Хари Харисън
Зима в рая (11)

9

Ессека< асак, елинаабеле нефалактус • тус’илебтсан, тус’топтсан. Алактус’тсан ниндедей иланене.

Когато вълните се разбиват в брега, малките плуващи същества в тях умират и биват изяждани от птиците, които летят. Те биват изяждани от животни, които бягат. Илане ги ядат всичките.

Пословица на илане

Ланефенуу беше ейстаа на Икхалменец от толкова години, че само най-възрастните от помощничките й помнеха предишната ейстаа, и не всички можеха да се сетят за името й. Ланефенуу имаше могъщ дух и тяло — една глава по-висока от повечето илане — и беше извършила като ейстаа много съществени промени в града. Амбеседът, където тя сега седеше на почетното място, беше замислен от нея. Старият продължаваше съществуването си като овощна градина. Тук, в естествена вдлъбнатина в склона на хълма над града и пристанището, тя бе създала амбесед за собствено удоволствие. Сутрешното слънце огряваше чудесно високия престол от вградено дърво в задната част на вдлъбнатината, дори когато останалото беше в сянка. Зад нея, напасвани към естествената извивка на мястото, имаше чудесно изработени дървени ламперии, резбовани и изрисувани толкова реалистично, че по цял ден там винаги имаше фарги, които зяпаха с широко разтворени от възхищение челюсти. Беше пейзаж на тъмносини вълни и бледосиньо небе, подскачащ над вълните ентеесенат и тъмните очертания на урукето, прострели се от единия край до другия, почти в естествен размер. Горе на високата перка имаше изрязана фигура на командир на урукето, която приличаше не съвсем случайно на ейстаа, седнала под нея. Ланефенуу бе командвала урукето, преди да се издигне до сегашния си пост, и по дух си оставаше същата. Ръцете и горната част на тялото й бяха украсени с разбиващи се вълни. Всяка сутрин докарваха Елилилеп, придружен от друг мъжкар, който му носеше четките и багрилата, от ханалето в покрита носилка, за да освежи изображенията. За Ланефенуу беше очевидно, че мъжкарите са по-чувствителни и артистични. Беше й приятно също да има мъжкар всяка сутрин. Трябваше да я удовлетворява носачът на четките, самият Елилилеп беше твърде ценен, за да свърши на брега. Ланефенуу твърдо вярваше — въпреки че никога не го споменаваше на Укереб, знаейки, че учената ще се подсмива — че това всекидневно сексуално задоволяване е причината за дълголетието й.

Но този ден усещаше годините си. Зимното слънце не можеше да я стопли, единствено телесната топлина на живото наметало, омотано около нея, я предпазваше от потъване в коматозен сън. И получи към всичките си грижи товара отчаяние, който й предаде новопристигналата командваща на урукето. Алпеасак, перлата на запада, надеждата на собствения й град, беше изчезнал. Унищожен от полудели устузоу, ако можеше да се вярва на Ерефнаис. А трябваше да й се вярва, защото това не беше сведение от втора или трета ръка, предадено от илейбе фарги. Ерефнаис, която командваше урукето — най-високата отговорност, — е била там и е видяла всичко със собствените си очи. И другата оцеляла, Вейнте, която беше отгледала града, също потвърди унищожаването му. Тя знаеше повече за станалото от командващата на урукетото, която била в морето през цялото време. Муруспе, помощничката, която винаги стоеше до нея, бързо пристъпи напред, готова за изпълнение.

— Искам да видя новодошлата на име Вейнте, която е пристигнала днес с урукетото. Доведи ми я.

Муруспе изрази мигновено подчинение, побърза към прислужващите фарги и повтори внимателно нареждането на Ланефенуу. Когато ги накара да й го повторят, някои от тях се объркаха, нямаше значение дали е поради лоша памет или недостатъчно добър говор. Отпрати ги настрани, след това накара останалите да повтарят заповедта на ейстаа, докато не го направиха точно.

Те се пръснаха от амбеседа във всички посоки, бързащи, изпълнени с гордост, че носят съобщение на тяхната ейстаа. Всяка, която питаха, разпространяваше съобщението нататък из града, и не след дълго една от помощничките на Укереб притича, показвайки информация-с-голяма-важност.

— Ейстаа е изпратила вест из града. Изисква присъствието на твоята гостенка Вейнте.

— Отивам — каза Вейнте и се изправи. — Отведи ме там.

Укереб отпрати с жест помощничката си.

— Аз ще те отведа, Вейнте. Така е по-подходящо. Ейстаа и аз работим заедно за Икхалменец и се боя, че знам какво тя би искала да обсъди с теб. Моето място е там, до нея.

Амбеседът беше празен като през нощта. Навъртащите се там фарги бяха прогонени, дребни служителки и помощничките им стояха на всички входове, за да им попречат да се върнат. С лица навън, за да има ейстаа уединение. Ланефенуу управляваше със здрава ръка, това беше нейният град, и ако предпочиташе да се уедини в целия амбесед вместо в лична стая, значи това трябваше да получи. Вейнте се възхити от силата във високата, стегната фигура, седнала на фона на изрисуваните дърворезби, и долови веднага, че е изправена срещу равна.

Чувствата на Вейнте се отразиха в твърдостта на походката й, вървеше до Укереб, вместо да я следва и Ланефенуу намери това за много интересно, защото никоя не бе пристъпвала към нея като равна сякаш още от яйцето на времето.

— Ти си Вейнте, току-що пристигнала от Алпеасак. Разкажи ми за твоя град.

— Той беше разрушен. — Движения на болка и смърт. — От устузоу. — Определители, умножили израза многократно.

— Разкажи ми всичко, което знаеш, в най-големи подробности. Започни от началото и не пропускай нищо, защото искам да знам защо и как се е случило това.

Вейнте стъпи устойчиво на земята и дълго разказва. Ланефенуу не помръдна и не реагира през цялото време, въпреки че Укереб често правеше болезнени движения и издаваше леки викове. Ако Вейнте не сподели всички дреболии от отношенията си с пленения устузоу, например за новото нещо, наречено от нея лъжа, беше случаен пропуск, защото разказът й се проточи. Пропусна и всякакви сведения за Дъщерите на смъртта като несвързани с темата и подлежащи на обсъждане по-нататък. Сега тя описа просто и откровено как построи града, как устузоу избиха мъжкарите на родилните плажове, как тя защитаваше града от врага и беше принудена да извърши нападение за запазване на спокойствието. Дори да подчертаваше необяснимата агресивност на тези същества към илане, беше просто факт. Накрая владееше старателно чувствата си, докато описваше последните разрушения, смъртта и бягството на няколкото оцелели. Свърши, но положението на ръцете й внушаваше, че има за какво да се говори.

— Какво още може да бъде добавено към тези ужаси? — попита Ланефенуу, проговаряйки за пръв път от доста време.

— Две неща. Трябва да ти разкажа насаме за другите, които напуснаха града, и дори вече са на брега на Ентобан. Това е изключително сериозно, но няма връзка с казаното досега.

— А второто важно нещо?

— То има връзка! — Изрече това високо, с определители за голяма спешност, сила и абсолютна увереност. — Има връзка с всичко, което ти разказах. Сега знам как един град може да бъде защитен срещу огъня. Сега знам как устузоу могат да бъдат унищожавани в големи количества. Сега знам в какво сбъркаха онези, които умряха, за да можем ние да имаме това познание. Сега знам, че илане трябва да завладеят Гендази, свободните земи отвъд океана. Това трябва да стане. От яйцето на времето не са духали студени ветрове като сегашните, те разрушават градовете на илане на север от нас. Никой не знае кога и къде ще спре това. Единственото, което се движи по улиците на Ерегтпе, са подмятаните от вятъра сухи листа. Из белия прах на Соромсет лежат белите кости на илане. Моят град, Инегбан, щеше да е мъртъв, ако беше останал в Ентобан, но се пренесе в Гендази, за да живее. И сега усещам студените ветрове, които духат през мореопасания Икхалменец, и се боя за всички тук. Ще стигне ли студът и дотук? Не знам. Но едно нещо зная несъмнено, силна Ланефенуу. Ако Икхалменец ще оцелее, трябва да се премести в Гендази, защото няма къде другаде да отиде.

Ланефенуу внимаваше за някакъв знак на слабост или съмнение в думите на Вейнте, но такъв нямаше.

— Може ли това да бъде направено?

— Може да бъде направено.

— Когато студените ветрове стигнат до Икхалменец, ще може ли градът да отиде в Гендази?

— Топлият свят там го очаква. Ти ще преведеш Икхалменец там, Ланефенуу, защото виждам, че имаш тази сила. Моля те единствено да ти помагам. Когато стигнем там, ще помоля само за разрешение да убия устузоу, които ни убиват. Позволи ми да ти служа.

Вейнте и Укереб се обърнаха настрани, както налагаше учтивостта, щом Ланефенуу потъна в неподвижността на дълбок размисъл. Но и двете държаха по едно око обърнато назад, за да забележат, ако тя се раздвижи. Мина доста време, защото имаше много за обмисляне. Облаците се разтвориха и слънцето запълзя по небето, но и трите сякаш бяха изрязани от камък, както само илане остават неподвижни.

Ланефенуу накрая се размърда, те се обърнаха към нея и зачакаха с внимание.

— Има решение, което трябва да бъде взето. То обаче е прекалено важно, за да се реши веднага. Укереб трябва първо да ми разкаже повече за това, което учените на север са й казвали. Вейнте трябва да ми каже за онова нещо, което не бива да бъде обсъждано пред други. Свързано ли е то с топлия Гендази?

— Непряко може да има най-голямо отражение.

— Ела с мен тогава и ще разговаряме.

Ланефенуу се движеше бавно — тежестта на решенията, които предстояха, я обременяваше. Спалнята й беше малка и тъмна, създадена да прилича повече на вътрешността на урукето, отколкото на стая в град. Светлината идваше от фосфоресциращи петна, в една от стените имаше кръгъл прозрачен отвор към изкусно осветен морски пейзаж. Ланефенуу вдигна воден плод и наполовина го пресуши, след това седна на спалния си нар. Имаше още два нара за посетители, до другата стена и до входа. Ланефенуу посочи на Вейнте да седне до входа.

— Говори — заповяда тя.

— Ще говоря за Дъщерите на смъртта. Знаеш ли за тях?

Тежката въздишка на Ланефенуу беше породена не от отчаяние, а от тъжно познание.

— Знам. От това, което ми разказа Ерефнаис, се убедих, че те са били другите й пътнички. И сега са свободни да разпространяват отровата на мислите си в топлия Йебеиск. Какви чувства изпитваш към тези създания?

Този простичък въпрос отпуши извора от омраза, който Вейнте държеше запечатан в себе си, отключи истинско наводнение. Тя не можеше да го спре, нито да го контролира. Тялото и крайниците й се гърчеха във всички форми на отвращение и омраза, от устата й излизаха само нечленоразделни звуци, по скърцащите й зъби се появи пяна. Беше й нужно време, за да овладее тялото си, и едва когато замръзна неподвижно, си позволи да говори:

— Трудно ми е да изразя омразата си към тези същества по какъвто и да било разумен начин. Срамувам се от показания неудържим гняв. Но те са причината аз да съм тук. Дойдох да ти кажа за техните извращения, да те предупредя за опасността от тях, ако не ти е известна вече, да те попитам дали те и тяхната отрова за умовете вече са достигнали до мореопасания Икхалменец.

— Да — и след това не. — Въпреки спокойствието и неподвижността си Ланефенуу изобрази нещо повече от намек за унищожение и смърт. — Разбрах за тези същества преди много време. Реших, че тяхното разложение не бива да се разпространява тук. Икхалменец неслучайно е наричан мореопасан. Нашите млади се раждат тук и си остават тук, няма как да дойдат фарги от други градове. Нашите урукето са единствената ни връзка със света. Научавам веднага за всичко, което те докарват тук. Някои от тези Дъщери на смъртта са идвали и са били връщани обратно, без да стъпят на сушата. Това е лесно да се направи със същества без високо положение.

— И все пак илане отиват там, където пожелаят — учуди се Вейнте.

Свободата на придвижване беше като въздуха, който дишаш и водата, в която плуваш, и не й хрумваше никаква друга възможност.

— Това е вярно. — Ланефенуу говореше с огромно затруднение, някаква силна емоция вцепени мускулите й. — Когато за пръв път те видях, Вейнте, усетих, че ти чувстваш нещата също като мен, че вървим по един и същ път. Всичко, което ми разказа, само задълбочи това чувство. Виждам общо бъдеще за нас, затова ще ти кажа нещо, което никой друг не знае. Да, илане са идвали в мореопасания Икхалменец и сред тях е имало такива, които са се изказвали одобрително за Дъщерите на смъртта. Всички, за които съм подозирала, че ще се опитват да убеждават другите, съм канила в тази стая, и те са разговаряли с мен, и съм ги слушала.

Ланефенуу спря за известно време. Очите й бяха извърнати навътре, вглеждаха се назад във времето, виждаха отдавна отминали събития, за които знаеше само тя.

— Тези, които бяха твърдо решени да разпространяват убежденията си, въпреки молбата ми да напуснат Икхалменец, само и единствено с тях съм се разправяла още тук. След като говорехме, им казвах да седнат, точно както и на теб. Само че на онзи нар, другия. Ако го разгледаш на светло, ще видиш лъскаво място по средата му. Живо същество, което съдържа една от жлезите на хезотсан. Разбираш ли какво казвам? Те никога повече не напускаха тази стая, Вейнте. Знаеш ли какво означава това? Всички са тук. — Тя посочи малка вратичка в стената. — Хранят корените на този град не с идеите си, а с телата си, защото така трябва да бъде.

Когато важността на казаното от Ланефенуу проникна през онемелите сетива на Вейнте, тя коленичи в позата на най-нисша пред най-висша и заговори със съответното изражение:

— Разреши ми да ти служа, Ланефенуу, до края на дните си. Защото ти имаш силата, която не е дадена на мен, силата да действаш както смяташ за добре, без значение какво мислят другите, силата да се противопоставиш на дълголетните обичаи в защита на своя град. Ще бъда твоя фарги, ще се подчинявам на заповедите ти и ще ти служа винаги.

Ланефенуу се наведе и докосна леко с пръсти гребена на Вейнте в жест, който означаваше споделено щастие. Когато заговори отново, в казаното се чуваха обертонове на отхвърлен товар:

— Служи ми, силна Вейнте, както аз ще ти служа. Вървим към една и съща цел, просто сме избрали различни пътища, за да стигнем до нея. Но виждам, че пътищата ни сега се обединяват. Отсега нататък ще пътуваме заедно. Нито устузоу, нито Дъщерите на смъртта ще могат да ни победят. Всички те ще бъдат пометени. Утрешното утре ще бъде като вчерашното вчера и тези отвратителни създания няма да оставят спомени за себе си между двете времена.