Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

7

Хоатил хам тина груннан, сасси перна малом скермом малливо.

Всеки може да понася мизерия, малко са по-добрите в по-добро време.

Марбакска мъдрост

glava07.png

В Деифобен имаше много неща за правене. На Керик му се струваше, че са несравнимо повече, отколкото по времето, когато градът се наричаше Алпеасак и Вейнте беше ейстаа. Спомняше си тези мързеливи, изпълнени с топлина дни със съжаление, че не наблюдаваше по-внимателно тогава, не научи повече как се управлява огромният град. Въпреки че сега седеше на мястото на ейстаа, до стената на амбеседа, където слънцето огряваше първо сутринта, никога нямаше да управлява оттук като нея. Тя имаше помощници, подчинени, учени, неизброими фарги, а той — само няколко добронамерени, но неумели саску. Ако задачата беше проста и можеше да се повтаря, те се научаваха да изпълняват. Но никой от тях не можеше да разбере системата от свързани видове живот, която правеше града едно сложно цяло, Дори Керик знаеше твърде малко, но поне беше наясно, че тя съществува. Всяка част зависеше от другите по неизвестни пътища. И сега градът беше ранен. На много места се лекуваше сам — но не навсякъде. Голяма част от растителността покрай брега, недокосната от огъня, просто стана кафява и изсъхна. Дървета, лози, храсталаци, стени и прозорци, складове и жилища. Мъртви. И Керик не можеше да направи абсолютно нищо.

Но можеха да полагат грижи за животните или поне за достатъчен брой от тях. Огромните ненитески и онетсенсасти във външните части нямаха нужда от специални грижи, защото си намираха храна в съхранената естествена джунгла и блатата. Сръндаците и големите елени си пасяха спокойно, както и някои видове мургу за месо. Други трябваше да бъдат хранени с плодове, не беше трудна работа. Трети бяха съвършено неразбираеми за него. И измираха. Някои не оставяха голяма липса след себе си. Ездитните таракасти бяха зли и не допускаха никого наблизо. Илане ги яздеха, можеха да ги контролират, но не и той. Те не пасяха, сигурно бяха месоядни. Но когато им даваха месо, животните врещяха и го тъпчеха в калта. И умираха. Същото стана и с оцелелите уруктопи в заблатена външна поляна. Тези осмокраки същества бяха създадени, за да носят фарги, изглежда не ставаха за нищо друго. Гледаха го с изцъклени очи, когато вървеше към тях, без да бягат или да нападат. Отказваха всякаква храна или дори вода и безпомощни, вцепенени падаха едно след друго и умираха.

Накрая Керик реши, че това вече е град на тану, а не на илане. Щяха да пазят това, от което имаха нужда, без да се грижат особено за останалото. Това решение направи работата малко по-лека, но все пак запълваше всеки ден от тъмно до тъмно и често обсъжданията продължаваха до късно през нощта.

Затова и никак не му беше трудно да забрави кой сезон е в замръзналия север, да изгуби сметката на отминаващите дни в този горещ и почти непроменящ се климат. Зимата свърши, без той да разбере, и вече беше късна пролет, преди да се замисли сериозно за самадите. И за Армун. Пристигането на първите жени саску го накара да си спомни и да изпита вина, че е забравил. В този горещ климат беше лесно да объркаш сезоните. Керик знаеше, че мандуктите разбират от много неща, и потърси помощта на Саноне.

— Листата тук никога не падат, плодовете зреят цяла година — започна Керик. — Трудно е да познае човек кое време на годината е.

— Има обаче и други начини да се следят сезоните. Това се прави, като се наблюдава как луната нараства и намалява. Чувал ли си за това?

— Всичко, което зная е, че аладжексът говори за такива неща.

Саноне изсумтя неодобрително при споменаването на примитивния шаманизъм и изглади пясъка пред себе си. Той разбираше от всички тайни на земята и небето. С показалеца си внимателно начерта лунен календар на пясъка.

— Тук и тук са двете луни на промяната. Смъртта на Лятото и Смъртта на Зимата. Тук дните започват да стават по-дълги, тук нощите започват да стават по-тъмни. Погледнах луната, когато изгря тази нощ, беше нова — което означава, че ние сме тук по нейния път.

Той заби една клечка в пясъка и приклекна, доволен от обяснението си. Керик обаче призна, че не проумява.

— За теб, мандукт на саску, това означава много неща. За съжаление, мъдри Саноне, аз виждам само пясък и клечка забучена в него. Разчети ми го, умолявам те. Кажи ми дали сега в далечния север ледът се е пропукал и цъфнали ли са цветята?

— Това е станало ето тук — каза Саноне и премести клечката назад по кръга. — Оттогава луната е била пълна веднъж и още веднъж.

Угризенията на Керик се засилиха. После помисли и разбра, че лятото току-що е започнало, все още има време. И имаше толкова много неща, които трябваше да бъдат направени веднага. Но една нощ той сънува Армун, докосна цепнатата й устна с върха на езика си. Събуди се разтреперан и решен да тръгне веднага и да я вземе, да я доведе тук. И детето също, разбира се.

Но колкото и добри да бяха намеренията му, задачите, които трябваше да бъдат изпълнени, преди Деифобен да стане годен за живеене, сякаш нямаха край. Дългите дни на лятото като че нямаха край, а изведнъж отново беше есен. Керик буквално се разкъсваше на две. Беше ядосан на себе си, че не отдели времето да отиде на север за Армун. И все пак усещаше облекчение, че сега вече ще е невъзможно да тръгне — не би могъл да отиде и да се върне преди зимните снегове. Отсега щеше да разпредели нещата по-добре, да привърши работата рано пролетта, да накара Саноне да му напомня за отминаващите дни. После щеше да отиде на север и да я доведе тук. Поне тя и бебето бяха в безопасност. Това му вдъхваше сигурност.

 

 

Калалек не се изплаши от внезапната поява на тану. Беше ги срещал и преди, а и добре знаеше, че сега е в ловните им полета. Но виждаше, че жената се бои от него.

— Остави страха си, снежнокоса — викна той и се разсмя силно, за да покаже колко приятелски е настроен.

Резултатът не беше най-добрият, защото жената отстъпи назад и вдигна копието си. Същото направи и детето с нея. Бебето на носилката започна да плаче жално. Калалек наведе очи наскърбен, че ги е уплаши, видя ръцете си и ножа, окървавени от убийството на животното с козина, което лежеше пред него. Побърза да хвърли ножа и пъхна ръце зад гърба си, надяваше се усмивката му да изглежда приятелска.

— Какво казваш? — повика го Ангайоркак, бутна настрани кожите, които прикриваха отвора на землянката, и се показа отвътре.

Замря неподвижно, когато видя новодошлите.

— Гледай как блести косата им! Кожите им са толкова бели. Това тану ли са?

— Да.

— Къде са ловците им?

— Не ми е известно, виждам само тези тук.

— Жена, дете и бебе. Може би ловецът им е умрял, щом са сами, и сигурно са натъжени. Поговори с тях, успокой ги.

Калалек въздъхна тежко.

— Не умея да се оправям с техния език. Мога да кажа само месо и вода и сбогом.

— Не им казвай сбогом засега. Предложи им вода, това винаги е хубаво.

Първоначалният страх на Армун намаля, когато онзи с козината по лицето пусна ножа и отстъпи назад. Щом е тук на брега, значи е парамутан, един от ловците, които живеят винаги на север, покрай морето. Знаеше за тях, но никога не ги беше виждала преди. Бавно наведе върха на копието, но отново го стисна здраво, когато още един се показа, беше обаче жена, не друг ловец, и тя изпита голямо облекчение. Двамата заговориха неразбираемо, с високи пискливи гласове. След това ловецът се усмихна широко и изговори само една дума:

— Вуу-даа. — Усмивката избледня, когато тя не отговори, и той повтори: — Вуу-даа, вуу-даа!

— Вода ли иска да каже? — попита Харл.

— Сигурно. Вода, да — вода.

Тя кимна и също се усмихна, тъмнокожата жена изчезна обратно в землянката. Когато се появи отново, носеше черна кожена чаша и им я подаде. Харл пристъпи напред и взе чашата, погледна вътре и отпи.

— Вода — каза той. — Отвратителна е на вкус.

Думите му успокоиха Армун. Страхът й изчезна, но я обзе толкова силна умора, че тя се олюля и трябваше да забие дръжката на копието в земята и да се подпре на него. Гледката на дружелюбните, покрити с козина лица, разбирането, че вече не е сама, отключи изтощението, с което се бореше толкова отдавна. Другата жена забеляза това и бързо притича към нея, взе копието от отслабналите й ръце и я положи внимателно на земята. Армун се остави на помощта й, без да се замисли, сякаш нямаше опасност — а и да имаше, беше твърде късно. Бебето плачеше вече толкова жално, че тя трябваше да стане и да го вземе. Постави го на едното си бедро, докато търсеше парче пушено месо, за да му даде да смуче. Жената парамутан се наведе, докосна светлата коса на Арнуит и издаде одобрителни цъкащи звуци.

Армун дори не се изненада, когато чу повикване от разстояние, писклив вик. Момче с лицева козина, малко по-светла от тази на възрастните, дотича откъм брега, понесло заек, увиснал на примката, в която се беше хванал. Когато видя новодошлите, то спря и зяпна. Воден от момчешко любопитство, Харл се приближи да види заека. Момчето парамутан като че беше по-голямо от Харл, макар и с половин глава по-ниско. Двамата се приеха без задръжки. През силната си умора Армун усети внезапен приток на надежда. Може би щяха да са още живи през пролетта!

Калалек беше добър ловец и можеше спокойно да снабдява с храна повече хора. Освен това, съгласно обичаите на парамутаните, би споделил всичко, което имаше с гост, дори ако трябваше той самият да гладува. Единствените битки, които се водеха в замръзналия север, бяха срещу климата. Посетителят винаги беше добре дошъл и му предлагаха всичко, каквото имаха. А жена като тази тук… той виждаше пълнотата на гърдите й под дрехите и му се искаше да ги докосне. И бебе — то беше особено добре дошло. Особено пък такова дете, с коса като слънчев блясък върху лед. За тях щяха да се полагат грижи. И тя щеше да знае къде са ловците, с които беше дошъл да търгува той. Ловците еркигдлит винаги идваха при този лагер край брега. Но това лято той ги чакаше, без да ги зърне. Тази с косите като сняг щеше да знае.

Въпреки че Армун не разбираше нищо от приказките на жената, усещаше топлотата и гостоприемството. Беше въведена в землянката от внимателно побутващи я ръце, подложиха и меки кожи да легне. Тя се оглеждаше любопитно: толкова много от нещата бяха различни. Вниманието й се върна към жената, която шумно се удряше с юмрук по гръдната кост и непрекъснато повтаряше Ангайоркак. Може би това беше името й.

— Ангайоркак? Името ти е Ангайоркак. Аз съм Армун.

Потупа се, както беше направила другата, и двете се разсмяха на глас. Ангайоркак пищеше от смях, когато се наричаха една друга по име.

Калалек си тананикаше щастливо, докато дереше още топлия заек, двете момчета гледаха увлечено. Калалек отряза десния заден крак, смятан за амулет на късмета, и го подхвърли нагоре. Белокосото момче го улови с висок скок и побягна, когато Кукуюк завика след него. Те се погониха малко покрай брега, след това започнаха да си подхвърлят кървавото парче козина. Калалек ги гледаше с удоволствие. Кукуюк нямаше с кого да си играе тук и се чувстваше самотен без приятелите си. Беше много добър ден, щеше да го помни и да мисли за него през дългата нощ на зимата. Той се върна към бързото изкормване на заека, повика децата, след като извади черния дроб. Кукуюк се отзова на повика и Калалек му го подаде. Най-ценното парче, защото той беше уловил животното.

— Ще го разделя с приятеля си — каза Кукуюк.

Калалек се ухили до ушите от щастие, а момчето бързо разряза черния дроб на две с кремъчния си нож. Мислеше като мъж, знаеше, че винаги трябва да се споделя, че е по-добре да се дава, отколкото да се взема.

Харл пое кървавото парче, без да знае какво точно да прави с него. Кукуюк му показа, като дъвчеше енергично и доволно търкаше корема си. Харл се поколеба, след малко видя с удивление как Калалек направи малка дупчица отзад в черепа на заека и изсмука мозъка. При тази гледка суровият черен дроб направо му се стори вкусен.