Хари Харисън
Зима в рая (30)

28

Този остров в речната делта беше нисък, наполовина блато. Но в южния му край имаше високо кипарисово дърво с широка корона, листатите му клони мамеха със сянка и облекчение от палещото слънце. Повечето от Дъщерите се бяха събрали сега там, щастливо потопени в напрегнато изучаване на думите на Угуненапса. Кръгът внимателни ученички беше като вкаменен от усилията за съсредоточаване, попиваха всеки жест и звук на Енге. Когато свърши, настана тишина, всяка се вглеждаше в себе си, за да разбере дали думите на Угуненапса са и нейни.

— Въпроси?

Една млада, слабичка илане, наскоро приобщена, колебливо направи знак за внимание. Енге показа упълномощаване-за-говорене. Ученичката потърси точните изрази:

— Преди Угуненапса да запише своите мисли, да направи това откритие, имало ли е други, които може да са спомогнали-с-усилията-си…

Тя се запъна и Енге й се притече на помощ.

— Питаш дали Угуненапса, нашата учителка, е била първа във всичко, или се е учила от по-ранни мислители? — Ученичката изрази благодарно съгласие. — Ако разгледаш внимателно трудовете на Угуненапса, ще откриеш там да обсъжда именно този въпрос. Тя е търсила знания от всички мислители на илане, които са разглеждали въпросите на живота и смъртта, но не е открила нищо, което да й помогне, никакви предишни споменавания за проблема или някакво възможно негово решение. Когато потърсила обяснение за това, защото е била скромна и не е смятала, че единствено на нея е било открито изключително познание, тя стигнала до определени изводи. Какво живее и какво умира, се запитала тя. Една илане може да умре, но градът на илане живее вечно. Но точно по това време е умрял един град на илане, първият, за който това се знае — тя търсила и не открила споменаване за друг такъв. И все пак, един град умрял от студа. Тя преобърнала въпроса и го разгледала откъм другата му страна. Ако градът може да живее и да не умира, защо една илане да не може да живее и да не умира? Градът умрял, точно както умира илане. Тя била скромна и не повярвала, че градът е умрял единствено за да я доведе до откритията й. Но и благодарна за това, че чрез смъртта е открила живота…

— Внимание, важна информация.

Чу се мърморене, имаше движения на ужас, а Амбаласи закри от погледа им Енге и я прекъсна. Самата Енге остана необезпокоена от неуважението.

— По какъв начин можем да помогнем на Амбаласи, която ни спаси?

Напомняше, че учената заслужава почит повече от всички.

— Чаках търпеливо разговорът ви да свърши, но накрая видях, че няма край. Затова прекъсвам. Има работа, която трябва да се свърши, преди да се стъмни. Нужда от помощ на силни пръсти.

— Молба за съдействие, желание за помощ. — Енге огледа слушателките си. — Коя от вас ще пожелае първа да помогне на Амбаласи?

Останалите не споделяха настроението й. Очевидно не се зарадваха много на прекъсването и нямаха желание да се заемат с напрегната работа вместо с напрегнато умуване. Никоя не помръдна, само една за миг изрази важност-на-обучението. Енге беше обезпокоена, макар и не ядосана, от нежеланието им.

— Значи съм се провалила като ваша учителка. Угуненапса ни учеше, че всички живи същества са равни, затова и всички илане са равни, а молба за помощ трябва да се уважава така, както молба за живот. — Тя се обърна към Амбаласи и изрази унижение-от-гледката. — Аз първа ще дойда да ти помогна.

Тогава ученичките забравиха ината си и се заблъскаха напред, за да покажат разбиране.

— Без ръководството на Енге вие сте глупави като фарги — сопна се Амбаласи. — Пет от вас ми трябват, за да помагат при носенето и засаждането.

Огледа ги от горе до долу критично, защото много от тях бяха слаби и хилави, избра тези, които изглеждаха най-силни, и ги изпрати с помощничката си за материали.

— Моля те да ги извиниш — обади се Енге. — В устрема си да търсят познание те забравят всекидневната работа.

— Повечето са просто времегубци. Ела с мен, има неща, които трябва да обсъдим.

— Удоволствие от изпълнението на желанията.

— Това е вярно, наистина го чувстваш. Но само ти, Енге, само ти. Никога не съм се опитвала да работя със създания, невъзприемчиви към заповеди като твоите Дъщери на умората.

Енге изрази разбиране и извинения.

— Това си има причина, както и всичко друго. Удоволствието от събирането и съвместното откриване, без преследване заради убежденията, е силно нещо. Трудно е да се спуснеш от висините на разсъжденията към дълбините на физическата работа.

— Вероятно. Само че трябва да бъде направено. За да ядем, трябва да работим, ще ми се да им кажеш това със силата-на-аргументите. Не го ли е казвала Угуненапса поне веднъж?

— Никога!

— За всички нас щеше да е по-добре, ако се беше сетила. Ела тук, до брега, и погледни. Виждаш ли полуострова?

— Не много добре — отвърна Енге, напрягайки очи над мътното течение на реката.

Островчето, на което стояха, беше ниско и равно като всички други в устието. Амбаласи направи жест на раздразнение и посочи урукетото до тях.

— Ще виждаме по-добре от върха на перката.

На този девствен бряг нямаше док, накараха урукетото чрез подмамване с прясна риба да прокопае канал в калта със зъбатата си човка. Хранеха го добре и то държеше главата си заклинена в канала, който издълба. Те пристъпиха внимателно върху плъзгавата му кална кожа и се покатериха към гръбната перка. Кръглото, защитено от кости око на урукетото се размърда леко, когато минаха край него. Забиваха пръсти и ноктите на краката си в грубата кожа и се катереха. Енге вървеше много бавно, за да не изпреварва възрастната учена.

— Понякога… така съжалявам, че изобщо напуснах Йебеиск… — процеди Амбаласи, пъшкайки от усилието. — Но никоя жертва не е прекалено голяма, за да се увеличи познанието. Ти и аз знаем това, но последователките ти са се разминали с тази истина.

Енге не отговори, само показа съгласие от уважение към възрастта и ума на Амбаласи, а и знаеше от опит, че ако трябва да се постигне нещо друго освен безкрайни спорове, е по-добре да не й противоречи. Амбаласи дишаше тежко. Огледа се и изрази неприязън. Накрая събра достатъчно дъх, за да говори ясно.

— Погледни, различава се оттук, там на полуострова, зеленото петно.

От тази височина дългият тесен издатък земя при извивката на реката, който щеше да стане техният град, се виждаше ясно. Цялата растителност по него беше пожълтяла и мъртва, освен една далечна зелена линия.

— Трънената стена — подсказа Амбаласи удовлетворено, първият знак на добро настроение през този ден. — Гъбичната инфекция е унищожила останалия растителен живот. Не е нужно да подчертавам, че тръните са неподатливи на нея, а животните са избягали или измрели от липса на храна. Почти е време нашата екология да замени местната.

— Ти ще посадиш семето на града и то ще израсте голямо и силно.

Енге изрази голямо удоволствие, което обаче мигновено изчезна пред гневното избухване на Амбаласи.

— Липса-на-интелигентност, затвореност-на-ума. Аз правя известни опити да изучавам нелепата ви философия — прекалено много ли е да искам от вас да разучите и разберете най-основните неща от биологичните науки? Защо живеем в неудобствата на този блатясал остров? Правим го, защото е ограден от вода като всички други острови. Бързотечащата река ни предпазва от изяждане от хищниците на континента. А това означава да спим под лоши покриви и да ядем само малкото безвкусни риби, които твоите сестри ловят с такова нежелание. Правим го, докато чакаме да израсте стената от тръни, която ще защитава нашия град. И гледаме и храним младите хезотсани, за да пораснат бързо и да ни снабдят с оръжия, с които да се защитаваме. Чакаме лодките в езерцето да порастат достатъчно, за да използваме тях вместо урукетото, неподходящо за работа край брега. Това, което няма да направим, е да посадим толкова драгоценното семе на града!

— Въпрос, изразен със скромно желание за познание. Защо не?

— Защо не ли? Защо не ли? — Разръфаният гребен на Амбаласи почервеня, а също и дланите на протегнатите й ръце. — Защото ако го посадим сега, то ще бъде изядено от червеите, надупчено от бръмбарите, унищожено от гъбичките, смачкано под краката на някоя от тромавите ти Дъщери!

— Сега разбирам — отвърна спокойно Енге. — Предложени извинения за незнанието.

Амбаласи се обърна, за да погледне през реката, мърморейки на себе си с остри изръмжавания и гърчове на крайниците. Когато се овладя, тя се върна отново към поученията:

— Мисля, че трънената стена вече е достатъчно висока, за да ни защити. Искам голяма помощ — поне половината от вас да дойдете оттатък с мен утре сутринта. Щом сме защитени, вече можем да започнем толкова нужната работа по разчистване на земята и разпръскване на внимателно отгледаните ларви, за да прочистят почвата. После ще добавим азотосвързващи бактерии, след това бързорастящи и бързогниещи храсти като наторител. Накрая, ако всичко е наред и аз кажа, че му е времето, ще посадим семето на града. Възможно ли е поне малко да е ясно какво искам да кажа?

— Напълно — увери я Енге, величествено недостижима за сарказма. — И съм ти благодарна за подробното обяснение. Чакам твоите нареждания.

— Ще ми се и другите да го правеха. Това е следващият проблем. Имаме нужда тук от някакво водачество, някой да казва на тези безполезни създания какво да правят.

— Наистина е проблем — съгласи се охотно Енге, — защото точно това ни доведе тук. Моите сестри, готови да умрат за убежденията си, разбират безсилието на ейстаа да ги унищожи и споделят радостта от тази новооткрита свобода. Те ще работят заедно, но няма да приемат заповеди.

— Ако няма да бъдат водени, как ще бъдат накарани да следват някого?

— Много сериозен въпрос, над който съм мислила задълбочено.

— Добре ще е да помислиш малко по-задълбочено и малко по-бързо — заяви сопнато Амбаласи. — Иначе всички може да измрем, преди да намериш някакво решение. Всички социални същества имат водач, който взима решенията. Погледни тук. — Тя посочи ято ярки мънички рибки във водата край тях. Нещо ги изплаши, те мигновено се обърнаха и поеха в друга посока.

— Една от тях винаги е първа — каза Амбаласи. — Когато пчелите се роят, те следват новата царица. Мравките имат царица, от чиито плодоносни черва се появяват всички останали. Както са мравките, така са и сестрите. Те трябва да бъдат водени.

— Разбирам проблема…

— Не. Ако го разбираше, щеше да му придадеш най-първостепенно значение и цялото си внимание. Твоите групи за игра и дискусии щяха да спрат и щеше да се насочиш към този проблем — единственият ти проблем, — докато не му откриеш решение. Трябва да има водачество, разпределяне на власт и взаимодействие.

— Ти описваш именно ейстаа и нейната йерархия — възрази спокойно Енге. — Точно това отхвърляме.

— Тогава намери нещо, което да го замени, преди всички да измрем от глад или да бъдем изядени от създанията на нощта. — Амбаласи забеляза движение за привличане на вниманието и се обърна към Елем, дошла при тях на перката. — Казвай.

— Извинения за прекъсването, проблем от голяма важност. Урукетото е било прекалено дълго до брега. Трябва да излезем в морето, извън устието на реката.

— Невъзможно!

Амбаласи подкрепи това със знак за отпращане, който Елем настоятелно пренебрегна.

— Моля за разрешение да изложа причините. Те ми бяха обяснени от командващата на урукетото, където работех като член на екипажа, преди много време. Спомените се връщат, като гледам това урукето. И ентеесенатите, които подскачат във водата и надават остри крясъци. Време е да излезем в морето, надалеч от тези кални води, защото урукетото трябва да бъде нахранено.

— Утре. След като отидем на мястото на града.

— Не. Твърде късно. Отплуваме сега с прилива. Трябва да бъдем един или два дни в морето. Това е по-важно.

Енге се напрегна и зачака Амбаласи да се обърне и да накълца тази нахалница, която се противопоставяше на волята й. Но беше забравила, че Амбаласи е най-напред и винаги учена.

— Права си, разбира се. Погрижи се то да е добре нахранено, преди да се върнете, защото ще имаме нужда от него. И в бъдеще ме предупреждавай достатъчно време преди тези излизания за хранене.

— Заповедта ти ще бъде изпълнена.

— Нашата експедиция ще изчака. Може това забавяне да се окаже плодотворно. Имаш два дни, за да се справиш с проблема ви, Енге. Да слизаме на острова.

— Не вярвам да открия отговор толкова бързо. Проблемът никак не е лесен, защото стига близо до сърцевината на нашите вярвания.

Амбаласи спря, когато слязоха на земята, и седна на опашката си, внезапно силно изморена. Имаше прекалено много физическа работа за вършене, а тя не беше свикнала. Енге чакаше търпеливо, докато учената, задълбочена в мислите си, гледаше невиждащо реката, където урукетото се измъкваше. Падна доста пляскане и блъскане, преди да се изтръгне от плитчината, но след време се обърна и последва възбудените ентеесенати към морето. Амбаласи дълго стоя със затворени очи, след това ги отвори и обърна едното към мълчаливо очакващата Енге.

— Желание за предложение.

— Почит към дълбоката мъдрост, напрегнато внимание.

— Обърни вземането на решение, погледни на въпроса откъм другата му страна, ако ми е позволено да се позова на вашата Угуненапса. Нека решението дойде отдолу, не отгоре. Вие сте Дъщери на живота и основните нужди на живота трябва да бъдат вашите основни грижи. Ще започнем с една от тях. Храна. Разбираш ли тази линия на разсъждение дотук?

Енге изрази уважение и разбиране.

— Възхищавам се също и на яснотата на мисловните ти процеси и изложението ти.

— И ти би могла да опиташ, май товарът на цялата отговорност тук пада върху моите могъщи рамене. Повтаряне на довода. Храна. Накараш ли ги да се съгласят, че имат нужда от храна, за да живеят, попитай ги дали желаят да я осигуряват заедно или всяка поотделно.

— Великолепно! — Енге излъчваше съгласие и въодушевление. — Позволи ми да продължа твоята мисъл. Както сме ловили заедно пасажи риба в морето, така ще правим и в ефенбуруто на сестринството. Всички ние ще ловим риба…

— Не! Пропускаш идеята ми. Вече не сте млади илейбе в океана, а илане, които трябва да работят заедно за общото ви благо. Някои от вас трябва да бъдат избрани да ловят риба за всички други, и една от групата на рибарите трябва да командва останалите в рибарското дело.

— Разбирам и оценявам идеята ти. Но това решение ще бъде много, много трудно.

Амбаласи беше напълно съгласна.

— Това е историята на оцеляването: нищо не е лесно. Имали сме нашите градове толкова дълго, че сме забравили как някога сме се съревновавали наравно с всички други форми на живот. Сега ги подчиняваме на нашата воля. Няма да е зле да намерим начин да подчиним и твоите сестри, преди да са изчезнали преждевременно като вид.

Почти цял ден мина в обсъждане, преди Дъщерите да стигнат до съгласие. Амбаласи беше заета с младите растения и растящите животни, изразяваше крайна-погнуса, когато погледът й падаше върху разговарящото множество. Енге дойде при нея късно следобеда и тя я изгледа от долу на горе с израз на очакване и нетърпение.

— Възможно ли е най-сетне да имаме риба?

— Стигнахме до решение, което е в съгласие с всички поуки на Угуненапса. Равенство във всички неща, равенство и на усилията. Всеки път ще ловят риба по десет от нас, тъй като десет е пълно число, което представя общия брой пръсти на две ръце, които ще вършат работа. Първата от десетте ще ги води и ще издава заповеди през първия ден на работата. На втория ден ще командва втората от десетте, и така нататък, докато и десетата от десетте поеме командването, а на следващия ден следващата десетка ще замени тази, и така докато всички от нас се изредят, и след това десетките от десетки ще започнат отново. Не е ли това кръгово, завършено и удовлетворително решение?

Амбаласи изрази отвращение и ужас.

— Абсолютни глупости! Най-омотаното и несвързано нещо, което съм чувала някога. Какво му беше лошото на това да посочите отговорничка по риболова, която да избере всички останали… Добре де. Виждам обезумелите ти движения — това няма да бъде по начина на Угуненапса. Правете както сте решили. Кога започва ловенето на риба?

— Сега. И аз съм първата от десетте. Отиваме с удоволствие да доставим храна за всички.

Амбаласи гледаше как Енге се отдалечава, изправена и горда. Това беше невероятно. Но разбираемо. И подлежеше на анализ. Впримчиш ли се веднъж в някакви убеждения, трябва да ги следваш до самия свършек на комбинациите и пресукванията им… или да ги изоставиш. Тя започваше да съжалява за пътешествието си в царството на най-тъмната философия. Почисти внимателно калта от корените на фиданката, която пресаждаше. Колко вярна, ясна и удовлетворителна беше биологията в сравнение с това! Но нямаше да се откаже лесно. Тяхната отблъскваща философия даваше физиологични резултати. Беше решена да изследва и да открие причините за това. Трудно е да си първа в науките, първа по интелигентност, първа по разсъдък. Амбаласи въздъхна щастливо. Това беше товар, който просто й се налагаше да понесе.