Стивън Боко
Воайорът (13)

13.

Денис е виждал домовете на мнозина заможни хора, но дори според представите за богатство, с които е запознат, къщата на Полсънови няма равна. С площ от четиристотин и двайсет квадратни метра, на два етажа, тя е разположена на най-високата точка в парцел от три акра в най-хубавата част на Бел Еър, на който освен нея има тенискорт, плувен басейн, къща за гости и отделни постройки за прислугата.

Денис влиза с автомобила през високата порта от ковано желязо и показва полицейската си значка на въоръжения мъж в син блейзър от частната охрана, който го поздравява любезно и го насочва по алеята, водеща към входната врата на къщата. Преди да влезе, Денис бързо си духва в шепа, за да провери дали не мирише още на чесън — обядвал е лингини.

Вратата се отваря и униформената камериерка отвежда полицая в библиотеката, след което му казва, че госпожа Полсън щяла да дойде всеки момент.

Денис се оглежда и е готов да се обзаложи на пенсията си, че никой никога не е чел и една-едничка от книгите в кожени подвързии, наредени по лавиците край великолепната дървена ламперия в помещението.

— Изчела съм ги всичките от кора до кора — заявява Линда Полсън, след като влиза в стаята и протяга ръка — да си рече човек, че чете мисли. После се усмихва и добавя: — Нищо не съм чела, разбира се.

— Каква къща! — клати глава Денис и не се шегува.

— Не ни трябва толкова голяма, но мъжът ми я има още преди брака.

После Линда свива леко рамене — един вид, какво може да направи едно обикновено момиче.

Денис й благодари, задето му е отделила от времето си, и обещава да приключат бързо, но дали тя ще бъде така любезна да отговори на два-три въпроса, понеже той разговарял с всички, които са познавали Рамон, а после щял да я остави да си чете.

С безобидната шега за четенето си спечелва ослепителна усмивка и си мисли, че няма нищо против да изгледа на запис как Линда Полсън се чука с когото и да било.

— Съмнявам се, че ще ви кажа нещо, което вече да не знаете — вметва домакинята. — Почти не познавам Рамон.

— Откога посещавате курса му? — пита полицаят.

— От около четири месеца, някъде там. Навремето, в невинните си години, преди да се запозная с Марв, работех като актриса и макар че откакто се омъжих, не се занимавам с това, реших, че ще бъде интересно да поуча малко актьорско майсторство, да си пораздвижа актьорските мускули.

Линда допълва как знаела, че Рамон си е женкар, и макар че не й влизало в работата, било очевидно, че е преспал с доста от момичетата в курса.

— А вас свалял ли ви е? — пита Денис, при което жената прихва.

— Не — отвръща тя. — Според мен не го вълнувах особено. Аз, господин следовател, съм щастливо омъжена, а в курса имахме колкото щете много красиви неомъжени момичета, два пъти по-млади от мен.

Денис е готов да се обзаложи, че Рамон се е вълнувал много от Линда Полсън и дори си е падал доста по нея. Виж, не е сигурен дали Линда си е падала по него, макар че по всяка вероятност да — полицаят все пак е виждал на снимка онази свиня, съпруга й Марв.

Не е вчерашен: стига да не задълбава в подробностите, човек ще разбере защо красива жена като нея се е хванала с такова тлъсто лайно като Марв. Така де, той е богат, двамата с Линда се срещат с много знаменитости, имат места на първия ред за срещите на „Лейкърс“ и сигурно си е на сметка да живееш в Холивуд с такъв паралия като Марв, който освен всичко останало има и дебели връзки. Но ако човек задълбае в подробностите, се замисля какво ли е все пак да бъдеш с този тлъст задник, когато не сте на прием, не гледате от първия ред среща на „Лейкърс“ и не седите до Джей Лено на маса за десет души под навеса в задния двор на Марвин Дейвис^[1], за което дебелогъзият ти мъж се е изръсил с петдесет бона.

Как се чувстваш, докато го гледаш да се тъпче като невидял със спагети или слушаш отвратителните му пръдни, понеже докато си мие зъбите, той си въобразява, че течащата вода заглушава всичко?

И как по-точно се чувстваш, ако първото, което ти се налага да правиш сутрин, е да се разкрачваш за тази свиня и да се преструваш, че ти е много гот, докато той изстрелва гнусния си сутрешен дъх на цели талази към теб и ти си запушваш устата с възглавницата, уж за да заглушиш виковете на върховна наслада?

Започнеш ли да си представяш тези неща, и картината се променя напълно, затова Денис се пита що за жена трябва да си, за да се продадеш за пари на такъв човек. Наивно ли ви звучи? Може би в този град е наивно. Може би е наивно във всеки град. Но все пак.

И така, Денис прилага номера на Коломбо и започва да се възхищава на изкуството по стените, достойно за музей, после споделя с Линда как се надявал тя да не се е засегнала от въпросите му, той просто си вършел работата и така нататък, и така нататък. Сетне, докато Линда го изпраща до входната врата, Денис подмята:

— Едва ли ще се стигне дотам, но ако случайно се стигне, нали ще бъдете така любезна да си спомните къде сте били вечерта, когато Рамон е бил убит?

— Заподозряна ли съм, господин следовател? — пита притеснена жената. — Трябва ли да викам адвоката си?

Денис грейва в усмивка.

— Гледате прекалено много криминални сериали по телевизията.

— Прав сте. Бяха дошли приятелите на Марв, с които той играе покер — обяснява Линда, — и аз си останах в стаята да погледам телевизия. Доста романтично, нали?

Въпреки всичко Денис е очарован.

— Нека ви задам един последен въпрос, госпожо Полсън. Почти не сте познавали Рамон, защо тогава вечерта, когато е бил убит, сте му се обаждали по телефона?

Хлъзгава като сопол върху дръжката на врата (изразът е на Денис, а не мой), Линда отговаря, че се била обаждала, защото искала да се посъветва с него кого да избере за партньор в една сцена, която са репетирали на курса.

— Виж ти! — възкликва Денис. — Каква сцена?

— Вероятно вече съм старичка за ролята, но исках да изиграя Маги от „Котка върху горещ ламаринен покрив“.

— Добър избор — отбелязва Денис. — Твърдят, че Уилямс бил демоде, но аз винаги съм харесвал тази пиеса.