Хари Харисън
Зима в рая (22)

20

Пустините на скования в лед север бяха родният дом на парамутаните. Те знаеха как да живеят и да оцеляват тук, знаеха всичко, което можеше да се знае за измръзванията и бялата смърт. Закрещяха си възбудено, избутаха Армун настрани и се натъпкаха един след друг в пещерата. Докато Калалек разтваряше и смъкваше кожите на Керик, двама от другите бързо се съблякоха и оставиха още топлите си дрехи на замръзналата земя. Побелялото от студа тяло на Керик беше положено внимателно върху кожите, голите ловци легнаха до него и го притиснаха силно към себе си, за да го сгреят. Другите натрупаха всички останали кожи върху тях.

— Такъв студ — и аз също щях да замръзна, да пея смъртната си песен! — викна Калалек.

Другите се разсмяха, доброто им настроение се върна, след като намериха ловците живи.

— Събери дърва, направи огън, разтопи сняг. Те трябва да бъдат затоплени и ще искат да пият.

С Ортнар направиха същото. Армун разбра, че най-добрият начин да помогне, е да събере дърва. Той беше жив! Слънцето огряваше топло лицето й, през тялото й струеше топлина от увереността, че тя и Керик сега са в безопасност, живи и отново заедно. В този миг, докато увисваше на един клон да го отчупи, тя се закле, че повече нищо няма да ги раздели отново. Бяха далеч един от друг твърде дълго. Невидимата нишка, която ги свързваше, се разтегна твърде силно, стигна почти до скъсване. Тя нямаше да позволи това да се повтори. Където беше той, щеше да е и тя. Нищо и никой вече нямаше да застане между тях. Друг замръзнал клон се отчупи със силен трясък, когато тя го дръпна с цялата си сила, изпълнена с гняв и щастие. Никога вече!

Огънят бучеше и пещерата беше топла. Калалек прегледа отпуснатото тяло на Керик, подръпна крайниците му и кимна щастливо:

— Добре, много добре, той е силен и колко бяло е тялото му! Само на лицето му ето тук има измръзване, тези тъмни точки. Кожата ще се олющи, така трябва. Но другия тук, виж колко лошо.

Той дръпна настрани кожите от краката на Ортнар. Всичките пръсти на левия му крак бяха измръзнали, черни.

— Трябва да се отрежат. Направим ли го сега, той няма да усети нищо, ще видиш.

Ортнар силно стенеше, въпреки че беше в безсъзнание, и тя се насили да не чува острите щракащи звуци зад себе си, наведена над Керик. Челото му вече беше топло и се овлажняваше. Тя го погали с върховете на пръстите си и клепачите му се размърдаха, отвориха се и пак се затвориха. Хвана го през раменете, вдигна тялото му и поднесе кожената чаша с вода до устните му.

— Пий, моля те, пий.

Той се размърда и преглътна, отново се отпусна назад.

— Трябва да стоят на топло, да ядат и да съберат малко сили, преди да ги местим — отсъди Калалек. — Ще донесем тук месо от лодката, после може да идем за риба. Връщаме се като мръкне.

Парамутаните й оставиха голяма купчина дърва. Тя поддържаше огъня силен и го разбъркваше, за да открива зачервените въглени. Когато по-късно следобед отклони вниманието си от него, видя, че очите на Керик са отворени и устата му се движи, той се опитваше безуспешно да говори. Тя докосна с устни неговите, след това ги погали, както би успокоявала бебе.

— Аз ще говоря. Ти си жив, Ортнар също. Намерих ви навреме. Всичко ще бъде наред. Тук има храна, също и вода, и ти трябва да изпиеш най-напред това.

Надигна го отново, за да отпие от водата, той се закашля с пресъхналото си гърло. Когато го отпусна на кожите, тя го притисна силно до себе си и прошепна с устни до ухото му:

— Дадох си клетва. Заклех се, че никога повече няма да ти разреша да ме оставиш сама. Където отиваш ти, отивам и аз. Така трябва да бъде.

— Така… да бъде — каза той прегракнало.

Очите му се затвориха и заспа отново. Беше доближил на крачка от смъртта и е много трудно да се върнеш, след като си бил до нея. Ортнар се размърда и издаде някакъв звук, Армун отиде да занесе вода и на него.

Вече беше почти тъмно, когато парамутаните се върнаха.

— Виж го това мъничкото, дето съм го донесъл — викна Калалек, докато се провираше в пещерата, вдигнал голяма, грозна риба, покрита с люспи, със зъбата уста. — Това ще им даде силата. Сега трябва да ядат.

— Още са в безсъзнание…

— Много дълго, не е хубаво. Трябва месо веднага. Сега ще покажа.

Двама от парамутаните надигнаха Ортнар да седне, Калалек раздвижи главата на ловеца внимателно, потупа по бузите му с пръст, прошепна нещо в ухото му и силно плесна с длани. Всички се развикаха насърчаващо, когато очите на Ортнар се отвориха леко и той изстена. Един задържа устата му отворена, а Калалек накълца с ножа си парченца риба и изстиска сока им в устата на ловеца. Онзи избълбука, закашля се и преглътна, чуха се още възбудени крясъци. Когато Ортнар започна да се пробужда замаяно, те се заеха да бутат парченца сурова риба между устните му и да го окуражават да дъвче и преглъща.

— Кажи му на вашия еркигдлитски език, той трябва да яде. Дъвчи, дъвчи, давай.

Тя нахрани Керик сама, не пускаше никой друг да припари до него, опитваше се да му придаде от нейната сила, притиснала го здраво до гърдите си.

След два дни Ортнар можеше да пътува. Когато се наложи да отрежат още почерняла плът от крака му, той прехапа устната си така, че от нея потече кръв.

— И все пак сме живи — обърна се към него Керик, когато мъчението свърши.

— Част от мен не е — изхърка Ортнар, по лицето му имаше капчици пот. — Но ги намерихме… или те ни намериха… и това е важното.

Керик трябваше да се опре с цялата си тежест на Армун при спускането към лодката. Ортнар беше пренесен върху завързани клони. Ловецът изпитваше твърде силна болка, за да обръща внимание на нещо, но Керик се опули и възхити от лодката.

— Направена от кожи, лека и здрава. И я виж греблата! Тези парамутани умеят да правят неща не по-зле от саску.

— Други неща, които правят, са още по-хубави — обади се Армун, зарадвана от интереса му. — Погледни, знаеш ли какво е това?

Подаде му парче резбована кост и той го огледа.

— От някакво голямо животно е, не знам кое. И е било издълбано отвътре… но какво е това? — Той разтърси дрънкащата костена тръба, погледна през дупката в горния й край, натисна издатината до нея и откри, че към нея е прикрепена окръглена дървена пръчка с дебелината на стрела. — Направено е красиво, това мога да кажа.

Армун се усмихна, цепнатата горна устна разкри равните й зъби. Потопи края на тръбата във водата, която се плискаше пред краката й. Дръпна пръчката, чу се смучещ звук и когато я дръпна пак, тънко фонтанче вода пръсна от горния отвор, навън от лодката. Той зяпна и двамата прихнаха от смях пред учудването му. Керик отново я взе от нейните ръце.

— Прилича на нещо, отгледано от илане — само дето е направено. Харесват ми такива неща.

 

 

Отново разгледа предмета отвсякъде с възхищение, прокара пръст по резбата, изобразяваща риба, която изплюва голям фонтан вода.

Връщането при паракаутите беше голям триумф, жените се бутаха една друга, пищейки от смях, за привилегията да носят носилката с русия гигант на нея. Ортнар ги гледаше с изумление как се тълпят, за да докоснат косата му, и непрекъснато се джафкат една друга на странния си език.

Арнуит изгледа баща си учудено — нямаше почти никакви спомени за ловците тану. Керик коленичи в снега, за да го огледа отблизо: здраво сложено момче с опулени очи, твърде малко напомнящо бебето, което той беше оставил.

— Ти си Арнуит.

Момчето кимна сериозно, но се отдръпна, когато Керик протегна ръка да го докосне.

— Това е баща ти — каза Армун. — Не трябва да се боиш от него.

Но детето се улови за крака й.

Керик се изправи. Думата беше събудила в него дълбоко заровени спомени. Баща. Той затърси из кожите си и напипа двата ножа, които висяха на врата му. Пръстите му докоснаха по-малкия и го откачиха. Този път, когато той коленичи, детето не се отдръпна. Керик му подаде блестящото метално острие, хвърлящо отблясъци на слънчевата светлина.

— Както моят баща ми даде това, така аз го давам на теб.

Арнуит се пресегна колебливо и го докосна. Погледна нагоре към Керик и се усмихна:

— Татко.

 

 

Преди зимата да отмине, Ортнар вече се възстановяваше. Беше изгубил тегло и още го мъчеха болки, но голямата му сила го опази. По краката му имаше и още почернявания, гной с отвратителна миризма, но парамутаните знаеха как да лекуват това. С удължаването на дните раните заздравяха и се образуваха ръбци. Нахлузил ботуши с натъпкана вътре козина, той всеки ден се измъкваше от паракаута и се учеше да ходи наново. Кракът без пръсти го затрудняваше, но ловецът упорстваше. Един ден беше излязъл далеч навън покрай ръба на леда, когато отдалеч забеляза лодка. Беше от по-големите, с широка кожа, завързана за дълъг прът в средата й, и изглеждаше непозната. И не беше от тукашните. Когато се домъкна обратно до паракаутите, откри, че всички са излезли навън, викат и махат.

— Какво става? — попита той Армун, бе научил само дума или две от този странен език.

— Новодошли, не са от нашите паракаути. Много интересно е.

— Какво става, защо е това надвикване и размахване на ръце? Те май здравата спорят за нещо.

— Не мога да разбера, всички крещят. Прекалено дълго си ходил. Иди в паракаута, аз ще разбера какво става и ще дойда при теб да ти разкажа.

Ортнар беше сам в паракаута — всички парамутани, също и Керик, Арнуит и Харл отидоха при лодките. Отпусна се тежко и изстена от болката в краката, защото нямаше кой да го чуе. Задъвка парче месо, радостен от почивката, докато чакаше Армун.

— Като че е станало нещо много добро — обясни тя, щом се появи. — Нещо около уларуаките. Говориха колко лоша е била цялата тази зима, как ги е имало все по-малко. Сега май са ги намерили отново. Много е важно.

— Какви са тези уларуаки?

— Парамутаните ги ловят в морето. Никога не съм ги виждала, но трябва да са по-големи дори от мастодонт. — Тя посочи извитите костни ребра над главите им. — Тези са от уларуак. И кожата, която ги покрива, също — цялата палатка е от само една кожа. Повечето от месото, което ядем, а също и мазнината, пак са от уларуак. Парамутаните иначе ядат всякакво месо. — Посочи морската птица, окачена за краката на ребрата над главата им и оставена да се разваля апетитно. — Но почти цялата им храна и лодките, и всичко друго е от уларуаки. Те казват, че са ги прогонили времето и дългите зими. Ледът с всяка година идва все по на юг, и още нещо във водата, не можах да разбера добре, и то се е променило. Било все по-трудно да се убие уларуак, а по-лошо нещо няма за парамутаните. Ще трябва да почакаме, за да разберем какво е станало сега.

Мина време, преди още някой да се върне в паракаута. Пръв дойде Калалек, пропълзя през входа и избута плетеница от тънки кости пред себе си, след него влязоха и други. Той я размаха щастливо — сложна подредба, завързана с нишки от черва и закрепена в ъгли и криви. Армун го накара да говори бавно, докато обясняваше важността й, и превеждаше на марбакски казаното.

Керик пръв от тях проумя.

— Костите са някакъв вид карта — те ги използват, за да намират пътя си в океана, точно както илане си служат с техните карти. Помоли го да посочи къде сме ние сега.

След много сочене по схемата от кости, въпроси и объркани отговори, най-сетне стана ясно какво точно се е случило. Керик, веднъж вече прекосил океана, разбра значението му.

— Всичко опира до зимите. Те са променили океана, както става и на сушата, променили са живеещите в него твари. Леденият слой, върху който сме сега, се простира през северния океан чак до земята от другата му страна. Бил съм на тази земя, но не толкова на север. Има някаква причина уларуаките вече да не са от тази страна на океана, а като че всичките са се събрали в другата. Икергакът, който току-що пристигна, е пресякъл океана чак до другата страна, и ги е видял там. Какво смятат да правят парамутаните?

Калалек беше извънредно образен в обясненията си, щом чу въпроса. Дърпаше невидими въжета и плуваше по въображаеми вълни, докато обясняваше. Те почти го разбираха и без превода на Армун.

— Ще спуснат икергаките във водата и ще ги приготвят за дълго пътешествие. Искат да пресекат до другата страна, веднага щом ледът започне да се пука, и да ловят уларуаки, и да се върнат преди зимата да е започнала отново.

— Тогава е време и за нас да си тръгваме — каза Керик. — Ние ядем от храната им и не им даваме нищо в замяна.

Но погледна с ъгълчето на окото си към Ортнар и го видя как се усмихва мрачно.

— Да, време е да вървим на юг — обади се ловецът. — Но това ще е ходене, което не виждам пред себе си.

— Няма нужда да ходиш! — възкликна Армун и докосна ръката му. — Познавам парамутаните. Ще ни помогнат. Докараха мен и момчетата тук, без изобщо да се поколебаят. Те ни харесват, мислят, че сме необичайно различни от тях. Искат да останем, но ако настояваме, ще ни откарат на юг през пролетта. Знам, че ще го направят.

— Няма ли всичките икергаки да са им нужни за лова? — усъмни се Керик.

— Нямам представа. Просто ще ги попитам.

— Трябва да тръгнем колкото се може по-скоро — каза Ортнар. — Да се върнем при самадите.

Лицето на Керик потъмня при тези думи и устните му се присвиха. Мисълта за връщането отприщи порой от спомени. С тях и страхове, отдавна забравени.

Първо се сети за Вейнте и вечната й омраза. Тя беше някъде там, замисляше унищожението на тану и саску, на всички устузоу по света. Той беше обърнал гръб на града и на илане, които го заплашваха, защото трябваше да намери Армун. Добре, това и направи. Бяха отново заедно и в безопасност. Но щяха ли наистина да намерят покой, когато и да било? Не и докато Вейнте беше жива, не и докато я имаше омразата й. Трябваше да се върнат в града. Обратно при илане и хезотсаните, в света на устузоу и мургу, на една битка без край. Или поне без край, който да не би позволил унищожаването на самадите.

Армун го погледна и разбра веднага мислите му, защото докато мислеше с думите на мургу, тялото му се движеше в тяхното ехо, лицето му помръдваше и помрачняваше.

Щяха да се върнат.

Но какво ли щяха да заварят?