Стивън Боко
Воайорът (17)

17.

Повечето случаи се разплитат или защото някой натопява извършителя, или защото извършителят прави друго престъпление, заради което най-после го залавят и накрая той лежи и за предишните пет. Не може да се отрече и че престъпниците все някога допускат грешка, с която се издънват. Както Денис обича да казва, „Добре че са глупави“.

Лошото в този случай е, че поне доколкото може да прецени Денис, убиецът на Рамон съвсем не е глупав. Ядосан — да, но не и глупав. Денис е почти сигурен, че Рамон е бил убит или от жената, която е чукал, или от друга жена, която не е чукал и тя е изревнувала, или пък от мъжа или приятеля на първата. Склонен е да зачеркне предположението за съпруга/приятеля: ако Рамон е бил убит от мъж, е щяло да има повече следи от боричкане. Така заподозрените стават към двеста жени, които онзи тип е чукал през последните година-две.

Двамата с Лони вече са разпитали една трета от жените от записите и към десетина от курса на Рамон, които, поне ако се съди от отсъствието им във видеокасетите, не са спали с него.

Навсякъде из къщата и спалнята има отпечатъци от пръсти: на Рамон, на прислужницата, може би на още десетина жени, но те като че ли нямат връзка с убийството. И понеже върху статуетката, с която е извършено убийството, няма никакви отпечатъци, Денис е склонен да смята, че убийцата очевидно е запазила самообладание и е почистила след себе си.

Разпечатката от телефона не им дава нищо, няма очевидци, които да са забелязали някой да влиза или да излиза вечерта на убийството, а да имаш двеста заподозрени е точно толкова гадно, колкото и да нямаш никакъв заподозрян.

Близо седмица след началото на разследването Денис сравнява бележките си със записките на Лони и си дава сметка, че са в задънена улица. Вероятно още е рано да вдигат отчаяно ръце, но той си знае урока. Новите убийства имат предимство пред старите, онова, което днес го пише по първите страници, след пет дни вече е забутано на шестнайсетата, в рубриката „Произшествия“, и след още една седмица, откъдето и да го погледнеш, случаят е по-мъртъв и от прословутата мъртва точка. И точно когато Денис се е отдал на мрачни размисли за застоя в разследването, му се обажда Боби Нюман.

Представя се като сценарист, който пишел сценарий за филм за разследване на убийство, и обяснява, че е взел името на Денис от Линда Полсън, която се е изказала твърде ласкаво за полицая, провел разпита за убийството на Рамон Монтевидео.

Това тук е Холивуд и на Денис не му е за пръв път да го търсят сценаристи, които го молят за професионален съвет, освен това той се сеща за доста филми по сценарий на въпросния Боби, ето защо се съгласява да се срещнат вечерта в „Палм“ на булевард „Санта Моника“.

Денис не понася да гледа филми и телевизионни сериали за ченгета, защото като цяло на сценаристите изобщо не им пука за достоверността, затова, отвори ли се случай да помогне на някого от тях, обикновено го прави. Освен това те винаги плащат сметката, поглъщат разказите му заедно с препечените свински ребърца и Денис получава възможност да припечели като консултант.

Вечерта Боби подранява в „Палм“ с десетина минути и веднага си поръчва мартини с повечко маслини. Вече е повторил поръчката, когато идва и Денис, и Боби го познава веднага от начина, по който върви и оглежда клиентите при барплота. Почти изкрещява „Денис“, за да надвика врявата в заведението.

Денис веднага му става симпатичен. С него няма чувството, че той се отбранява и оправдава, както повечето ченгета, които е срещал, особено в Лос Анджелис. В това отношение му заприличва по-скоро на нюйоркските ченгета, с които се е запознавал: дружелюбни, бъбриви, с прекрасно чувство за хумор.

Денис си поръчва „Джак Даниълс“ с лед и докато чака да му го донесат, пита Боби върху какво точно работи и от какви съвети се нуждае, или просто иска да знае онова, което искат да знаят повечето сценаристи.

— И какво е то? — интересува се Боби.

— Как човек да извърши убийство и да се измъкне сух от водата — отвръща съвсем сериозно Денис и разбърква с показалец кубчетата лед в чашата с „Джак Даниълс“, която барманът е сложил пред него.

— Успелите сценаристи, които познавам, прикриват убийството всеки път, когато седнат пред компютъра — вметва Боби и Денис го удостоява с нещо като усмивчица. — Всъщност, ако ми стискаше да извърша убийство, сигурно щях да попитам.

— Истината е, че всеки е способен на убийство, стига да го предполагат обстоятелствата — уточнява полицаят.

Така съвсем естествено подхващат разговор по темата, която напоследък е станала любима на Боби.

— Значи познаваш Линда Полсън — казва Денис, а другият мъж отвръща, че всъщност не я познава много добре, поприказвали са си на партито след премиерата на филма с Том Ханкс, на който той между другото е сценарист, станало е дума за убийството на Рамон Монтевидео и се е оказало, че двете с жената на Боби по някакво съвпадение са посещавали заедно курса му.

Боби отбелязва, че в Холивуд определено има повече златотърсачки, отколкото в който и да е друг град по света, но Марв Полсън поне е имал за какво да плати, когато се е хванал с Линда. После допълва, че я уважава, задето е останала толкова години с Марв, макар че всички в града знаят какъв негодник е той.

— Ти женен ли си? — любопитства Боби.

Денис отвръща, че не е женен, от години е разведен и се съмнява някога отново да се излъже.

— Спомена, че си женен за актриса.

— Разделени сме — споделя Боби, — но се надявам да се съберем отново. Всъщност съм изненадан, че още не си разпитал жена ми.

— Как се казва?

— Вий.

— Вий Уолас ли?

— Да, това е артистичният й псевдоним.

— Разпитах я, как да не съм я разпитал — признава Денис, — но не знаех, че ти е жена. Видя ми се свястна. Дано си изгладите отношенията.

В съзнанието на Боби внезапно изниква образът на Вий, която прави свирка на Рамон, и той тутакси се отърсва от него, нещо, което допреди половин месец едва ли е бил в състояние да направи. Мисли си, че с упражнения човек постига съвършенство, после казва на Денис, че е трудно да си запазиш брака в град като този, където хората от развлекателната индустрия постоянно влизат в някакви професионални конфликти, но че той се надява наистина да спаси своя.

Денис вметва, че не е никак лесно да си жена и на ченге. Ченгетата нямат строго установено работно време. Срещат се със странни птици. Подложени са на покваряващо влияние. Това се отразява зле на всяка връзка, особено когато ченгето обича да разпуска на чашка с колеги точно като милиарди други мъже след дълъг, тежък работен ден. Лошото е, че тези други милиарди мъже не носят пистолет върху колана си и полицейска значка в джоба. Ако след шест бири ченгето бъде засечено на магистралата от някой малоумник с пикап, не се знае каква насока ще приеме шофьорският му гняв.

Сега вече Денис и Боби са се разположили в едно от сепаретата: Денис допива третия „Джак Даниълс“, а Боби е преполовил бутилката шардоне „Пол Хобс“. Боби пита как върви разследването, стига, разбира се, Денис да нямал нищо против такъв въпрос.

Полицаят отвръща, че случаят е тежък: Рамон е чукал жените наред и при такива обстоятелства има много заподозрени. Трябва да се разпитат всички жени, минали през кревата му, ревнивите им гаджета и съпрузи, съседите и приятелите, това може да се проточи до безкрайност, а човек дори не е сигурен, че върви в правилната посока.

— Никак не е изключено — обяснява Денис — убийството да е извършено от някой наркоман, който е проникнал с взлом, за да задигне набързо нещо, а жената, с която Рамон е бил, да е отишла да пишка или да вземе от кухнята бутилка вода. Чува боричкането и се спотайва, докато всичко премине. После, след като наркоманът е убил Рамон и е духнал от местопрестъплението, жената се изнася тихомълком и не се обажда в полицията, защото изобщо не е трябвало да бъде там.

— Виж ти, не съм се сетил за това — отбелязва Боби.

Поласкан, но и притеснен, че се ласкае от такива неща, Денис променя темата и отново пита Боби върху какво работи сега.

Той му разказва, че пишел сценария за телевизионен сериал на Ейч Би О, нещо от рода на „Поверително от Ел Ей“.

— Всъщност работя главно за киното, но нямам нищо против да пиша сценарии и за Ейч Би О. „Семейство Сопрано“, „Сексът и градът“, „Два метра под земята“. Щом Алън Бол^[1] може да си го позволи, защо да не го направя и аз.

— Кой е Алън Бол? — пита невинно Денис, а Боби се усмихва, понеже не е сигурен дали полицаят му се подиграва, но ако му се подиграва, има добро чувство за хумор.

След като хапват, Боби и Денис вече се чувстват първи приятели и обсъждат професиите си, както и това, че за ченгетата и сценаристите в Холивуд като че е напълно естествено да се озоват на една маса. Денис разказва на Боби някои от по-любопитните си случаи, а той го хвали, че е много сладкодумен, и подмята дали да не се хванели да работят заедно по сценария за Ейч Би О. Денис ще предоставя грубия материал, а Боби ще пише и двамата ще спечелят добри пари, както онова ченге, помогнало за написването на сценария на „Нюйоркско полицейско синьо“.

Боби плаща сметката и пред ресторанта, докато чакат пиколото да докара колите им, предлага на Денис някой ден, когато е в почивка, да намине следобед при него, за да пийнат и да си припомнят какво са говорили.

Денис отвръща, че ще се радва да му погостува. Докато Боби се качва в колата си, подмята, че ако катаджиите го глобят, задето кара в нетрезво състояние, щял да натопи Денис.

Така приключва тяхната вечеря.