Стивън Боко
Воайорът (10)

10.

След като се прибира здрав и невредим, Боби отива в кухнята, отваря бутилка вино и си сипва една чаша, която изгълтва така, както се гълта бира на мъжко събиране. След втората изгълтана по същия начин чаша овладява нервите си и вече с третата чаша в ръка отива в малкия кабинет, за да включи телевизора и видеото.

Върху бюрото е черното тефтерче на Рамон заедно с двете видеокасети: с убийството и с жена му. Боби знае, че ще му се повдигне, ако изгледа втората, но решава, че е по-добре още сега да приключи с това. Пъха записа във видеото, включва го и върху малкия екран се появява жена му Вий, която е легнала по гръб, обвила е крака около тялото на Рамон така, сякаш от това й зависи животът, и през цялото време крещи: „Чукай ме, о, чукай ме!“, в ухото на Рамон, после го обръща и се плъзга между бедрата му, та за десерт да му направи и свирка.

Боби скача като попарен иззад бюрото и едвам успява да стигне до малката тоалетна във входното антре, където повръща за втори път тази вечер. Напоследък житието му се свежда до това: единственото, което е в състояние да направи два пъти за една вечер, е да се издрайфа.

Избърсва си устата с хартиена салфетка, диша дълбоко, за да овладее чувствата си, после се връща в кабинета, където, слава богу, записът с Рамон и жена му е свършил.

Боби вади касетата и пъха другата, с Линда Полсън, която се чука с Рамон: владее безупречно техниката, не влага никаква романтика, само разгорещен щур секс, изпълняван без обич и страст от двама души, които пет пари не дават за емоционалните си потребности.

Боби се пита защо ли един мъж ще седне да записва тайно как се чука с всички тези жени. Дали после гледа записите и изживява отново и отново възбудата? Или по-скоро става въпрос за гадната власт да знаеш, че имаш на запис всички тези жени?

Боби си мисли, че Линда Полсън е същинска стръвница в леглото. После обаче, apres^[1] чукането, започва разправията, която бързо прераства в бутане и тикане, докато накрая Линда не разбива черепа на Рамон със собствената му награда. Сега, докато гледа повторно всичко това в тесния си кабинет, Боби усеща дълбоко задоволство от мисълта, че ако не друго, то поне този негодник никога вече няма да спи с чужди жени.

Накрая ревността и яростта, плиснали го на истински талази, започват да отстъпват и Боби си мисли: „Божичко, какво направих?“. И гласът на писателя вътре в него отговаря на мига: „Като начало видя убийство, извършено от жена, която познаваш, и това те превръща в очевидец на престъплението и потенциален свидетел. Освен това проникна в дома на жертвата и открадна веществени доказателства, което те превръща не само в крадец: могат да те съдят за влизане с взлом, за възпрепятстване на разследването и за съучастничество вече след извършване на престъплението“.

Боби се успокоява, че реално погледнато, никое от тези неща няма да му се случи, освен ако някой не го е видял да влиза в къщата на Рамон и да излиза от нея, а той е сигурен, че не го е видял никой, и освен ако той не изгуби самообладание, за което също е сигурен, че няма да се случи. Макар че се случват какви ли не гадости. Всеки го знае. Боби е написал стотина сценария за стотина самонадеяни смотаняци, на които и през ум не им е минавало, че ще ги хванат, а накрая все пак ги спипват.

„Обади се веднага на ченгетата — започва да си внушава Боби. — Разкажи какво си видял, разкажи какво си извършил, дай им записа, ти си герой, добрият самарянин, който е станал свидетел на престъпление и веднага е съобщил. Никакви обвинения, обилни количества мастило, отишли за похвали, от които ще се храниш години наред.“

После обаче се сеща за младата кинозвезда, казала на Майк Овиц, че иска да му духа, и как той я е попитал: „А какво ще спечеля аз?“.

Отговорът е: нищо, тъпанар такъв. Нищо освен съжаление до гроб, че не си уловил птичката, която е кацнала на рамото ти, просто защото те е хванало шубето.

Освен това Боби има странното чувство, че онова, което е видял тази вечер, е именно пробивът, който е чакал, късметът, по-голям и от този Ед Макмахън^[2] да му се яви на прага с чек за десет милиона и да му заяви, че е спечелил голямата награда на Сдружението на издателите.

Надлежно вдъхновен от тази мисъл, Боби пъха видеокасетите и черния бележник в дъното на едно от чекмеджетата на бюрото и включва компютъра. Има да пише сценарий и да опустее дано, ако не го направи.

Влиза в програмата „Окончателен вариант“, намества се пред компютъра и пише върху празния екран:

НАЧАЛО