Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

16

glava16.png

Силни пръсти се впиха дълбоко в плътта на Енге, тя беше блъсната на колене и държана така, докато една от помощничките изтича да търси нещо за връзване. Саагакел седна с достойнство и около нея се разнесе възбудено дърдорене. Над всичко това се открои ясно един глас, заповяда да се дръпнат и се чу изохкване, когато нечий крак беше настъпен. През групичката се провря една илане, проби си път, докато застана пред Енге и я погледна внимателно от горе на долу.

— Аз съм Амбаласи — каза тя грубо.

От толкова близо Енге виждаше добре следите на времето по лицето й и разръфания ръб на бледия й гребен. След това новодошлата се обърна към ейстаа и заби ноктите на единия си крак в земята в знак на силно неодобрение.

— Не мисля, че това е мъдро решение, Саагакел. Това, което казва Енге, е твърде важно, и от нея може да се научи много.

— Това, което тя казва, е прекалено важно, мъдра Амбаласи, за да бъде оставена на свобода и да сее отровата си. Уважавам големите ти познания в областта на науката, но това е въпрос на политика и ще слушам само своите съвети.

— Не затваряй ума си, ейстаа. Думите на Дъщерите са свързани пряко с биологичната ни същност, която на свой ред е свързана пряко със собственото ни съществуване.

— Какво знаеш ти за техните думи? — прекъсна я Саагакел изумено.

— Доста неща, тъй като съм говорила с Дъщерите продължително време. Те са се натъкнали по един груб начин на връзка между ума и тялото, която е от огромна важност за биологията на дълголетието и стареенето. Затова отправям учтива молба затворничката Енге да бъде освободена под мое наблюдение за изучаване за целите на науката. Би ли разрешила това?

Въпреки че думите й бяха учтиви, те бяха изказани небрежно, със само повърхностна формалност, на стъпка от обидата, в тях имаше намеци за отрицателни квалификатори спрямо обръщението-към-ейстаа и с превъзходство-над-всичко във връзка с науката.

Саагакел изръмжа от гняв и се изправи на крака.

— Обида над обидите — и това в собствения ми амбесед! Уважавала съм големите ти познания и възрастта ти, Амбаласи, и продължавам да ги уважавам. Затова няма да заповядам внезапната ти смърт, но ще ти заповядам да напуснеш присъствието ми и моя амбесед, и да се връщаш тук само когато аз го пожелая. Или, още по-добре, да напуснеш моя град. Говорила си и си правила планове за напускане повече пъти, отколкото изобщо могат да се запомнят. Сега е време да изпълниш заплахите си…

— Аз не заплашвам. Ще напусна, както съм намислила. Ще те облекча от товара и ще взема Енге със себе си.

Саагакел се олюляваше от бяс, палците й щракаха гневно.

— Махни се от присъствието ми веднага и никога повече не се връщай! Махни се и от моя град, защото присъствието ти поставя на изпитание снизходителността ми.

— Снизходителна си колкото еретрук над плячката си! Щом виждаш абсолютната си власт толкова абсолютно необходима за съществуването си, защо не я подложиш на изпитание? Изгони ме от този град, заповядай ми да умра. Ще бъде изключително интересен експеримент…

Гласът на Амбаласи беше заглушен от бесния рев на Саагакел, когато тя се метна напред и се извиси над противничката си с отворени челюсти и пръсти, готови за убиване. Старата учена стоеше спокойно и само за миг изрази респект-към-възрастта и респект-към-познанието с въпросителен модификатор.

Саагакел отново изви в нечленоразделен гняв и опръска Амбаласи със слюнка, борейки се да се овладее. Накрая се обърна и се отпусна обратно на стола си. Около нея цареше стреснато мълчание, единственият звук наоколо бяха стъпките на бягащи фарги, които струяха навън от амбеседа, треперейки от страх. Три от тях лежаха в безсъзнание на пясъка, може би мъртви, толкова силен беше гневът на ейстаа.

Когато Саагакел накрая заговори, това беше просто знак да бъдат махнати двете пред нея.

— Не желая повече да виждам, която и да е от тези тук. И двете веднага в градините!

Стръвни пръсти сграбчиха Енге и Амбаласи и ги измъкнаха от амбеседа. След като излязоха извън погледа на ейстаа, всички тръгнаха по-бавно, защото беше горещ следобед, но никой не пускаше здравата си хватка върху ръцете на затворничките. Енге имаше да обмисля много и не проговори, преди да стигнат до заключения вход към овощните градини и да бъдат грубо блъснати вътре. Когато тежката входна врата беше залостена зад тях, тя се обърна към Амбаласи и изрази благодарност.

— Ти рискува всичко, силна Амбаласи, и аз ти благодаря.

— Не рискувах нищо. Думите на Саагакел не биха могли да ме убият, нито пък тя щеше да ме нападне физически.

— Да, сега вече разбирам това. Разбирам също и че ти умишлено я разгневи, за да бъдеш затворена тук.

Амбаласи направи движение на споделено удоволствие и хумор, устата й се разтвори и откри старите й пожълтели зъби.

— Харесваш ми, Енге, и се радвам на присъствието ти тук. И си права. Смятах да посетя тези градини и изпращането ти тук просто ускори действията ми с няколко дни. Това е един град на ужасна скука и парализирани идеи, учудвам се защо изобщо дойдох тук. Единствено заради удобствата за научна работа, уверявам те. Щях да съм отпътувала още преди много време, но те започнаха да арестуват твоите Дъщери на отчаянието…

— Дъщери на живота, умолявам те.

— Живот, смърт, отчаяние — все едно ми е. Интересува ме не името на философията, а само физиологичните резултати. Казвам, че те са Дъщери на отчаянието, защото аз се отчаях, че ще мога да продължа научните си изследвания по-нататък. Преди много време, когато стените на тази градина-затвор бяха посадени, аз дойдох тук, за да наглеждам работата. Говорих с някои от Дъщерите, но се отчаях от тяхната интелигентност. Те ми напомняха на онетсенсаст, който пасе листата само на едно дърво. Скочат ли веднъж в мрака на тази философия, те са щастливи да си останат там неподвижно цял живот. Мисля, че ти би се размърдала заради мен, Енге, всъщност зная, че би го направила.

— Ако ми обясниш какво точно трябва да включва твоето размърдване, ще се опитам да ти помогна. Така че те приветствам като Дъщеря на живота…

— Не прави това — аз не съм една от вас.

Сега беше ред на Енге да се учуди.

— Но нали ти каза, че не рискуваш да умреш, ако ейстаа ти нареди да умреш. Тогава ти трябва да вярваш…

— Не, не вярвам. Разбирам, а това е съвършено различно нещо. Аз съм същество на науката, не на вярата. Можеш ли да разбереш разликата? Или ще сметнеш, че това също смущава вярата ти?

— Ни най-малко не смятам, че я смущава — заяви Енге, изразявайки радост-от-мисленето. — Точно обратното. Виждам го като изпитание за моята смелост и за думите на Угуненапса, бих разговаряла дълго с теб за това.

— И аз също. Е, добре дошла в плодовите градини на Йебеиск, добре дошла. Сега ще те питам нещо. Ако ти и твоите Дъщери бъдете освободени от това място — всичките, ще тръгнете ли с мен към град, където ще бъдете добре дошли? Където ще бъдете свободни, а не гонени, способни да вървите по свой собствен път?

— Не бихме могли да искаме нищо друго, мъдра Амбаласи. Това е единственото ни желание и ние ще бъдем твои фарги, ако можеш да го направиш.

— Това е постижимо. Но преди да ви помогна, имам още едно условие, и ти трябва да помислиш много внимателно, преди да отговориш. Когато се освободите, искам отново да те задържа за изследванията си. Искам да разбера как действа този нов феномен и струнният нож на изследването ми може да се впие дълбоко. — Енге изрази страх-от-болка и Амбаласи отговори с отрицание. — Разбираш ме погрешно. Искам да използвам струнния нож на мисълта, за да разрежа дълбоко вашата философия и да видя какво й дава работоспособност.

— Това бих позволила с удоволствие. И аз правя същото. Ако можеш да ми помогнеш в това, твоята помощ е добре дошла.

— Повече от помощ, Енге. Може да разровя толкова дълбоко, че да прекъсна корените на твоето дърво на познанието и да го изтръгна.

— Ако успееш, значи е било мъртво дърво, имитация на дърво, бих била благодарна и за това. Отварям се към теб. Приеми мислите ми и прави каквото пожелаеш.

Амбаласи стисна ръката на Енге в бързия жест на най-голямо-удоволствие.

— Тогава дадено. Сега трябва да насоча вниманието си към нашето отпътуване. Отдавна възнамерявам да напусна този град, вече съм взела нужните подготвителни мерки с моите помощнички и до ден-два ще има ясни резултати.

Енге изрази извинения и липса на разбиране.

— Ще разбереш, когато му дойде времето. Сега има други неща за вършене. Между Дъщерите тук има една, с която искам да разговарям. Името й е Шакасас<.

— Объркване-в-наименованието — каза Енге. — Шакасас<, скорост-в-променящо-се-движение е име, което една от нас не би използвала, име, което принадлежи на съществуването преди приемането на вярата. В знак на възприемането на мъдростта на Угуненапса ние вземаме нови имена.

— Знам за този ритуал. Сигурна съм обаче, че твоята покръстеница ще си спомня съществуването си от преди приемането на вярата. Изпрати да я потърсят под това име и аз ще се обръщам към нея както тя пожелае.

Енге изрази уважително разбиране и се обърна, за да издаде заповедта. Едва тогава усети, че са разговаряли в средата на кръг от мълчаливи слушателки. Омал излезе напред и я приветства.

— Тази, чието присъствие беше поискано, вече е търсена. Но изпитвам удоволствие-от-срещата, нещастие-от-затварянето-ти.

— Трябва да изоставим нещастието. Тази извънредно мъдра илане, с която разговарях, може би е нашето спасение. Нека сега да видя и да срещна нашите сестри тук, защото искам да ги познавам всичките.

Амбаласи се отдръпна настрани, докато те се поздравяваха една друга и изчака търпеливо, накрая една илане се появи пред нея и изрази внимание с почит.

— Ти ли си Шакасас<?

— Бях, преди да дойде времето на просветлението. Заради радостта ми от приемането на думите на Угуненапса, сега ме наричат Елем. Какво мога да направя за теб, Амбаласи?

— Отговорът е един въпрос. Чувала съм, че едно време си работила в екипажа на урукето. Вярно ли е?

— Когато бях илане отначало, това беше удоволствие за мен. Това ме наведе на интереса към въздушните и морските течения, чрез тях и към думите на Угуненапса.

— Задоволително обяснение. Сега ми кажи кой ви води.

— Угуненапса, защото нейният пример…

— Стига! Говоря за физическото ви присъствие в тези отвратителни градини. Коя измежду вас командва?

— Никоя, всички сме равни…

Амбаласи я прекъсна с груб жест, използван обикновено само при общуване с фарги. Ноктите на краката й деряха пръстта в знак на силно раздразнение.

— Млъквай! Вашата Угуненапса има да отговаря за доста неща. Трябва да има някоя над вас в тази йерархия на безмозъчност. Виждаш ли там Енге? Добре. Може ли тя да те командва?

— Разбира се. Чувала съм много за нея и нейната мъдрост, с желание ще изпълнявам каквото тя нареди.

— Най-после взаимно разбиране. Трите ще разговаряме заедно веднага. След като това стане, ще бъдеш винаги и навсякъде до мен, ще правиш каквото ти наредя. Ще го изпълниш ли, ако тя пожелае?

Елем изрази радостно съгласие и Амбаласи я освободи бързо, преди да е започнала пак с приказките за Угуненапса.

 

 

Островчето току срещу брега на Гендази, на юг от Алпеасак, беше малко и претъпкано с набързо отгледани постройки, повечето от тях по-скоро само покриви, колкото да пазят от дъжда. Само съединените стаи, където работеше Укереб, внушаваха солидност и постоянство. Ейстаа, Ланефенуу, беше доведена тук, след като излезе от урукетото, което я докара през океана, но слушаше обясненията с очевидна скука и липса на интерес, загрижена единствено за резултатите от работата на учените, но не и за подробностите. Единствено масиндууто предизвика някакво внимание.

— Много забавно. Трябва да ми отгледате едно, за да си го занеса в Икхалменец. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Причината за това, ейстаа — каза Акотолп с известна гордост, — е, че то никога не е съществувало. Укереб и аз трябваше да работим с новите растения, които създадохме, да работим заедно върху тяхното модифициране. Но с тях е много трудно да се работи, защото са извънредно отровни. Затова имахме нужда от увеличителните възможности на сандуу. Известно ли ти е създанието, за което говоря?

— Не — отвърна Ланефенуу, горда с незнанието си. — Прекалено съм заета, за да заделям от времето си за разглеждане на гнусните ви гадини.

— Напълно правилно, ейстаа — каза Акотолп. — Това е мръсна работа. Предложение-за-обяснение. Сандууто увеличава, значи прави нещата да изглеждат по-големи, до около двеста пъти, и е основен научен инструмент. Но само една илане може да го използва, а Укереб и аз трябваше да работим едновременно. По тази причина ние създадохме това масиндуу, което може да бъде наречено сандуу за прожектиране на изображения. Използваме го при микрохирургия, а в момента с него ти показваме изображения на направеното от нас, без да излагаме достойното ти тяло на свързаните с това опасности.

— Това достойно тяло изпитва голямо удоволствие от усилията ви. И какво може да е нещото, което гледаме в момента?

Акотолп завъртя едно око към стената. Слънчевата светлина падаше върху окото на масиндууто на външната стена, и биваше усилена, за да прожектира на екрана многофасетъчно, блестящо изображение.

— Това са диатомеи, ейстаа, мънички организми, които живеят в морето. Използваме ги, за да настройваме масиндууто. Цветовете, които виждаш, са генерирани от поляризиран филтър…

Акотолп замлъкна, когато Ланефенуу изрази скука-от-научните-подробности. Стаята просветля за момент — влезе Укереб, последвана от фарги, носеща поднос изображения.

— Всичко е готово, ейстаа — каза тя, посочи на помагащата й фарги да остави подноса и да излезе. — Ето последните разпечатки, те ще ти покажат неописуемия успех на нашите усилия, положени по твоя заповед.

— Започвай веднага — нареди Ланефенуу.

Диатомеите изчезнаха, вместо тях се появи морски пейзаж. Зад водата се виждаше зелена брегова линия над бял плаж. Укереб работеше с масиндууто така, че едно изображение се преля в друго, брегът сякаш се приближи.

— Това е брегът на Гендази, на юг от град Алпеасак. Избрахме това място, защото можехме да започнем тук незабелязани. Температурата и почвата са същите, както в града, растенията ни се развиват в подходяща среда.

— Защо не в самия град? — запита Ланефенуу.

— Окупиран е от устузоу — обясни влязлата Вейнте. — Бях там да огледам. Далеч не целият град е изгорял, но е пълен с тези паразити.

— Чиято съдба ще бъде смъртта, Вейнте — отвърна Ланефенуу. — Заповядах присъствието ти тук, защото тези изтъкнати учени уреждат демонстрация на това, което направено по моя воля. Ще гледаш заедно с мен, ти си създала всичко това.

Вейнте изрази удоволствие-от-благодарността и седна на опашката си до ейстаа, която заповяда продължаване-на-разглеждането.

Зеленият храсталак се приближи още и около него се различаваха мъртви животни, набучени на тръните му.

— Мутиралите лози и храсти — обясни Акотолп. — Растат, смесени с тези широколистни растения, които са богати на вода и по тази причина огнеустойчиви, така защищават и другите. Всичко това не беше трудно, просто вариации на стените, които ограждат повечето градове. Докато тези бяха създадени и отгледани в достатъчни количества за семена, създадохме също и това животно.

Екранът се изпълни от изображението на многоцветен, блестящ гущер. Акотолп посочи редиците нодули на гърба му.

— Тези кисти се появяват, когато животното порасте, пукат се и след това отново регенерират. Сигурно забелязвате дебелата кожа и покритието от слуз, предпазващи животното от смъртоносната среда, в която се движи. Великолепно постижение.

— Нужда-от-пояснение — намеси се остро Ланефенуу.

— Неизброими извинения, ейстаа. Започнах да обяснявам безредно. Смъртоносните растения, които току-що видяхме, са предназначени да бъдат пръснати из града, окупиран от устузоу. Бяха обмислени различни техники за саморазпространение и проектирахме тази система. Когато кистите се пукнат, от тях се изсипват семената на отровните растения. Те растат и гущерите живеят под тяхната защита, където никое друго животно не може да оцелее. Без каквито и да било допълнителни усилия от наша страна, без да изгубим дори един живот на илане, градът сам ще прогони нашествениците. Това няма да е мигновено, но ще стане с неизбежното и неотвратимо постоянство на настъпващ прилив. Растенията ще изпълнят града, устузоу ще бъдат прогонени оттам — и утрешното утре ще бъде като вчерашното вчера.

— Възхитително. — Ланефенуу изрази удоволствие и щастие. — Но как ще живеят илане в този град на смъртта?

— Много лесно. Вече са създадени паразити и вируси, които унищожават растенията и убиват гущерите, без да засягат нищо друго.

— Това наистина е великолепен план. Защо тогава още не е приложен в действие?

— Заради дребен проблем, вече разрешен. Беше нужно да създадем паразитен червей, който носи в тялото си семената. Този червей заразява гущерите и причинява кистите, които разпространяват семената. Яйцата на червея, а също и семената, се изхвърлят чрез изпражненията на гущерите…

Ейстаа направи жест за край и тя млъкна.

— Добра ми Акотолп, знам, че тези подробности възхищават вас, учените илане, но за мен те са едновременно скучни и отблъскващи. Довърши обясненията си с подробности за напредъка.

— Всичко е готово, Ейстаа — каза Вейнте, отвори вратата и посочи навън в слънчевата светлина. — Веднага щом Укереб и Акотолп съобщиха за успеха, изпратих вест до теб. Докато ти пътуваше насам, бяха развъдени гущери и са в оградено място, което сега ще ти покажа. Всичко е в пълна готовност, очаква единствено заповедта ти.

— Това е възхитително. Сега говоря аз. Нека да бъде. Алпеасак ще бъде почистен от паразитите и възстановен. И когато студените ветрове дойдат в Икхалменец, Икхалменец ще се пренесе в Алпеасак. Действайте веднага.

— Започваме, ейстаа — отвърна Вейнте.

„Започваме, но не свършваме тук“ — добави тя в неподвижна тишина, така че никой да не чуе мислите й. — „Градът ще бъде почистен и отново ще принадлежи на илане. Тогава ще поискам награда и тя ще ми бъде обещана. Ще поискам от ейстаа само разрешение да използвам сеещите гущери, за да направя цялата тази земя необитаема за устузоу. Тогава ще ги издиря и унищожа. По този начин най-сетне ще убия Керик-устузоу.“