Хари Харисън
Зима в рая (10)

8

Армун не можеше да поднесе към устата си сурово месо лесно като момчето. Пресният улов беше друго, беше яла такова месо преди, но не и каквото Ангайоркак извади от една ниша в пръстената стена — старо, разложено и смърдящо. Ангайоркак не обърна никакво внимание на вонята, отряза парче за себе си, след това и за нея. Армун нямаше как да откаже, но не можеше и да го сложи в уста. Тя го взе с нежелание — беше слузесто на пипане — и се зачуди какво да направи. Ако откажеше да го яде, щеше да е обида към гостоприемството. Заоглежда се отчаяно. Остави Арнуит върху кожите — той продължи да дъвче щастливо твърдото сушено месо, — излезе навън, вдигна ръка към устата си, като че яде каквото й бяха дали. Отиде до носилката. Незабелязано пъхна парчето между кожите и намери отворен мехур с месо от мургу. Желираното, почти сурово месо, което тану ядяха с такова желание, може би щеше да хареса на парамутаните.

И наистина им допадна много. Ангайоркак намери миризмата му чудесна и повика Калалек да се присъедини към тях, да опита това ново нещо. Той се хранеше с окървавени ръце и говореше на висок глас колко е хубаво между преглъщанията на големи хапки. Дадоха и на Кукуюк, Харл също си взе. През това време Ангайоркак стопли вода на малък огън в каменна купа и я наля върху сипани в кожените чаши сухи листа, за да направи чай. Калалек изсърба своя шумно, после изяде листата от чашата. Армун опита своя и го хареса. Този ден завършваше много по-добре, отколкото започна. Землянката беше топла и в нея не духаше. Можеше да се нахрани, да си почине, да заспи за разлика от всяка друга нощ досега, без товара на мисълта за пътуването на следващия ден.

На сутринта Калалек се зарови дълбоко в задната част на землянката и измъкна увити пакети, за да ги разгледа тя. Някои бяха продъбени парчета кожа, черни и толкова големи, че тя не успя да си представи съществото, от което трябваше да са одрани. Имаше и кожени мехове, пълни с плътна бяла мазнина. Калалек остърга малко от нея и я опита, след това предложи на Армун. Ароматът й беше силен и замайващ. Арнуит също искаше да я пробва.

— Ам, ам! — каза той, и тя му разреши да оближе пръстите й.

След това парамутанът разигра цяло представление. Навиваше и развиваше кожите, сочеше към Армун, после надолу към пътеката, държеше кремъчния си нож в едната ръка и тръскаше кожа в другата, след това разменяше съдържанието на ръцете си и викаше „сбогом“. Голяма загадка.

Не и за Харл обаче, който май разбираше тези хора по-добре от нея.

— Мисля, че той иска да знае къде са другите тану. Иска да им даде част от мазнината.

Армун посочи към себе си и двете момчета, след това назад към пътеката и заповтаря сбогом. Когато Калалек най-сетне разбра какво се опитва да му каже, въздъхна тежко и нави отново кожите, за да ги отнесе надолу към брега. Кукуюк побърза да му помогне, Харл също се присъедини. Стигна до прибоя, хукна обратно към Армун, посочи и закрещя от възбуда:

— Гледай, гледай онази голяма черна скала! Това изобщо не е скала. Ела да я видиш. Това е лодка.

Арнуит се запрепъва след тях през дюните и по изсъхналите туфи трева към брега. Харл беше прав, черната грамада имаше очертанията на лодка, обърната наопаки, с дъното нагоре. Калалек в момента я разглеждаше внимателно, натискаше тук и там, за да провери дали няма отвори. Беше странна лодка, не издълбана от дърво, както правеха тану, а от огромна черна кожа. Когато Калалек привърши огледа си, се наведе, хвана единия край и обърна лодката. Харл увисна на планшира, за да погледне, и Арнуит запищя, докато не го взеха и повдигнаха, за да надникне и той.

Лодката беше измайсторена изумително. Тънки парчета дърво бяха завързани едно към друго, за да й придадат форма и здравина. Кожата беше изпъната върху тях и образуваше дъното. Сега Армун виждаше как кожата е била скроена, за да приеме формата на лодката, и след това зашита отново. Шевовете бяха покрити със същото черно вещество, което правеше кожата непроницаема за водата. Истинско чудо.

Щом Калалек реши да си тръгва, не губеше никакво време. Нещата им бяха донесени от землянката, дори коженото покривало на вратата, и струпани на пясъка. Всички се заловиха на работа, дори Арнуит се запрепъва под тежестта на една от кожите. Когато всичко беше пренесено на брега, Калалек избута лодката във водата. Тя се плъзна, залюля се върху малките вълнички и парамутанът се покатери в нея. И като че за всичко имаше отредено място, което знаеше само той, толкова много нареждания извика към брега, докато му подаваха нещата едно по едно. Когато Ангайоркак му подаде припасите от носилката на Армун, тя разбра, че е време да вземе решение, или че може би то вече е взето заради нея. Хвърли поглед назад към дюните и хълмовете зад тях — там я чакаше единствено смърт от замръзване. Всъщност нямаше никакъв избор. Където и да отиваха парамутаните, тя трябваше да тръгне с тях.

Харл се покатери вътре след Кукуюк, Армун му подаде Арнуит, който се смееше и мислеше, че всичко е много весело. Ангайоркак я подкани напред с меко побутване и тя се покатери в лодката. Ангайоркак седна на пясъка, разви увитите около краката й кожи и ги хвърли в лодката. Мека кафява козина покриваше краката й като по лицето и ръцете й. След това надигна кожената си пола и стъпи във водата, за да отблъсне лодката, писна при допира с ледената вода. Калалек взе гребло и когато лодката се измъкна от пясъка, Ангайоркак се хвърли с главата напред вътре. Крякащият й смях беше заглушен от падналите върху лицето й дрехи. Армун й помогна да се освободи от тях и да завие мократа козина на краката си, усмихна се и се учуди защо парамутаните се смеят почти непрекъснато.

Калалек греба силно през останалата част от деня, без да обръща внимание на неприятния дъжд, примесен със суграшица, започнал следобед. Когато огладня, се обади, и Ангайоркак започна да го тъпче с апетитно разложени парченца месо. Веднъж се разсмя толкова силно, че почти спря да гребе — беше захапал пръста й вместо месото. Армун се свиваше под една кожа, притискаше децата към себе си, за да им е по-топло, и се чудеше на всичко, което ставаше. Едва когато падна сумрак, Калалек загреба обратно към брега, огледа се за удобно място за нощуване. Засили и заби лодката в един гладък пясъчен бряг, всички дружно я изтеглиха над линията на прибоя.

Така продължи незнайно колко време. Калалек гребеше по цял ден, сякаш за него нямаше умора. Ангайоркак си напяваше, докато изгребваше водата от лодката с кожен съд, и се чувстваше у дома си, както и на сушата. На Армун й беше зле от непрекъснатото клатене, през по-голямата част от деня лежеше под кожите и трепереше, прегърнала Арнуит, на когото също му ставаше лошо. След първите няколко дни Харл свикна с клатенето и се присъедини към Кукуюк на носа. Двамата пускаха заедно въдици и разговаряха всеки на своя език.

Дните минаваха и нямаше как човек да държи сметка за броя им. Времето се влошаваше с придвижването им на север, морето ставаше по-неспокойно, подскачаха като плавей по високите вълни. Накрая бурите утихнаха, но въздухът оставаше студен и сух. Един ден Армун лежеше под кожите, прегърнала Арнуит и повече от наполовина заспала, когато чу Харл да я вика по име.

— Приближаваме се към нещо, погледни напред. Лед и някакви черни неща на него, не мога да разбера какви са.

Ледът беше дебел и покриваше големия залив. В морето плуваха други парчета лед, трябваше да се промъкват между тях. На мъгливия северен хоризонт се виждаха още по-големи айсберги. Калалек насочи лодката към черните издутини, които изпъстряха повърхността на леда пред тях. Когато се приближиха достатъчно, различиха, че това са лодки, обърнати с дъното нагоре. Едва когато стигнаха до леда, Армун забеляза, че повечето бяха многократно по-големи от лодката, в която се возеха. Зрелището беше невероятно.

Кукуюк се изправи на планшира и скочи на леда, когато опряха в него. Хвана въжето от сплетени кожени ремъци и завърза лодката за една от неравностите на леда, след това хукна към брега.

Армун не беше разбрала колко сили е изгубила по време на пътешествието. Наложи се Калалек и Ангайоркак да й помогнат да се качи на леда. Подадоха й Арнуит и тя седна разтреперана, притиснала плачещото дете до себе си, докато траеше разтоварването. Едва беше започнало и Кукуюк дотича обратно. Зад него прииждаше тълпа парамутани. И ловците, и жените се чудеха на кожата и косата на странниците, прекарваха длани по главата на Харл, накрая той побягна настрани от тях. Разнесе се весел смях, после започна сериозното разтоварване. Скоро пакетите бяха отнесени нагоре на брега, лодката — измъкната от морето при другите върху леда. Армун се запрепъва след множеството. Арнуит заподскача след нея, един от ловците го улови и го понесе, издаващ щастливи викове, на раменете си.

Минаха край група, която разпъваше палатка от черни кожи на леда. Спряха да работят и зяпнаха новодошлите. Зад тях имаше и други палатки, някои защитени срещу вятъра с външен зид от блокове сняг. Бяха разпръснати по леда, на брой горе-долу колкото палатките на два или три самада, мислеше си Армун, препъвайки се от умора. От повечето се издигаше пушек и тя се досети, че вътре има огньове и топлина. И сигурност. Вятърът вдигаше сняг от преспите и го хвърляше жилещо в лицето й. Зимата вече властваше тук на север.

Но те подминаха убежището на палатките и продължиха към брега. Тук покритият със сняг морски лед беше натрупан на купове и натрошен, където опираше в сушата, и труден за катерене. Брегът зад него беше равен, по-нататък се надигаше в стръмен хълм. Сгушени в основата на този хълм, окопани в почвата на склона, имаше няколко палатки от черна кожа.

Ангайоркак я задърпа за ръката, бързаше към една от черните палатки. Входът й беше завързан здраво, Калалек го развързваше в момента. Всички вързопи от лодката бяха оставени отстрани на снега. Калалек се провря вътре и сигурно разпали огън, който вече е горял, защото от отвора на върха бързо заструи дим. Световъртежът на Армун от пътешествието бързо изчезна, прогонен от усещането за твърда земя под краката й, и тя се присъедини към другите, които влачеха вързопите и кожите. Всичко беше наред. Всичко щеше да бъде наред. Тя беше в безопасност. Арнуит и Харл бяха в безопасност. Щяха да доживеят до пролетта. Улови детето и го притисна силно към себе си, сядайки върху натрупаните кожи.

— Разпали бързо огъня — викна Ангайоркак. — Слънчевокосата е уморена. Разбирам го само като я погледна. Гладна е и й е студено. Ще намеря храна.

— Трябва да преместим този паракаут на леда — каза Калалек между две духвания към огъня. — Заливът е замръзнал, зимата вече е тук.

— Утре. Всички първо ще си починем.

— Ще го направим утре. Ледът е по-топъл сега от земята, морската вода под него ще държи студа настрани. И аз ще нарежа сняг, който да ни пази от вятъра. Ще бъде топло, ще ядем и ще се веселим.

Мисълта за това го накара да се усмихне от удоволствие и очакване, той протегна ръка към Ангайоркак, за да й се порадва, но тя бутна ръката му настрани.

— Няма време. После. Първо яж.

— Да, първо ще ям! Гладът ме прави слаб.

Той изстена в престорено страдание, но не престана да се усмихва. Зимата щеше да е много, много добра.