Хари Харисън
Зима в рая (26)

24

Засега се радваше да види, че двете половини на неговия самад стоят на достатъчно разстояние една от друга. Бяха твърде далечни и чужди, разделени не само от езика. Освободи мастодонта от носилката и го отведе под дърветата, животното доволно пасеше младите листа. Изглежда щеше да им създаде затруднения — беше твърде голямо и сигурно щяха да го забележат от въздуха. Отговорът беше очевиден: да го убият и да опушат месото. Налагаше се, но не точно сега. Прекадено много смърт бяха видели.

Армун запали малък, бездимен огън под дърво с широко разперени клони, децата си играеха около нея. Ортнар спеше, а Харл беше отишъл да ловува, старателно заобикаляйки другата половина от лагера. Засега всичко беше мирно и имаше време за мислене. Време да говори с мъжкарите. Отиде до тяхното укритие на брега на езерото. Погледна с уважение дебелия листат покрив над главите им.

— Вие ли направихте това? Отгледали сте този покрив, за да не ви виждат от въздуха?

— Грубата сила е женско качество, интелигентността мъжко — отвърна самодоволно Надаске, облегнат на опашката си.

— Безкрайна работа да се режат свежи клони — добави Имехей. — Изсъхват и сменят цвета си много бързо. А ние отрязахме пръти и преплетохме бръшлян през тях.

— Умно-направено, извънредно-възхищение.

Керик добави силни модификатори. Двамата мъжкари бяха работили в тази непозната им среда, бяха се сблъскали с трудности, каквито не са си и представяли в защитеното ханале. Сега имаха надежден покрив и очевидно ядяха добре.

— Имате ли сполука в лова?

— Ние сме майстори — увери го Имехей. — И в изкуството на риболова също. — Той пристъпи към дупка в земята, покрита с мокри листа, порови и измъкна две големи сладководни рачета. — Ловим такива. Желание-за-храна?

— По-късно. Гладът-временно-потиснат.

— По-вкусни от месото — рече Имехей, пъхна едното в устата си и подаде второто на Надаске.

Задъвка щастливо, острите му конични зъби бързо се справиха с рачето. Изплю няколко парченца черупка. Надаске довърши своето също без бавене и изплю парчетата в храсталака.

— Без тези храната нямаше да е толкова добра. Не знаем тайната на приготвяне на месото — знаеш ли я ти?

Керик изрази отрицание.

— Виждал съм да го правят в града. Прясното месо се поставя във вани с течност, това го променя. Нямам представа каква е течността.

— Приятно-желирано-месо — каза Имехей. Надаске добави квалификатори за съгласие. — Но като че само това ни липсва от града. Свободата на духа и тялото си струва работата.

— Виждали ли сте други илане, знаете ли нещо за града? — попита Керик.

— Нищо! — отвърна Имехей малко злобно. — Така искаме да бъде. Свободни, силни и забравили за родилните плажове. — Думите му бяха приглушени, използваше стиснатите си пръсти, за да измъкне голямо парче черупка измежду зъбите си. — Гордеем се с направеното, но сме говорили често и за града. Смърт и омраза към устузоу, защото убиха града. Благодарност към Керик-устузоу за опазването на живота и освобождаването на телата ни.

— Много и много подсилвания — добави Надаске.

Двамата млъкнаха, телата им още бяха в пози на благодарност. След прекараната между парамутаните зима мъжкарите изглеждаха на Керик разкривени и грозни, правеха впечатление ноктите на краката им и големите им зъби, очите им, които често гледаха в две различни посоки. Така ги виждаха тану. Керик обаче ги виждаше и като отдавнашни приятели, умни и благодарни.

— Ефенселе — изрече, без да се замисля, с обертонове на благодарност и топлина.

Те се съгласиха рефлекторно. Връщаше се бавно към лагера на тану, доволен от постигнатата цел.

Чувството скоро избледня. Забеляза, че мислите му винаги се връщат към града и грижите за съдбата му. Трябваше да види сам какво става там. Мъчеше се да овладее нетърпението си — не би посмял да остави двете групи сами и близо една до друга, докато не престанат да се боят. Дарас не искаше да припари до двамата мъжкари и се разплакваше, когато ги видеше, защото знаеше, че други като тях са избили нейния самад. Харл беше като Ортнар, напрегнат и неспокоен около мъжкарите. Само Арнуит не се боеше от илане, нито пък те от него — наричаха го малък-безвреден и още-мокър-от-морето. Знаеха, че връзката му с Керик е много близка и важна, но не можеха да разберат как точно родителят е свързан с детето. Илане се раждаха от оплодени яйца, носени от мъжкарите, и навлизаха в морето веднага след излюпването си. Единственото родство, което те познаваха, беше в тяхното ефенбуру — тези илане, с които са израсли заедно в океана. Дори спомените на мъжкарите за това бяха мъгливи и далечни, защото ги отделяха от женските колкото се може по-рано. Арнуит идваше с Керик винаги, когато той трябваше да говори с мъжкарите, гледаше с разширени очи как те се гърчат и слушаше стържещите им гласове. Беше много забавно.

Времето отминаваше, без двете групи да станат по-близки, и Керик се отчая, че няма да постигне напредък. Веднъж, когато другите заспаха, се опита да говори с Армун за това.

— Как да харесвам мургу? — рече тя и той усети как тялото й се напряга под дланта му. — След всичко, което те са сторили, и всички, които са избили?

— Мъжкарите не правят това — стоят в града си затворени…

— Чудесно. Затвори ги тогава отново. Или ги убий. Аз ще го направя, ако ти не искаш. Защо трябва да говориш с тях и да бъдеш с тях? Да правиш тия ужасни звуци и да се гърчиш така? Не е нужно.

— Нужно е. Те са мои приятели.

Вече не вярваше, че ще успее да й обясни — беше го казвал прекалено много пъти. Погали косите й в мрака, докосна нежно разцепената й устна с език и я накара да се разсмее. Така беше по-добре. Но колкото и добре да беше, искаше му се останалото в живота му да е също толкова приятно, двете части на природата му да станат едно цяло.

— Трябва да отида до Деифобен — каза на Армун на следващия ден. — Искам да знам какво се е случило.

— Ще дойда с теб.

— Не, мястото ти е тук. Ще ме няма няколко дни, само колкото да отида и да се върна.

— Опасно е. Можеш да изчакаш…

— Нищо няма да се промени. Ще е за много кратко. Обещавам. Ще отида дотам внимателно и ще се върна веднага щом мога. Вие нямате грижи тук, има предостатъчно месо. — Той улови погледа й към другата половина на лагера. — И онези двамата също няма да ви навредят, обещавам го. Мъжкарите не са такива. Те се боят от теб повече, отколкото ти от тях.

Отиде да каже на двамата илане, че ще го няма известно време — и реакцията им беше каквато очакваше.

— Внезапна смърт — край на живота! — изплака Имехей. — Без твоето присъствие устузоу ще ни убият, те винаги убиват.

— И те ще умрат с нас, кълна се — изрази Надаске мрачна убеденост. — Не сме женски-силни, но макар и обикновени мъжкари, също се научихме да се защитаваме.

— Млъквайте! — нареди Керик вбесен с формата на висша-женска към низш-мъжки — единствено тя му хрумна в странното положение. — Няма да има убиване. Заповядал съм го.

— Как можеш да го заповядаш ти, обикновен мъжкар, на женска устузоу? — отвърна Имехей с лек намек за отмъстителност.

Гневът на Керик изчезна, той се разсмя. Мъжкарите не можеха да разберат, че Армун като жена не ръководи всичко и че той не е просто неин говорител.

— Почтително-умоляване — изрази той. — Просто стойте по-далеч от тях и ви уверявам, че и те ще стоят по-далеч от вас. Ще направите ли поне това заради мен?

И двамата с нежелание се заклатиха утвърдително.

— Добре. Сега ще отида да кажа същото и на устузоу. Но преди това ще ви помоля за услуга. Дайте ми единия от вашите хезотсани. Другите два, които ние взехме със себе си, умряха от студа.

— Смърт-от-стрелички!

— Глад от липса на месо!

— Забравихте кой ви даде тези оръжия, научи ви как да ги използвате, даде ви свобода и съхрани никому ненужния ви живот. Отвратителна проява на типична мъжка неблагодарност.

Последваха още хленчения и оплаквания от женска грубост в държанието му, но накрая те с нежелание му дадоха едно от оръжията.

— Изглежда добре хранено, а? — запита той, дръпвайки устните на създанието, за да види зъбите му.

— Беше обливано с грижи, те ядат преди нас — рече Надаске, преувеличавайки леко.

— Благодарност. Ще ви бъде даден, когато се върна. Само няколко дни, не повече.

Тръгна на следващата сутрин, взе само малък запас от опушено месо. То и хезотсанът бяха единственият му товар, движеше се леко и бързо. Пътят беше лесен и времето минаваше приятно. Едва когато стигна до най-външните полета на града, забави ход и започна да се промъква с най-голяма предпазливост. Някога тук бяха границите на Алпеасак, но държаните тук животни бяха отдавна мъртви, преградите — изчезнали. Напред се различаваше свежото зелено на една от най-външните трънени огради.

По-зелена, отколкото я помнеше. Когато приближи, разбра защо. Беше покрита с големи, плоски и влажни листа. И с дълги тръни с набучени на тях разлагащи се тела на птици и малки животни.

Илане.

Но защо беше отгледана оградата на това място — да държи враговете вън или вътре? Кой населяваше града сега? Още ли е Деифобен или Алпеасак се е родил отново?

Нямаше смисъл да върви по-нататък по суша. Новата ограда несъмнено заобикаляше целия град. Можеше да я обикаля бавно цялата дни наред… и да не научи нищо повече. Морето щеше да му помогне. Отказа се от всякакви опити да се прикрива и хукна. Едва когато се задъха, целият изпотен, той забави ход и спря под сянката на едно дърво. Така нямаше да се получи нищо. Беше просто самоубийство да продължава по този начин. Трябваше да върви бавно и внимателно, да наблюдава всичко наоколо. И вече притъмняваше. Щеше да намери някъде вода и да си почине през нощта. При първи зари щеше да тръгне към брега.

Подъвка малко месо и реши, че няма да заспи. Но денят се оказа дълъг и уморителен, следващото нещо, което видя, беше сивеещото небе, студената мъгла го беше покрила целия с роса. Оттук не беше далеч до брега. Внимателно се промуши през последните храсталаци и стигна до познатите му дюни. Щеше да чака, докато се вдигне мъглата.

И този ден се очертаваше горещ, слънцето бързо си прогори пролуки. С разреждането на мъглата Керик забеляза тъмно тяло във водата, движещо се към брега. Скрит под храсталаците, наблюдаваше как силуетът изплува от омарата. Черна кожа, висока перка. Урукето.

Плуваше бавно на юг към пристанището. Това можеше да означава всичко — патрул, следящ за активност по брега. Или в града е базата му.

И най-слабата надежда, която той още хранеше, изчезна с появата на две малки лодки, надигащото се слънце проблясваше върху черупките на носовете им. Пълни с фарги, отиващи на дневен риболов.

Деифобен отново е станал Алпеасак. Имало е битка, нападение, разрушение. Станало е, докато го нямаше.

Но къде бяха тану и саску, останали да живеят там, когато той тръгна? Какво е станало с тях? Оградата от смъртоносни тръни продължаваше напред и навътре. Не можеше да различи нищо от другата й страна, но оживлението в морето беше ясен признак, че градът отново принадлежеше на илане. Доказателствата се стовариха върху него и го събориха на земята с черния юмрук на отчаянието. Бяха ли всички мъртви? Лежеше на пясъка, и покрай него претича паяче. Той се протегна да го смачка, но отдръпна ръката си и го загледа. Бяха ли всички мъртви?

Ако останеше така, никога нямаше да разбере какво се е случило. Знаеше това, но загубата беше толкова силна, че се чувстваше обезсърчен и безпомощен. Едва когато далечни викове проникнаха в помраченото му съзнание, той се размърда и надигна глава. Излизаха още рибарски лодки, в една от тях стоеше изправена илане и викаше нещо на другите. Беше твърде далеч, за да я разбере.

Но бяха ли лодките рибарски? Или нова нападателна група, отиваща на север? Трябваше да разбере — може би там имаше тану. Той се прикри зад дюните и също се забърза на север. Тича, докато се умори, след това пропълзя нагоре по дюните, за да погледне отново към океана и да провери докъде са стигнали лодките.

Вятърът от изток се засилваше и търкаляше пред себе си дебели дъждовни облаци. Скоро затупаха първите капки, ставаха все по-тежки. Керик вече не тичаше, а вървеше бавно през пясъка с глава, наведена срещу бурята. Лодките все още бяха оттатък прибоя, поглеждаше начесто. Спря по пладне да си почине и да хапне малко месо. Отчаянието се върна, щом престана да върви. Какъв смисъл имаше? Какво постигаше? Лодките си бяха там, в морето, не можеше да направи нищо срещу тях. Защо е това безплодно преследване?

Когато за пореден път подаде внимателно глава над гребена на дюната, лодките бяха спрели и към тях бяха се присъединили други, които ловяха риба откъм далечния край на тесния канал, разделящ брега от пясъчните островчета. Виждаше, че мрежите са прибрани и уловът се прехвърля към новопристигналите. Значи не беше нападателна група. Със засилването на вятъра вълнението се засилваше, задаваше се тропическа буря. Илане в лодките сигурно също забелязваха това, защото след нечия нечута заповед всички обърнаха и потеглиха назад към пристанището и града.

Керик се надигна и ги загледа как се отдалечават, изчезват бавно от погледа в засилващите се струи дъжд. Той също беше мокър до кости, косата и брадата му сплъстени върху лицето, но дъждът беше топъл и той почти не го забелязваше. Хезотсанът в ръцете му се размърда слабо, усещайки водата, и отвори мъничката си уста в опит да засмуче капчица дъжд. Керик също вдигна лице към дъжда, за да пие. Стигаше му толкова. Трябваше вече да си тръгва. Имаше ли каквото и да било още, което да направи? Не му хрумваше нищо.

Във водата, където преди бяха лодките, сега имаше тъмни очертания, подскачащи над водата и пляскащи обратно. Вълните вече бяха огромни и се прехвърляха над островчетата от другата страна на канала. Очертания на ентеесенати. Позна ги, беше ги виждал много пъти да играят около някое урукето. Никога не плуваха сами, някъде наблизо имаше урукето… да, ето го. Движеше се тежко след тях, вълните се прехвърляха през гърба му и се плискаха около перката. Плуваше бавно, трудно се бореше с бурята. Нямаше място да се обърне, вълните го удряха отстрани, и не можеше да се измъкне в открито море.

Лодките вече бяха изчезнали. Керик и ентеесенатите останаха единствените свидетели на бедствието. Урукетото биеше с могъщата си опашка, но не можеше да помръдне. Беше заседнало. Вълните се засилваха още повече, премятаха се над животното и го блъскаха нагоре към пясъка. Силата им го прекатури настрани и натопи високата му гръбна перка във водата. На нея имаше илане, те се мъчеха да се задържат, вълните ги откъсваха. Струя тъмна вода нахлу в отвора на перката. След това отливащата се от брега вълна изправи урукетото отново и Керик видя кръглото му око доста над водата.

Беше изхвърлено на брега, ранено и наполовина извън водата. Ентеесенатите се мятаха напред-назад почти до прибоя, продължаваха да скачат високо в тревогата си. Силни плувци, те бяха в безопасност. Бояха се за урукетото, което беше пострадало.

Следващата голяма вълна удари огромното неподвижно животно, и то се претърколи настрани още по-нагоре. Гръбната му перка лежеше във водата. Не можеше да се изправи. Един от големите му предни плавници стърчеше право нагоре и помахваше слабо. Керик виждаше как водата се влива и излива от отворената гръбна перка. Когато вълната се отдръпна, започна да се измъква екипажът. Бяха като смазани, влачеха се нагоре отчаяно, преди следващата вълна да се стовари върху тях. Една от тях тъкмо се измъкваше, влачейки друга, когато вълната ги удари. И двете изчезнаха в бучащата водна стена. Когато се успокои далеч нагоре по брега, вече ги нямаше.

Въпреки че урукетото беше обречено, с отпусната перка, илане от екипажа още се бореха. Вълните не биеха вече с такава сила, започваше отлив и вятърът отслабваше. Керик виждаше една от тях, вероятно командващата, застанала до кръста във водата, да нарежда на оцелелите. Те се появяваха от отворената гръбна перка с вързопи, извличаха ги нагоре по брега и се връщаха за още. Не можаха да измъкнат много, защото отворът на перката се притваряше; наложи се да издърпат последния вързоп навън със сила.

Оцелелите бяха само пет. Отпуснаха се уморено до малкото, което спасиха. Четири от тях лежаха на пясъка, петата стоеше вдървено, загледана също като останалите в умиращото създание сред вълните.

Керик внимателно тръгна към тях с готов хезотсан. Защо не? Никоя не беше въоръжена, те бяха изтощени от борбата с морето и нямаше да му окажат съпротива. Но все още можеха да говорят. Ще ги принуди да говорят с него, да му разкажат какво е станало в града. Чуваше туптенето на кръвта в ушите си, докато ги доближаваше. Сега вече щеше да узнае.

Вече ги виждаше ясно и забеляза как изправената стоеше приведена напред. Позната поза. Разбира се!

— Ерефнаис — повика я той и когато командващата се обърна и го зяпна с неприкрито изумление, той се усмихна криво. — Сигурно ме помниш. С колко други устузоу си говорила?