Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

21

Амбесетепса угуненапсоси, нефатеп лемефенатеп, епсатсаст ефентопенех, деесетефен ееденинеф.

Угуненапса ни учеше, че тъй като познаваме смъртта, познаваме и границите на живота, и в това е силата на Дъщерите на живота, които живеят, когато другите умират.

Мъдрост на илане

glava21.png

Щом урукетото напусна пристанището на Йебеиск, Амбаласи нареди да плават на запад, направо в открито море. Това беше най-бързият начин да се отдалечат достатъчно от наземно наблюдение, за да не знаят онези на брега накъде може да са се запътили. Елем се покатери до върха на перката и завари учената там, загледана в тъмните очертания на ентеесенатите, плуващи пред тях. Елем издаде почтителен звук на молба-за-внимание-за-разговор.

— Никога не съм командвала урукето, само съм служила на борда му. Има проблеми…

— Решавай ги — изрече Амбаласи твърдо с модификатори за край-на-темата, последващ-въпрос. — Коя е дежурна на руля?

— Омал, спокойна и умна илане, която учи бързо.

— Казах ти, че те бива да командваш. А сега да разгледаме картите.

На слизане минаха покрай Омал, застанала с ръце до възлите на нервните окончания, които управляваха урукетото, загледана през прозрачния диск към морето. На една издатина до нея стоеше сиво-розова птица, която винаги гледаше в една и съща посока. Амбаласи спря и прокара палци през перата на създанието, то изгука в отговор.

— Нов компас — обясни Елем. — Много по-полезен от старите.

— Разбира се — създаден е от мен. Точен, надежден и ти е компания през дългите пътувания. Насочиш ли го веднъж в правилната посока, ще я сочи, докато не умре.

— Никога не съм разбирала…

— Аз разбирам. Намагнитени частици в предния мозък. Къде са картите?

— Тук, вътре.

Въпреки че нишата беше слабо осветена, първата развита карта заблестя ярко под слабото пурпурно петно на стената от плът край тях.

— Тази е в най-голям мащаб — обясни Елем. — А и най-скорошната. Тук е Ентобан, а отвъд широкия океан е Гендази.

— А тези цветни извивки?

— Тези с по-студените цветове са ветровете в небето, които се носят като големи реки през атмосферата. Започват тук, в тропиците, където слънцето нагрява въздуха, след това се движат на север и на юг, повлияни от въртенето на планетата. Те са от огромно значение в моите изследвания, но за практически цели ще използваме тези топли оранжеви и червени цветове, които бележат океанските течения.

— Детайлно-обяснение.

— Удоволствие-от-обясняването. Сега сме тук, в океана на запад от Йебеиск. Съгласно твоите нареждания ще продължим на запад до тъмно, за в случай че другите ни последват. Тогава ще бъдем някъде в тази червена ивица, която е течение в посока юг. Ще дрейфуваме в нея през нощта, а призори след уточняване на мястото ни ще започнем пътуването към нашата цел. Точност-на-плаването, желание-за-информация за нашата цел?

— Несигурност-засега. Покажи ми какво би направила, ако щяхме да пътуваме за Гендази.

— Готовност-за-изброяване. За Гендази трябва да продължим в това течение, докато то ни носи на юг и запад до средата на океана. Много интересно място, много богато на живот. Когато стигнем до него, ще изберем подходящо течение към нашата цел. Ще ни е нужно ето това, което минава покрай Алакас-аксехент към зелената земя оттатък.

Амбаласи разгледа картата отблизо, започвайки от Йебеиск, след това проследи с лявото си око пътя през океана към Гендази.

— Един въпрос. Ние плаваме в голяма дъга на югозапад до средата на океана, после в друга дъга на северозапад до нашата цел. Помисли колко по-бързо щеше да бъде, ако просто пресечем океана така.

Прокара с едно бързо движение върха на палеца си по картата. Елем отстъпи назад и зяпна, гребенът й почервеня.

— Невъзможно! — Модификатори на отчаяние и страх. — Това, което предлагаш, е… неестествено. За кратки периоди, както правим сега, или за пътуване от един остров до друг, тогава се постъпва така. Но нищо не се движи по права линия. Морските създания следват теченията в морето, птиците — невидимите течения на въздуха. Курс какъвто ти предлагаш, ами… той върви срещу природата. Урукетото ще трябва да бъде изведено извън теченията, въпреки че през нощта то ще дрейфува с тях, след това при сутрешните изчисления… абсолютно невъзможно!

— Въпрос само от научен интерес, Елем, съсредоточи се. Ти си труженичка-на-познанието, поне в по-голямата част от работата ти, затова ще ти разкажа за двете различни състояния на материята. Или вече ти е известен законът на Атепенепса?

— Скромност-незнание, желание-за-осведомяване.

— Купчина глупост! Гравитацията е невидима, ако аз пусна тази тежест за притискане на карти, ще падне право надолу. Това-което-носи-светлината само по себе си е невидимо, и носи светлината по права линия от предмета към окото. Инерцията е невидима, но тя носи движещия се обект… добре. Виждам, че това не ти е по силите. Не се срамувай заради слабоумието си. Малко са илане като мен, които нямат интелектуални ограничения. А сега по въпроса за курса ни. Какво има тук?

Амбаласи постави разтворените си пръсти върху празното място на картата оттатък Манинле, на юг от Гендази. Елем зяпна:

— Нищо, абсолютно нищо.

— Празнота-на-ума, неосъзнаване-на-съществуването-си! Трябва ли да те уча на собствената ти специалност? Какви са тези неща на картата, тук и тук?

— Течения, океански течения, разбира се.

— Великолепно. Сега, внимание-към-подробностите, какво причинява теченията?

— Температурните градиенти на морската вода, вятърът, въртенето на планетата, очертанията на бреговата линия, градиентите на океанското дъно…

— Добре. Сега разгледай внимателно тези течения, тук и тук. Те не се появяват от външния мрак без никаква причина. Проследи ги назад.

— Разбирам, разбирам! Велика Амбаласи, ти ме измъкна от незнанието, както фарги излиза от морето. Тук трябва да има голяма земна маса, точно където ти показа. Въпреки че никой никога не я е виждал или описал, ти разбра за съществуването й по тези карти…

Елем сведе глава и изрази обръщение от най-низша-сред-низшите към най-висша-сред-висшите. Разбра внезапно, че Амбаласи знае за навигацията поне колкото нея. Вероятно и повече. Амбаласи кимна, оценявайки прозрението й.

— Ти познаваш своята наука, Елем. Но аз съм, която разбира от всички науки — както току-що доказах. Това не е труд за един миг, аз съм разглеждала навигационни карти през последните няколко години и съм правила тези изводи. Това пътуване ще докаже, че моите твърдения са верни. Ние отиваме към това празно място на картата. И то никога вече няма да е празно, след като го достигнем. Сега доведи Енге при мен.

Енге пристигна с Елем веднага щом й беше съобщено. Амбаласи стоеше в надута поза, когато се изкачиха при нея, толкова изправена, колкото й позволяваше старият й гръбнак, здраво стиснала карта в ръка. Елем се приближи към учената, изразявайки нищожество като фарги. Енге беше свила крайниците си в израз на върховна почит, но все пак не стигна чак дотам. Амбаласи вдигна картата напред с жест на върховна-световна-важност.

— Сега ще те просветя, Енге. Сега ще ти открия нашата цел и града, който ни очаква там.

— Благодарни сме от сърце за това, което ти направи за нас.

Ръцете й се извиха в знак, че говори от името на всички в групата.

— Великолепно. Ето виж, на тази карта е мястото, където отиваме. А това тук е нашият град.

Тя отвори другата си длан и я протегна напред. В ръката й имаше голямо семе със странна форма. Енге премести поглед от картата към семето, след това обратно, накрая наведе глава в одобрително послушание.

— Ние сме благодарни. На картата има само празнота, аз само предполагам, че с огромните си познания ти си стигнала до извода за някаква нова земя там. Земя без градове и без илане, а семето ще бъде отгледано и ще израсте в нашия собствен град.

— Точно така — остро отвърна Амбаласи, пусна картата и семето с неочаквана агресивност. По гребена й пробягаха цветни ивици. — Имаш първокласен мозък, Енге, и чакам с нетърпение момента, когато ще го надхитря.

Не добави, че този път не успя, нито пък Енге се постара да го спомене — вместо това изрази благодарност и съгласие. Възрастната учена беше своенравна и гневлива, но след всичко, което направи за тях, можеше да си позволява всякаква ексцентричност.

— Позволено ли е да помоля за повече информация за нашата цел, за да се възхитя на работата на ум от такава неописуема висота?

— Позволено е. — Цветовете по гребена на Амбаласи избледняха, тя прие похвалата, която просто й се полагаше. — Гледай внимателно и се учи. Силата, ширината и температурата на теченията, реките в морето, са отбелязани на картите за тези с интелекта да го разберат. Което, разбира се, включва и мен. Няма да се впускам в подробности, вие няма да ги разберете, вместо това ще ви дам направо заключенията. Тук има не просто малък остров или верига острови, а огромна земна маса, чиито размери ще разберем, когато я достигнем. Тя лежи на юг от Алпеасак, което означава, че ще бъде чудесно топла. Знаеш ли името на тази нова земя, Енге?

— Зная го — гласеше непоколебимият отговор.

— Тогава ни го кажи — нареди Амбаласи с неконтролирани движения на удоволствие.

— Наречена е Амбаласокей, така че в утрешното утре, докато илане говорят помежду си, те ще споменават името на тази, която донесе живот на това отдалечено и непознато място.

— Добре напаснато — потвърди Амбаласи и Елем изрази съгласие с модификатори на усилване. — Сега ще си почина, за да съхраня енергията си. Вие, разбира се, ще имате нужда от моите указания, не се колебайте да ме събудите, когато е нужно, дори това да не ви радва.

Слухът за станалото бързо се разпространи и предизвика обща възбуда. Дъщерите на живота настояваха пред Енге да им разкрие значението на откритията на Амбаласи и тя го направи, застанала в лъча светлина, падащ от отворената гръбна перка, за да я разбират всички:

— Угуненапса, нашата учителка, ни каза, че най-слабите са най-силни, а най-силните — най-слаби. С тази парабола тя искаше да ни просвети в единството на живота, да посочи ясно, че животът на още-мокра-от-океана фарги е също толкова важен за тази фарги, колкото животът на една ейстаа е важен за самата нея. Угуненапса каза това отдавна, но вечната истина отново стигна до нас и днес. Амбаласи още не е Дъщеря на живота, но е получила от уроците на Угуненапса толкова много, че ни освободи от плена и ни води сега към един нов свят, където ще отгледаме град — и това ще бъде нашият град. Преклонете глави пред чудото на тази мисъл. Град, в който няма да има преследване заради убеждения. Град без смърт. Град, където ще можем да растем заедно и да се учим заедно — и да приветстваме фарги, които да растат и да се учат от нас. Казах с благодарност и без нито миг колебание, че тази нова земя, където ще отгледаме нашия град, ще се нарича Амбаласокей.

Вълна от емоции заля слушателките й, вълна от съгласие, която движеше телата им в унисон като трева под повея на вятъра. Те мислеха по един и същ начин.

— Сега ще си починем, след пристигането ще има много работа. Елем ще се нуждае от помощ за урукетото, нека всички с умения или желание за помощ да отидат при нея. Останалите от нас ще подредят мислите си и ще се подготвят за това, което ни очаква.

Както подхождаше на възрастта й, Амбаласи лежа в сън през по-голямата част от пътешествието, но беше единствената, която го направи. За Дъщерите на живота промяната беше твърде нова, твърде възбуждаща — за пръв път бяха мнозинство, не преследвани или прогонвани. Можеха да говорят открито за вярата си, да я обсъждат и да търсят помощ от тези като Енге, чиято яснота на мисълта одобряваха. А всеки минал ден ги доближаваше до блестящата реалност на новото им съществуване.

Както ги предупреди Амбаласи, не я смущаваха, докато не навлязоха в течението, понесло ги настрани от пътя, който би ги отвел край Манинле и Алакас-аксехент към континента Гендази. Тя пи студена вода, хапна малко месо и се покатери бавно до върха на перката. Елем и Енге вече я чакаха там, изразиха пълни с почит приветствия.

— Топло е — промълви Амбаласи и зениците й се притвориха като вертикални цепки в ярката слънчева светлина.

Показа модификатори на удоволствие и спокойствие.

— Намираме се тук — съобщи Елем и посочи мястото им на картата. — Водите са богати на живот и в тях има неизвестни риби с огромни размери.

— Неизвестни вероятно за вас и за подобните вам с ограничени познания. За мен обаче океанът няма тайни. Хванахте ли някоя от тези неизвестни риби?

— Много са вкусни.

Елем изрази удоволствие от храна. Амбаласи мигновено отговори с неудоволствие от лакомията и първостепенност на познанието.

— Мислите първо за стомаха си и чак накрая за ума — сопна се Амбаласи. — Преди да сте изплюскали всичките научни ресурси на този океан, погрижете се да ми доставите образец от тях.

Образецът беше наистина впечатляващ — полупрозрачен, гладък и със зелени перки по ръбовете. А когато го проснаха, се оказа дълъг колкото един ръст на илане. Амбаласи само го стрелна с поглед към него и изрази неприязън-към-незнанието и превъзходство-на-познанието.

— Да бе, риба! Аз ли съм единствената тук с очи за гледане и ум за използване? Колкото аз съм риба, толкова е и това тук. То е змиоркова ларва. И по остъкляването на очите ви виждам, че този термин не означава за вас нищо. Това са ларвите на змиорките — предполагам, че знаете какво е змиорка?

— Много са вкусни — каза Енге.

Знаеше, че това ще подтикне старата учена да достигне нови висини на оскърбленията, в които тя изглежда намираше голямо удоволствие.

— Вкусни! Пак процесите на храносмилане вместо тези на мозъчна обработка! Просто не мога да повярвам, че сме от един и същ биологичен вид. Пак ще ви налея в празните мозъци малко нова информация. Не сте ли наясно, че и най-голямата известна змиоркова ларва е колкото най-малкия нокът на крака ми? И би трябвало да знаете, че възрастните змиорки израстват до много прилични — и ще побързам да го кажа преди вас — вкусни размери.

Енге погледна надолу към бавно гърчещата се ларва, предаде благодарност за знанията… и растящо изумление:

— Това означава, че възрастните форми са огромни!

— Точно така. Което е още едно доказателство, че там някъде има неизвестна земя, защото змиорки с такива размери не са ни познати… досега.

Няколко дни по-късно Амбаласи нареди да й донесат проба от морската вода. Една илане се спусна от перката на урукетото на широкия му гръб и топна прозрачния съд във вълните, които се разбиваха пред краката й. Амбаласи го надигна пред очите си, изгледа го изпитателно, след това го доближи до устните си. Елем направи знак за опасност — пиенето на морска вода можеше да доведе до обезводняване и смърт.

— Твоята грижа ме радва — каза Амбаласи. — Само че е ненавременна. Опитай сама.

Елем колебливо отпи от съда и подскочи от изненада. Амбаласи мъдро кимна.

— Само огромна река, по-голяма от всички, които са ни известни, може да отнесе прясна вода толкова навътре в морето. Усещам, че сме на ръба на велико откритие.

На следващия ден забелязаха, че около тях обикалят много морски птици, сигурно доказателство, че наблизо има земя. Скоро видяха плаваща растителност, водата не беше вече чиста и прозрачна, както по средата на океана. Амбаласи взе проби за изучаване, след това направи още едно доволно изказване.

— Разтворена почва, бактериален живот, празни обвивки от зърна хайвер, планктон, семена. Приближаваме се до колосална река, която се оттича от огромна площ в още по-голям континент. Предсказвам с прилична точност, че вече сме близо до нашата цел, близо до Амбаласокей.

През следващия ден валя, но дъждът спря преди свечеряване. Когато облаците изчезнаха от хоризонта пред тях, всички можеха да се любуват на необичайно величествен и красив залез. Докато урукетото се прехвърляше над дългите вълни, те забелязаха тъмна линия на хоризонта под пламтящото небе.

Тази нощ те спаха, както илане винаги спят нощем, неподвижно и дълбоко, но се пробудиха при първата утринна светлина. Елем нареди на много от тях да слязат долу, тъпканицата на върха на перката беше непоносима. Амбаласи застана най-отпред, както й се полагаше, а земята на хоризонта растеше и се приближаваше. Накрая се разстла в множество малки острови.

— Няма река — обади се Елем с движения на объркване.

Изгубилата досега дар слово Амбаласи изрази известен сарказъм:

— Само малките реки имат големи устия… или уста. Река, която се оттича от цял континент, носи много почва и образува делта с много острови. Открий някой от каналите между тези острови и скоро ще стигнеш и до реката. На бреговете на богатите й води ние ще засадим семето на града.

— В мен няма и сянка на съмнение, че Амбаласи е права, тъй като тя никога не греши — каза Енге. — Ето там, отпред, е нашата съдба, началото на нов живот за всички нас. Новата земя Амбаласокей, където ще поникне нашият град.