Стивън Боко
Воайорът (18)

18.

Винаги съм се изумявал, че тайните, лъжите и другите неща от тоя сорт сякаш не застават на пътя на взаимните интереси и дори на приятелството. Да вземем Денис и Боби. Денис е хлътнал не на шега по жената на Боби, Боби знае кой е убил Рамон Монтевидео, но никой от двамата няма намерение да се доверява на другия. Въпреки това те инстинктивно са привлечени един към друг и по тази причина един топъл съботен следобед Денис отива у Боби: двамата сядат на по бира на терасата зад къщата с изглед към каньона, говорят малко за живота си, после Денис си признава, че винаги си е мечтаел да може да пише.

— Всеки го може — убеждава го Боби. — Ти си ченге, можеш да разкажеш страхотни неща, знаеш как да го направиш. А щом можеш да разкажеш нещо, значи можеш и да го напишеш.

— Не знам — отвръща Денис. — Всеки път, когато съм посягал да пиша, мозъкът ми сякаш се вледенява.

— Точно заради това трябва да се обединим — предлага отново Боби. — Ти ми разказваш разни случки, аз ги превръщам в сценарий.

Така Денис започва да разпитва Боби как по принцип се пише, как например ти хрумват идеите, как ги разработваш, кое измисляш първо — героите, или фабулата, и как после ги напасваш.

Боби обяснява, че понякога започва от героя, друг път от някаква ситуация или случка, или пък тема, но че ако му хрумне нещо, веднага го вкарва в компютъра — да отлежава. Все едно срещаш за пръв път интересна жена.

— Преди да й се обадя, винаги изчаквам една седмица, за да видя дали още се сещам за нея. Така съм сигурен, че не си губя времето. Същото е и с идеята. Ако и след седмица си мисля за нея, значи си струва да я разработя.

— Кое ти е любимото от нещата, които си написал? — любопитства Денис.

— Сериозно ли питаш? От всички неща ли?

— Да.

— Сигурно ще се изсмееш, но най-любим ми е един разказ, който написах преди около пет години, все ми се иска да го превърна в роман или филм, но не ми остава време.

— За какво е?

— За едно говорещо куче.

Денис наистина се смее.

— Без майтап? Нещо като детско филмче ли?

— Да — потвърждава Боби. — Но според мен ще хареса и на възрастните.

— С удоволствие ще го прочета.

— Не съм го показвал на никого.

— Защо?

— Защото никой няма да погледне сериозно на него.

— Откъде знаеш, щом не си го показвал на никого?

— Ако наистина искаш да го прочетеш, ще ти го разпечатам. Ще го прегледаш следващия път, докато се облекчаваш в тоалетната.

И докато принтерът бълва страниците, Боби отваря още две бири и ги отнася на терасата, където връчва едната на Денис.

— Ами ти? — пита го. — Харесва ли ти да си ченге?

— Да ти призная, да.

— Защо? Заради опасността? Заради романтиката? Заради адреналина, когато нахлувате през вратите?

— Мразя да нахлувам през врати — отвръща Денис. — Мразя насилието.

— Защо тогава си станал ченге?

— Вероятно защото исках да помагам на хората и приемах, че насилието си е част от това.

Боби споделя, че винаги се е страхувал от насилието, а Денис обяснява, че който се страхува от насилие, живее по-дълго.

— Никога през живота си не съм се бил — признава си Боби.

— Ако наистина ти се е налагало, ако от това е зависел твоят живот или животът на някого, когото си обичал, си щял да се биеш, повярвай ми.

— Съмнявам се, не съм толкова смел.

— За да се биеш, не се иска смелост — вметва Денис. — Биеш се, когато си се провалил. Когато не умееш да правиш отстъпки и да казваш „Извинявай“.

— А ти колко пъти си се бил? — любопитства Боби.

Денис се усмихва тъжно.

— Да кажем, че и аз съм имал своите провали.

Така, изненадани от новото приятелство, те продължават да си говорят и да разкриват душите си, което не е в техен стил.

На третата бутилка бира Боби разказва на Денис за сценария, който пише за Ейч Би О и който всъщност бил съвременна версия на „Поверително от Ел Ей“. Обяснява, че е писал толкова много за ченгета и най-вече за ченгетата в Лос Анджелис, та вече ги е заобичал. Денис възразява — лошото било, че темата вече била изтъркана. В „Тренировъчен ден“ Дензъл Уошингтън изпълнявал ролята на продажно ченге от отдел „Наркотици“, в „Щита“ онзи кретен Майкъл Шиклис се вживявал в сходен образ. Но на кого ли му е притрябвало да гледа поредния сериал, където ченгетата от полицията в Лос Анджелис са показани като сбирщина безнравствени фашизирани типове, които извършват убийства, безчинстват и под прикритието на властта погазват гражданските права?

— Нима твърдиш, че такива неща не се случват? — учудва се Боби. — Че някои ченгета не се гнусят да убиват, ако това им отърва? Или че Рафаел Перес не е избил всички онези гангстери, не е отмъкнал дрогата, не е подхвърлил оръжието и не е излъгал под клетва, за да тикне в затвора невинни хора?

— Не съм казвал, че такива неща не се случват — възразява Денис. — Единственото, което казвам, е, че в Лос Анджелис има осем хиляди ченгета и изведнъж всички са се вторачили в няколкото гнили ябълки, а не в огромното мнозинство свестни полицаи, които си скъсват задниците от работа само и само да направят града по-безопасен и хубав за живеене.

— Хората искат да гледат как Дензъл безчинства и Шиклис опира дулото в нечие слепоочие. Ето по такива тъпотии си падат.

— Все пак признаваш, че това са тъпотии — отбелязва Денис.

— Добре де — подхваща Боби. — Да предположим, че съм Крис Албрехт от Ейч Би О и идвам при теб, за да ми напишеш свежо криминале. Заявявам ти, че ще приема всичко, стига да не съм го виждал вече някъде другаде. Ти какво ще ми предложиш?

— Не знам — признава си Денис. — Не съм мислил за това.

— Помисли сега. Слагаш старо вино в нови бутилки, та хората да си помислят, че получават нещо ново, защото твърдят, че искат именно това, ти обаче им предлагаш нещо познато, което те всъщност искат да получат.

Денис се изправя, отива до парапета и поглежда надолу към каньона.

— Знаеш ли кой ми е най-любимият реалистичен криминален сериал? Точно заради него поисках да стана ченге.

— Не знам — отвръща Боби. — „Клопка“ ли?

— Не. „Коломбо“.

— Нали каза реалистичен.

— „Коломбо“ беше реалистичен.

— Я не се занасяй! — изсумтява Боби. — Опърпано ченге със стъклено око, което не сваля онзи тъп шлифер и си въобразява, че като се прави на малоумен, ще надхитри всички нагли устати убийци… — После Боби започва да имитира доста успешно Питър Фолк: — А, да, между другото, имам един братовчед, та балдъзата му твърди, че дрън-дрън-дрън, и знаете ли, оная стара изсъхнала дъвка, която изчегъртах от долната страна на вашия стол в частния ви киносалон? Точно по средата й се мъдри вашият пръстов отпечатък, останал още от времето, когато сте я залепили там, и щом я проверя за ДНК, тя ще докаже, че именно вие сте убили с онова замразено агнешко бутче прелестната си невярна съпруга.

Боби успява да разсмее Денис, който клати глава и казва:

— Не, не, не разбираш. Сериалът наистина не е реалистичен, но образът е. Коломбо е истински следовател. Той разплита случаите. Залавя лошите. И го прави не с юмруци или патлак, а с мозъка си, каквато би трябвала да бъде истински добрата работа на полицая. Коломбо винаги успява да извърти нещата така, че лошият да се помисли за по-умен, да си въобрази, че може да го надхитри, а после го принуждава да изплюе камъчето и да се издаде, след това малко по малко, плочка по плочка нарежда пъзела и залавя лошия, защото лошият е бил прекалено самонадеян и го е подценил. И така цели трийсет години, онзи сигурно е прехвърлил седемдесетте и въпреки това продължават да снимат нови и нови епизоди на Коломбо.

— И какво не разбирам? — подканя Боби.

— Не разбираш, че трябва да забравиш ония дивотии със старото вино в нови бутилки. Тук става въпрос за хубаво вино в каквито и да е бутилки, защото с времето хубавото вино става още по-хубаво.

— И какво предлагаш? Да им занеса в Ейч Би О криминален сериал отпреди трийсет години ли? Направо си представям как от вълнение всички се юрват и скачат от четирийсет и втория етаж.

— Подигравай ми се, щом ти харесва — казва Денис. — Като ченге просто ти обяснявам какво ме движи.

И както стоят на терасата, както си приказват задушевно и се шегуват, Денис започва да върти Стария Буши, да го движи наляво-надясно и да се опитва да го настрои на една или друга интересна точка долу в каньона.

— Погледни, погледни! — възкликва по едно време той точно като Христофор Колумб, когато е открил Америка. — Оттук се вижда къщата на Рамон Монтевидео.

Боби най-после дочаква мига, за който е бленувал, и казва:

— Представи си, че си Коломбо. Как щеше да разнищиш този случай?

И така, пропускайки много от подробностите, Денис му обяснява най-общо, че в случай с толкова много заподозрени е хубаво човек да не избързва с мненията.

— Разпитваш всички жени, които е чукал, не пренебрегваш вероятността, че на сцената може би се е появил ревнив съпруг или приятел, а също, че може би става дума за най-обикновен опит за кражба с взлом. Като цяло се опитвам да схвана логиката на престъплението, но не спирам да обмислям възможностите. В някакъв момент повечето ченгета ще се отчаят и отегчат или ще се заемат с друго. Но не и Коломбо. Коломбо е наясно, че ако някой е извършил убийство и се е измъкнал сух от водата или ако някой знае, че някой е извършил убийство и се е измъкнал сух от водата, той или се мъчи от угризения на съвестта, или се пръска от гордост, но при всички положения отвътре му напира да говори за това. И така, ако съм Коломбо, ще изчаквам, ще разговарям с хората и накрая какво ще стане? Най-неочаквано, като гръм от ясно небе се обажда сценарист, който ми заявява, че търсел съдействие за новия си проект, затова ме кани на вечеря и почва да ме подпитва. Оказва се, че е женен за една от актрисите в курса на Рамон и за капак бракът им е отишъл на кино точно когато са пречукали Рамон. И така, в момента съм у сценариста и какво научавам? Че той има мощен телескоп и ако погледнеш през него от терасата на къщата, виждаш дома на Рамон. Пада се точно отдолу.

Сега е ред на Боби да се засмее.

— Ето! Оказах се прав. От теб ще излезе добър сценарист, щом имаш такъв начин на мислене.

Денис е в стихията си, вдъхновен е от безрезервното внимание на Боби и казва:

— И така, мисля си, някоя вечер този тип сигурно е гледал през телескопа, жена му би трябвало да е на курса по актьорско майсторство, но вместо това той я засича как се чука с Рамон толкова отблизо, че се вижда настръхналата кожа по задника на Рамон, затова в пристъп на ярост и ревност сценаристът се вдига и отива у Рамон да му търси сметка. После нещата се навързват едно след друго, стига се до сбиване, сценаристът удря съперника си по главата и го убива, точно както в онзи филм, където Ричард Гиър пречуква гадния французин, дето спи с жена му.

— „Изневярата“.

— Да, точно така се казваше.

„Този не е вчерашен“, мисли си Боби, после подмята може би по-ехидно, отколкото е възнамерявал:

— Сега единственото, което остава да направиш, лейтенант, е да намериш дъвка със съвършено съхранен отпечатък от мой пръст, и си ме сгащил.

— А, не — възразява Денис. — Ти не си убил Рамон. Но ти обяснявам как човек се научава да разсъждава — всъщност как разсъждава Коломбо: едното води към другото и накрая си хванал престъпника в издънка.

Без да се съобразява с отколешната препоръка да не дърпа дявола за опашката, Боби заявява така, сякаш е обиден, задето Денис го е зачеркнал толкова бързо от списъка на заподозрените:

— Откъде си толкова сигурен, че не съм го убил аз?

— Сигурен съм, защото престъплението е извършено с насилие — обяснява полицаят, — а ти сподели, че те е страх от насилието.

— Да, страх ме е от насилието, но ако този тип е чукал жена ми, аз може би съм изревнувал и съм се вбесил дотолкова, че естествената ми стеснителност е била изместена от желанието за мъст.

— С тази малка подробност, че няма следи от боричкане, каквото би трябвало да е имало, ако Рамон е бил убит от ревнив съпруг.

— Не знам — казва Боби. — Заварваш някого в леглото с жена ти, фрасваш го набързо със собствената му „Алма“ и така на него му се отщява да се боричка.

— А, не — натъртва Денис. — Ти може и да си способен на много неща, но убийството не е сред тях.

Онова, което, разбира се, не казва на Боби, е, че той току-що е направил първата си издънка: полицията не е разгласила, че Рамон е бил убит със собствената си „Алма“. А това означава, че Боби или чете мисли, или е затънал до гуша в лайна. А силната миризма на нещо гнило, която внезапно долита откъм каньона на крилете на късния летен ветрец, кара Денис да се усъмни, че става въпрос за второто.

Покрай това се сещам вица за един, който умрял и отишъл в ада. Дяволът го посреща, показва му три врати и му обяснява, че така и така, зад всяка от вратите има различна гледка на ада и той трябва да си избере една, с която да прекара остатъка от вечността. Дяволът отваря първата врата, онова приятелче вижда безкрайно ледено поле и полупремръзнали хора, посинели и треперещи от студ, без никакви дрехи по тях, само с препаски, които чукат безполезно с чукчета по приличния на глетчер лед. Мъжът казва на Дявола: „Не ме вкарвай тук. Не понасям студ. Отидох да живея в Маями, само и само да избягам от нюйоркските зими“.

Дяволът му отвръща: „Готово“, и отваря втората врата, зад която има безброй голи, плувнали в пот хора, целите на кървави мехури, които гребат с лопати разтопените камъни във вулканично море от нажежена бълбукаща лава. Мъжът се хваща за главата. „Затваряй вратата, ужасно е. Веднъж правих обиколка с хеликоптер над вулканите на Хаваите и получих пристъп на паника. Само като си спомня, и не мога да си поема дъх.“

Дяволът отваря последната врата, зад която, докъдето поглед стига, се вижда огромно множество от мъже, които, застанали до колене в лайна, пият кафе.

„Това тук не ми изглежда чак толкова страшно — заявява с облекчение мъжът. — Бих могъл да прекарам на това място вечността.“ Дяволът му отвръща: „Не е зле да си сигурен, защото, влезеш ли веднъж, ще бъде завинаги, а завинаги означава, че ако ще си мъртъв сто милиона години, това е само началото на смъртта ти“.

Мъжът заявява: „Няма страшно. Избирам третата врата“, и влиза вътре. Някой му връчва чаша кафе, той се изправя насред лайната и започва да си мисли: „Какво пък, ядва се“, но точно тогава по високоговорителите еква тътнещ глас: „Край на почивката за кафе. Всички да застанат отново на глава!“.

Разказвам вица, защото при така стеклите се обстоятелства е трудно да не си представим как Боби Нюман гази до колене в лайната и си мисли: „Какво пък, ядва се“, а после, когато вече е прекалено късно, установява, че това е било само почивка за кафе.