман^[5] нискобюджетен сценарий с подправено препоръчително писмо от името на един от агентите, който си нямал и представа кой е тоя Боби Нюман.

Сигурно вече се досещате какъв е гвоздеят в тази история. Корман откупил сценария, а агенцията, която била уволнила Боби, вече защитавала интересите му. Когато навършил трийсет, той си докарвал добри пари като редактор на сценарии със слаб диалог и (или) сюжет и макар че си падал купонджия, внимавал да си спазва сроковете.

Някъде по това време започна да мърмори, че агентът в Си Ей Ей му пробутва най-гадната работа. От близо година аз ухажвах най-безочливо Боби, насърчавах го да престане да се възприема като редактор на слаби сценарии и му втълпявах, че е заслужил да се прехвърли при сценаристите от Висшата лига, на които киностудиите възлагат най-важните си проекти.

Предната година самият аз бях сменил агенцията. Подобно на Боби, и аз съм тръгнал от служба „Писма“ на голяма агенция за издирване на млади таланти. Сигурно сте се наслушали на разкази за войните, които се водят в тия служби и които доказват в каква кръвожадна среда сме попаднали, затова няма да ви отегчавам с моята война, само ще кажа, че тя се доближава до начина, по който в Северна Канада постъпват с кучетата, теглещи шейни, за да определят кои от тях стават за водачи. (Завързват ги с вериги за ограда достатъчно далеч едно от друго, за да не се разкъсат взаимно, но и достатъчно близо, та с оголените си зъби и с ръмженето кучетата водачи да вземат страха на своите по-хрисими събратя. По пътя на елиминирането доста бързо ще определите кое куче е родено за водач и ако вие не сте сред водачите, изобщо не се надявайте гледката пред очите ви някога да се промени.)

Достатъчно е да кажа, че служба „Писма“, където започна професионалното ми обучение, беше свят, в който гарван гарвану око вади. (И ако не ме лъже паметта, Сам Голдуин, който наистина си е бил роден за водач, е добавил: „И никой гарван няма да ми извади окото“.)

Един от най-големите проблеми в утвърдените агенции е, че често се озоваваш в нещо като капан — конфликта на интереси, и то не толкова твоите, колкото на клиентите.

Да предположим, че сте агент на млад сценарист дебютант, който е написал нежен, пълен с чувства любовен сценарий. Да предположим и че най-нещастният клиент в агенцията е някой нашумял режисьор, който снима само екшъни с мъжаги и бабаити и който се е издънил с последните си два филма и сега вини кого — как кого, то се знае, че агентите. Освен това решава, че ще вдъхне живец на зациклилата си кариера, като смени изцяло посоката и се хване да режисира — точно така, правилно сте се досетили — нежен, пълен с чувства любовен сценарий. Мислите, че господин Важната клечка няма пръв да се вреди със сценария на младия писател, независимо дали е най-подходящият режисьор за точно този сценарий? Нима мислите, че на агенцията й пука дали няма да ощети младия сценарист — тя смята, че първото й задължение е да отстоява интересите на клиента, който й носи повече пари, пък било то и за сметка на писателя дебютант.

Ето ви, госпожи и господа, класически пример за конфликт на интереси и на мен като агент ми беше дошло до гуша да гледам как клиентът е ощетяван заради тънките сметки на моя работодател.

И тъй като малката, но уважавана агенция, където сега съм съдружник, винаги е заявявала, че нейните интереси, това са интересите на клиентите, не ми се наложи да хвърлям много прах в очите на Боби Нюман, за да го прикоткам и да му стана агент. Единственото, което трябваше да направя, бе да попитам дали е доволен от вниманието, което получава, и да му подметна, че ако не е доволен, всичко, което му трябва, е малка бутикова агенция с шепа добре подбрани клиенти: списъкът с имената им едва ли е по-дълъг от списъка, който Боби си прави, когато ходи на пазар.

Предишните му агенти не ми говориха близо две години, но това ни е до болка познато на всички: зарязаната съпруга винаги обвинява другата жена, задето й е отмъкнала съпруга. И през ум не й минава дали и тя няма някаква вина, че клетият й мъж е започнал да кръшка. (И понеже стана дума за изневери, замисляли ли сте се някога защо съпругите винаги винят другата жена, а съпрузите — съпругите си?)

След като Боби се прехвърли при мен, го накарах да насочи вниманието си не само към стила, но и към съдържанието. Очевидно имаше истинска дарба за екшън герои с авантюристична жилка и непукистки нрав и аз го насърчавах да разгърне тази страна на заложбите си, понеже повечето продуценти търсеха точно такива сценарии. Защо да се заблуждаваме, Джоуел Силвър^[6] никога няма да купи сценарий за филм с говорещо куче, което става президент на Съединените щати, а Боби искаше да пробута на „Дисни“ точно такава дивотия. Казах му право в очите, че идеята не е от най-добрите и че не искам да си губи времето с такива неща. Боби явно се вкисна, защото не ми говори около половин месец, но поне беше наясно, че съм му казал истината, дори и тя да не му харесва. Накрая, изглежда, се беше съобразил с мнението ми, защото поне доколкото ми е известно, така и не довърши сценария за кучето и никога вече не отвори дума за него.

Под мое ръководство не след дълго Боби вече печелеше годишно шестцифрени суми, купи си къща в Холивуд и се запозна със сегашната си жена Вий. След година двамата вече бяха женени. Боби беше пробил. Беше в играта, игра, която щеше да загуби…

Но както и да е. Накрая, към един без петнайсет Боби се появява и след като сяда в сепарето, поръчва на келнера бутилка шардоне „Вайн Клиф“, ако обичате, и нека да е в кофичка. Майко мила, един без петнайсет е, Боби знае, че през деня не близвам алкохол, и въпреки това си поръчва не една чаша, а цяла бутилка вино, и то без дори да поглежда менюто. Вероятно го знае наизуст. И хич не си въобразявайте, че е казал здрасти, как си или нещо от тоя род, което поне малко да прилича на възпитан поздрав.

Още седнал-неседнал, и хваща бика за рогата:

— Знам, ужасно си ми ядосан, но честна дума, остават ми само двайсет страници, до края на седмицата го имаш.

На което аз отговарям:

— Ако си написал общо двайсет страници, съм готов да те позлатя.

И Боби пуска тутакси бомбата:

— Не съм във форма — обяснява той. — Изпаднал съм в творческа криза. Пиша отново и отново първите шест страници. От месеци не съм спал като хората, по цяла нощ не мога да мигна, лежа и все си обещавам да не ги гледам повече и да се заема направо със следващата сцена, после на сутринта сядам пред тъпия компютър и започвам отначало. Освен това постоянно се караме с Вий, разстройвам се и ми се допива.

Сякаш дочул последните думи, келнерът се задава с бутилката вино и докато я отваря и пълни чашата, Боби ми обяснява, че всяка вечер пиел като за световно и на другия ден чак до обяд не можел да се пребори с махмурлука, за да започне да пише.

Виждам, че е много вкиснат, и за да му пооправя настроението, се пресягам към дебелия плик от амбалажна хартия до мен на стола и му го връчвам.

— Прочети го — казвам му.

— Това пък какво е?

— Следващият филм на Джаред Акселрод, снимките започват след месец и половина в Прага, искат да го пооправиш, обещах да си готов до три седмици. Утре в два и половина имате среща.

Казвам това възможно най-делово и спокойно, ако отчетем, че трябваше да моля едва ли не на колене Акселрод да се срещне с Боби. И тъй като смятам, че няма да е зле да стресна малко Боби и той да разбере, че този път наистина е прекалил, му обяснявам, че няма да е лошо да отбележи някоя и друга червена точка, преди да се е разчуло, че се е издънил с последния сценарий и го е запратил заедно с остатъците от кариерата си в канализацията.

Дали ми е благодарил ли? Друг път! Единственото, което прави, е да почне да ми опява, че не можел да оправи първите шест страници на собствения си лайнян сценарий, а аз съм си въобразявал, че е в състояние да оправи лайната на някой друг. Подмятам му, че сигурно ще му се отрази добре, ако поработи върху нещо ново, върху нещо, с което не е емоционално свързан.

— Това ще ти даде положителен тласък — допълвам аз. — Този път за разнообразие можеш да спазиш крайния срок и да добавиш в спестовния си влог сто и петдесет бона. Какво толкова!

— Да ти призная, страх ме е — отвръща натъжен Боби, който вече е на третата чаша вино. — Ако не се справя и с редакцията, с мен е свършено.

— Аз пък да ти призная — казвам му, — ако до края на седмицата не предадеш сценария, и с двама ни е свършено.

Голям обяд, няма що.