Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

40

Кахашасак бурундочи нинустузочи ка’асакакел.

Свят без устузоу е по-добър свят.

Мъдрост на илане

glava40.png

Вейнте не изпитваше отчаяние, нито страх от срещата си с Ланефенуу. Понесоха загуби, ужасни загуби — но имаха и успехи. В боя трябва да приемеш едното, за да получиш другото. Крайната победа беше всичко, което имаше значение, всичко, което щеше да се запомни. Беше убедена в това, не усещаше нито сянка на съмнение, но въпреки всичко продължаваше да се уверява отново и отново. Ланефенуу можеше да се съмнява и ако беше така, тя нямаше да бъде убедена, освен ако Вейнте не излъчваше увереност-в-успеха като всеобгръщаща представа.

— Желание за смяна на мястото, липса на достатъчно светлина — каза илане от екипажа с четката и боята, модифицира молбата с означители за крайно собствено нищожество.

Урукетото бе променило курса си, сигурно наближаваха Икхалменец, и ивицата светлина, която падаше от отвора на перката, се беше изместила. Вейнте се приведе напред, за да уравновеси тежестта на опашката си, и излезе в светлината, за да разгледа свършеното. От раменете по ръцете й надолу се виеха в спирали орнаментирани златни листа и завършваха в плетеници от плодове по опакото на дланите й. Може би прекали, но подхождаше за такава важна среща. Изрази задоволство и одобрение, илане от екипажа отвърна с върховна благодарност.

— Това е чудесно, изкусно изпълнено и умело измислено — каза Вейнте.

— Удоволствие е за мен да направя всичко, за да помогна на Спасителката.

Вейнте чуваше този израз все по-често напоследък. Отначало гласеше тази-която-ни-помага, но постепенно се промени в тази-която-ни-спасява. Така мислеха и говореха илане от Икхалменец. Не изпитваха съмнения и не ги беше грижа за фаргите, които умряха, за да живеят те. Виждаха как снегът се спуска все по-надолу по планинския връх и усещаха как студеното дихание на вечната зима напира все по-наблизо. Ейстаа непременно трябваше да споделя тези виждания поне малко.

Вейнте стоеше до командващата на урукетото, на върха на перката, когато навлязоха в пристанището на Икхалменец. С тежка грация огромното създание мина край редицата други урукето, за да заеме своето място до пристана. Ентеесенатите се откъснаха напред в пенеста вълна, търсеха наградата си. Малка вълна плисна дървената страна на дока и опръска гърба на урукетото, след това го завързаха. Вейнте погледна надолу в перката и направи знак на една от екипажа:

— Високопоставената Акотолп, желателно присъствие.

Хвърли поглед към пустия пристан и прикри неудоволствието си чрез неподвижност, докато чакаше учената. Ейстаа знаеше, че Вейнте се завръща. Беше я повикала и знаеше, че тя ще бъде на борда на това урукето. Но никой не я чакаше, нямаше високопоставени илане, за да я посрещнат. Ако не обида, то поне предупреждение. Вейнте не се нуждаеше от него. Ланефенуу не пазеше в тайна чувствата си за развитието на сблъсъка с устузоу. Отдолу се чу силно сумтене и пуфтене, засилващо се с изкачването на Акотолп.

— Такова катерене — оплака се учената. — Пътуването с урукето е неудобство-създаващо.

— Ще дойдеш ли с мен при ейстаа?

— С удоволствие, силна Вейнте. Да дам каквато помощ и поддръжка мога. — Тя извъртя едно око към командващата, видя, че е обърнала гръб и наблюдава разтоварването, и заговори отново: — Търси сила в познанието, че си вършила само това, което ти беше заповядано, фарги или илане никога не грешат чрез изпълняване на заповедите.

Вейнте изрази благодарност-за-разбирането и добави:

— Иска ми се да беше толкова лесно, добра ми Акотолп. Но аз командвам силите, трябва да поема отговорността за всички провали. Ела.

Разбраха, че ги очакват, когато стигнаха до амбеседа. Ейстаа седеше на почетното си място, съветничките й — събрани около нея. Но голямото открито пространство беше празно, пясъкът изгладен и разчертан. Когато вървяха към Ланефенуу, те оставиха два реда стъпки. Ейстаа седеше изправена и неподвижна. Едва когато спряха пред нея и изразиха лоялност и внимание, тя се обърна и студено се взря във Вейнте.

— Имаше неуспехи и смърт, Вейнте, неуспехи и смърт.

Вейнте кръстоса крайници в почитание към високопоставената:

— Смърт, съгласна съм, ейстаа. Умряха добри илане. Но нямаше неуспех. Атаката продължава.

Ланефенуу веднага се разгневи.

— Според теб не е ли унищожаването на цяла бойна единица неуспех?

— Не е. В този свят или ядеш, или те изяждат. Ейстаа, ти знаеш това по-добре от всички други илане. Бяхме ухапани от устузоу, но продължаваме да живеем, за да ги изгълтаме живи. Предупредих, че те са опасен враг, никога не съм казвала, че няма да има загуби.

— Наистина ме предупреди. Но ти отказа тогава да определиш броя на мъртвите илане, да ми изброиш колко таракасти и уруктопи ще са мъртви. Много съм разочарована.

— Привеждам се ниско пред гнева ти, силна Ланефенуу. Всичко, което казваш, е вярно. Не казах броя на тези, които ще умрат. Сега ще ти го кажа, ейстаа.

Вейнте разпери широко ръце в жест на всеобхватност, изговаряйки името на този велик град:

— Икхалменец ще умре, всички ще умрат, това ще бъде град на смъртта. Вие сте обречени.

Съветничките на Ланефенуу нададоха мъчителен вой от ужаса в нейните думи и проследиха с поглед пръста й, сочещ към голямата планина, угасналия вулкан, който се извисяваше над острова, но сякаш не желаеха да видят блестящия сняг.

— Зимата идва, ейстаа, зима без край. Всяка зима снегът се спуска все по-надолу по планината. В един не много далечен ден ще достигне този град и никога повече няма да се разтопи. Всички, които останат тук, ще умрат.

— Говориш свръх позволеното ти! — изкрещя Ланефенуу и скочи на крака с жест на силен гняв.

— Говоря само истината, велика Ланефенуу, ейстаа на Икхалменец, водачка на тези илане. Смъртта идва. Икхалменец трябва да отиде в земята Гендази, преди това бедствие да настане. Аз работя единствено за съхранението на този град. И аз като теб съжалявам за смъртта на нашите сестри и нашите животни. Но някои трябва да загинат, за да могат всички да живеят.

— Защо? Ние имаме Алпеасак. В съобщенията си твърдиш, че расте добре и скоро Икхалменец ще може да отиде в Алпеасак. Ако е така, имаше ли нужда от толкова смърт?

— Нуждата е да бъдат унищожени устузоу. Трябва да има окончателно решение на проблема с тяхната заплаха. Докато са живи, те са опасност. Ти помниш, че те веднъж унищожиха и заеха Алпеасак. Това не бива да се случва отново.

Гневът все още извиваше тялото на Ланефенуу. Но тя внимателно обмисли казаното от Вейнте, преди да заговори. Акотолп се възползва от мълчанието, за да излезе напред:

— Велика Ланефенуу, ейстаа на мореопасания Икхалменец, разрешено ли ми е да ти разкажа какво е постигнато и какво остава, преди твоят град да се пренесе в Алпеасак?

Ланефенуу се ядоса заради прекъсването, потисна обаче чувствата си, щом прозря, че този ден няма да постигне нищо чрез гняв. Вейнте не трепереше от страх пред нея като другите, нито пък тази дебела учена илане. Тя седна и даде знак на Акотолп да говори.

— Има само ограничен брой начини, по които животно може да нападне или болест да убива. След всяка инфекция добрата учена определя причината и намира лекарство. Веднъж използвана, никоя конкретна атака срещу нас няма да успее отново. Устузоу изгориха нашия град — сега ние отглеждаме градове, които не могат да бъдат изгорени. Устузоу ни нападнаха през нощта под прикритието на тъмнината. Сега силни светлини ги откриват, нашите стрели и лози ги убиват.

Ланефенуу отхвърли миналите успехи с жест на недоволство.

— Имам нужда не от уроци по история, а от победа…

— Ще я имаш, ейстаа, защото е неотвратима. Нападението и бягството, ухапването и отскачането са животинските похвати на устузоу. Бавният растеж и неотклонният успех — на илане.

— Твърде бавен!

— Достатъчно бърз и с неизбежна победа.

— Не виждам победа в смъртта на моите илане.

— Ние се учим. Това няма да се случи отново.

— И какво сте научили? Знам само, че оградени от непреодолима защита, те са умрели, всички до една.

Акотолп изрази съгласие, но добави също и силата-на-ума.

— Глупавите фарги могат да изпадат в паника, да бягат и да говорят за невидими устузоу. Това са приказките на глупавите. Науката не познава тайни, които да не бъдат разкрити чрез усърдие и старание. Щом устузоу могат да направят нещо, аз мога да го разбера. Огледах всичко, след това използвах дресирани животни с чувствителни носове, за да проследят устузоу. Открих откъде са се приближили до лагера и намерих пътя, по който са се измъкнали.

Ейстаа беше заинтригувана и внимаваше в разказаното, забравила за момент гнева си. Вейнте разбираше какво точно прави Акотолп и й беше благодарна.

— Ти си разбрала как са дошли и как са си тръгнали. Но как са атакували и са убивали, разбра ли това?

— Разбира се, ейстаа, животните-устузоу винаги се провалят пред науката на илане. Устузоу са забелязали, че нашите сили винаги правят лагерите си на едно и също място. И преди да пристигне атакуващата сила, те са се заровили като животни, каквито са, под земята и са чакали там. Колко просто. Не те са дошли при нас, а ние сме отишли при тях. По време на нощната тъмнина те са се надигнали и са убивали.

Ланефенуу беше изумена.

— Те са направили това? Те имат тази интелигентност? Толкова просто — и толкова смъртоносно.

— Те се отличават с животинско хитроумие, което никога не бива да подценяваме. Но този похват няма да успее повече. Нашите сили ще спират за нощувка на различни места. Ще водят със себе си животни, които да надушват и намират притаени врагове, скрити входове и подкопи.

Ланефенуу забрави гнева си и Вейнте се възползва от подобреното й настроение.

— Дошло е време, ейстаа, да обърнем гръб на заснежената планина и да погледнем вместо това към златните брегове. Алпеасак беше почистен не само от устузоу, но и от всички смъртоносни растения, които ги прогониха. Защитата беше отгледана отново и примесена с растения, които не горят. Устузоу са се отдръпнали надалеч, между тях и града са нашите сили. Време е да се върнем в Алпеасак. Той отново ще бъде град на илане.

Ланефенуу се изправи на крака при тези добри новини и заби победоносно нокти в пръстта.

— Тогава да тръгваме, щом сме в безопасност!

Вейнте вдигна задържащите си, оцветени в розово длани:

— Това е началото, но още не е краят. Нужна ни е помощ, за да направим града безопасен и да подпомогнем растежа му. Още няма достатъчно храна за населението на цял град. Но това е начало. Можеш да изпратиш едно урукето илане и сръчни фарги, най-много две.

— Няколко капки там, където желаех океан — изрече Ланефенуу с горчивина. — Така да бъде. Но какво става с устузоу?

— Смятай ги за мъртви, ейстаа, изхвърли ги от мислите си. Акотолп има нужда от някои неща, аз ще взема още фарги. След това ще тръгнем. Няма да има последен сблъсък, а бавно и неотвратимо пристягане, както голяма змия се увива около плячката си. Жертвата може да се бори, но краят е неизбежен. Когато дойда следващия път, ще съобщя за тази окончателна победа.

Ланефенуу пак седна да обмисли тази представа. Коничните й зъби леко скърцаха, отразявайки мислите й. Всичко се проточваше твърде дълго, мъртвите бяха твърде много. Но имаше ли друг начин? Кой можеше да замени Вейнте? Никой — лесен отговор. Никой друг не притежаваше нейните познания за устузоу. Нито нейната омраза. Тя правеше грешки, но не бяха пагубни. Устузоу трябваше да бъдат преследвани и унищожени, вече беше убедена в това. Те бяха прекалено отровни, за да живеят. Вейнте щеше да постигне това унищожение. Докато лявото й око гледаше към Вейнте, дясното се завъртя бавно, за да проследи покрития със сняг планински връх. Тази зима беше първата, когато смъртоносната белота се спусна чак до горната граница на зелените дървета. Трябваше да тръгнат, преди да стигне до самия град. Нямаха друг избор.

— Върви, Вейнте — заповяда тя и направи знак за освобождаване. — Вземи каквото ти е нужно и преследвай устузоу. Не искам да те виждам отново, докато не ми донесеш вестта за тяхното унищожаване. — След това гневът й избухна отново. — Ако те не са мъртви, ти ще умреш вместо тях, обещавам ти го. Разбра ли?

— Напълно, ейстаа. — Вейнте се изправи и изрази сила и увереност. — Не бих се съгласила да е другояче. Виждам го ясно. Ако те не умрат, ще умра аз. Това е уверението ми към теб. Моят живот. Обещавам ти го за твоето дело.

Ланефенуу изрази съгласие и неохотно възхищение. Вейнте щеше да направи нужното.

Вейнте прие това съгласие като освобождаване, обърна се и закрачи навън. Акотолп пухтеше след нея, за да не изостава от Вейнте, която вървеше все по-бързо и по-бързо. Забързана към съдбата си.

Към своята победа.