Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

42

glava42.png

Брегът на Ентобан беше тъмна сянка на източния хоризонт, едва различима в отслабващата светлина. Когато лодката се издигнеше на гребена на някоя вълна, те виждаха върховете на високи, покрити със сняг планини далеч навътре в сушата, все още оцветени в червено от залязващото слънце. Когато се спуснеха между две вълни, платното увисваше, заслонено от вятъра.

Керик погледна към наведения над кормилното весло Калалек и заговори отново, подбирайки този път внимателно думите си, като опитваше да се овладее:

— Водата е почти свършила.

— Не ми се пие.

— Но аз съм жаден. Армун е жадна. Трябва да спрем на брега и да напълним меховете.

Беше светло точно колкото Керик да забележи тръпката по тялото на Калалек, от която козината на врата му настръхна. Той беше свалил дрехите си преди много дни, когато въздухът стана по-топъл и най-лошото зимно време остана зад тях.

— Не — каза парамутанът и потрепери отново. — Това е земята на мургу. Виждал съм ги вече веднъж, убивал съм ги веднъж. Никога повече. Горещо ми е, трябва да тръгваме на север.

Той натисна кормилното весло и платното изплющя, когато завиха обратно. Керик тръгна към кърмата, още по-ядосан отпреди, и спря едва когато Армун го хвана за ръката.

— Остави ме да говоря с него — прошепна тя. — Няма полза да му се крещи, виждаш го сега.

— Говори му тогава — отблъсна той ръката й и отиде да привърже платното. — Убеди го. Трябва да налеем прясна вода.

Козината на Калалек отново настръхна при допира й и тя погали рамото му, докато тръпките преминаха.

— Достатъчно ни е водата — промърмори той.

— Знаеш, че не е вярно. Ще свърши съвсем скоро и тогава ще се наложи да излезем на брега.

— Да спрем на някой остров, да се върнем, само не на брега.

Тя го погали отново и му заговори като на дете:

— Ние не знаем колко далеч са островите оттук, не можем и да обърнем обратно. Духът на вятъра няма да одобри това. Не и след всичкия попътен вятър, който имахме досега.

— Днес го нямахме, вчера също.

— Значи духът те е чул и се е разсърдил.

— Не!

Калалек се притисна здраво към нея, усети се какво прави и остави ръцете си да се плъзнат под свободните й дрехи и да спрат на голия й гръб. Този път тя не го отблъсна. Керик не виждаше в тъмнината какво става. Трябваше да обърнат към брега въпреки страховете на Калалек. В него беше пречката, пътешествието сякаш прогони всички мрачни мисли от главата на Керик. И вместо това ги натъпка в черепа на парамутана! Сега тя трябваше да се шегува с него вместо с Керик, пак тя да бъде силната. Знаеше добре как да постигне своето. Ловците тану и мъжете парамутани много си приличаха — лесно гневливи, безмилостни в бой, подхвърляни сред урагани от чувства. Но тя трябваше да издържи някак. Да следва, когато е нужно, и да бъде силна, когато това е още по-нужно. Сега този имаше нужда от помощта й, както Керик я получи преди. Но той искаше повече от това. Дланите му се движеха по кожата й, преместиха се от гърба й… и тя внимателно го побутна настрани.

— Калалек не се бои от големия уларуак, който плува в северното море. Той е най-могъщият убиец на уларуак, силата на ръката му храни всички нас.

— Да — съгласи се той и отново се пресегна към нея, но тя отстъпи назад.

— Калалек не само убива уларуака, но е убивал и мургу. Аз съм го виждала да убива мургу. Той е могъщ убиец на мургу!

— Да. — И по-силно: — Да! — Парамутанът замахна с невидимо копие. — Да, убивах ги! Само как ги убивах!

— Тогава ти не се боиш от тях — видиш ли ги, пак ще ги убиеш.

— Ами да! — Водено от нея, настроението му се промени напълно, той се тупаше по гърдите с юмруци. — Имаме нужда от вода, хайде към брега. Може да намерим и мургу за убиване.

Калалек подуши вятъра и плю сърдито. Измъкна веслата, още ръмжейки, и ги постави на местата им.

— Не стига вятър, спусни платното. Ще ти покажа аз как се гребе!

Но не и тази нощ.

Не след дълго той вече дишаше тежко и беше покрит с пот. Остави Армун да го издърпа настрани и изгълта последната им вода, когато тя я поднесе до устните му. Керик зае неговото място и натисна здраво веслата към брега. Калалек потъна в неспокоен сън и Армун се надяваше, че когато се събуди, настроението му няма да се е променило.

Нощта беше спокойна и топла, звездите скрити от ниски облаци. Преди Керик да се умори, Армун го смени на веслата, непрекъснато напредваха към брега. Призрачна луна се показваше иззад облаците, помагаше им да следват вярната посока. Калалек спеше, а те се редуваха отново и отново, докато не чуха далеч напред боботенето на прибой. Керик се изправи на носа, и различи с усилие ивицата водни пръски, където вълните се разбиваха в брега.

— Изглежда брегът не е скалист и вълните са малки. Да продължаваме ли?

— Събуди Калалек. Нека той реши.

Парамутанът се събуди мигновено, за щастие освободен от предишните си страхове. Покатери се донякъде по мачтата, за да погледне напред, помириса въздуха, след това потопи ръка в морето през борда.

— Спираме на брега — заяви решително. — Греби направо, аз ще кормувам.

Отблизо забеляза прорез в бреговата линия и зави към него, преведе лодката между пясъци в устието на малка рекичка.

— Никой не познава лодките, не познава океана като Калалек!

— Никой — съгласи се Армун бързо, преди Керик да каже нещо, което да подкоси възроденото самочувствие на парамутана. Керик отвори уста, но се усети навреме. Той греба, докато дъното на лодката застърга, после скочи през борда с въже в ръка, за да я издърпа по-нататък.

Водата тук беше солена, но малко по-нагоре по течението внезапно стана свежа и сладка. Той гребна с длани и отпи, след това повика останалите. Калалек се търкаляше и пляскаше в разкошната прохлада, забравил страховете си. Издърпаха лодката още по-нагоре и я завързаха, капнали от умора. Щяха да напълнят меховете за вода на сутринта.

В ранни зори Керик хвана Армун за ръката и я събуди.

— Ела тук горе. Бързо.

Калалек лежеше зад издигащата се над тях дюна, размахваше копието си и крещеше обиди. Но внимаваше да не го забележат. Те изтичаха при него, легнаха и пропълзяха последните крачки, за да погледнат предпазливо над върха на дюната.

В морето, съвсем близо до брега, бавно плуваше голямо животно с висока гръбна перка. Две по-малки морски животни плуваха пред него.

— Урукето — каза Керик. — То пренася мургу.

— Как искам само да бяха по-близо, за да мога да ги намушкам, да ги избия всичките!

Очите на Калалек бяха червени от омраза на сутрешната светлина, нямаше и следа от уплаха.

— Виж накъде пътуват. — Керик се обърна към слънцето на хоризонта и пак към морето. — На север, отиват на север.

Той гледаше докато урукетото изчезна, след това забърза към лодката и изрови картите на илане.

— Дошли сме прекалено на юг, погледни, трябва да сме ето тук на картата. Урукетото отива на север към островите.

Калалек разбра картите, Армун не можа. Щяха да решават те.

— Може да отива към океана тук, през пролива — каза Калалек. Керик поклати глава:

— Не през това време на годината, прекалено студено е, може дори да няма останали градове по бреговете на Исегнет. Трябва да отива насам, към Икхалменец.

Докато те спореха, тя пълнеше меховете с вода.

Късно сутринта вече бяха налели толкова вода, колкото можеха да носят, и бяха решили накъде ще поемат. Щяха да последват плаващото създание на мургу. Бяха заключили, че островът, който търсеха, се намира в тази посока. Вятърът сега духаше откъм сушата и издуваше платното им, носеше ги бързо към хоризонта и каквото лежеше скрито зад него.

Целия ден плаваха през пуст океан, земята зад тях изгубена от поглед, и нищо, което да се вижда пред тях. Когато страховете на Калалек се върнаха, Армун го попита как точно е убил уларуака и той й показа изкуството си с голямо удоволствие. Керик седеше мълчаливо на носа и гледаше напред. Забеляза пръв увенчаната със сняг планина.

— Икхалменец е там. Не може да е нищо друго.

Те загледаха мълчаливо, островът бавно се появяваше от морето. Калалек се обади загрижено, когато се видяха и други парченца земя:

— Там и там. Други острови, повече от един. Кой търсим?

Керик посочи към белия връх, греещ в лъчите на залязващото слънце.

— Този е, няма как да бъде друг, така го описват. Остров със самотна, висока планина в средата. Има и други около него, но той е най-големият, планината най-високата. Плавай срещу него.

— Ще ни видят от другите острови, покрай които ще минем.

— Не, те не са населени. Мургу живеят само на едно място, в техния град на този остров. Натам отиваме.

— Към смъртта си! — изплака високо Калалек. Зъбите му тракаха от страх. — Безбройни мургу. Ние сме трима, какво можем да направим?

— Можем да ги победим — каза Керик и в гласа му имаше увереност и сила. — Не съм изминал целия този път, за да умра. Умувал съм много и много пъти, намислил съм всичко старателно. Ние ще победим, защото познавам тези същества. Не са като тану или като парамутаните. Те не постъпват като нас, всеки да прави каквото си иска, а за всичко им се заповядва. Много са различни от нас.

— Главата ми е дебела. Боя се и не разбирам.

— Тогава слушай и ще разбереш ясно за какво говоря. Разкажи ми за парамутаните. Защо ти, Калалек, убиваш уларуака, а не някой друг?

— Защото аз съм най-добрият! Най-силният, удрям най-точно.

— Но и другите ли убиват?

— Разбира се, друг път, плават на други икергаки.

— Тогава виж, тану имат самадари, които ги водят. Но ако не харесваме какво казват те, ние си намираме друг самадар, точно както вие можете да си намерите друг да убива уларуак.

— Аз съм най-добрият.

— Знам, но не за това говорим сега. Обяснявам как стават нещата при парамутаните и при тану. Но при мургу те стават другояче. Там има една, която заповядва на всички останали, само една. Заповедите й винаги се изпълняват, никога не се оспорват.

— Това е глупаво — отсъди Калалек и натисна кормилното весло, защото вятърът се беше променил и платното плющеше. Керик кимна в знак на пълно съгласие.

— Ти мислиш така и аз мисля така. Но мургу никога не мислят за това. Тази най-горе управлява, останалите се подчиняват.

— Глупаво.

— Така е, но е много хубаво за нас. Защото аз мога да говоря с онази, която управлява, и да й заповядам какво да направи.

— Не, не можеш! — проплака Армун. — Не можеш да отидеш там. Това е сигурна смърт.

— Не и ако вие двамата ми помогнете, ако направите каквото ви помоля. Другите мургу нямат значение, само водачката, която те наричат ейстаа. Знам как мисли тя и как ще я накарам да ми се подчинява. С това — той вдигна резбованата кутийка с огниво на саску, — и с мехура с отрова за уларуак, който взе Калалек.

Армун гледаше ту лицето му, ту кутията.

— Не разбирам нищо. Ти ми се присмиваш. — Несъзнателно придърпа гънка от дрехата си над устата си, докато говореше.

— Не, за нищо на света. — Той остави кутийката и я прегърна, бутна кожата настрани, докосна устните й и успокои страховете й. — Всичко ще бъде наред.

Те се приближиха до острова колкото смееха в отслабващата светлина, след това отпуснаха платното и зачакаха. Нямаше облаци и снегът на високата планина блестеше ясно на лунната светлина. Керик отиде да вдига платното и Калалек се обади, за да го спре:

— Ако се приближим, ще ни забележат!

— Те спят, всички. Никоя не е будна. Казах ти, познавам ги.

— А стражи?

— Невъзможно. Нищо не се движи по тъмно, те са такива.

Калалек се размърда с нежелание, все още не напълно убеден. Островът се приближи, насочиха се на север край скалистия му бряг.

— Къде е мястото на мургу? — прошепна Калалек, сякаш можеха да го чуят от брега.

— На този бряг, на север, продължавай напред.

Скалистият бряг отстъпи на пясъчни плажове с горички зад тях. И се отдръпна в извивката на пристанище, ред тъмни силуети се очертаха ясно на фона на по-светлото дърво на пристана зад тях.

— Ето ги — каза Керик. — Урукето, техните същества-икергаки, като онова, което видяхме. Това е мястото и градът е тук. Знам как изглежда, защото всички са отгледани по един и същ начин. Родилните плажове по-нататък, оградата, амбеседът, който се отваря на изток, така че ейстаа, седнала на нейното почетно място, да бъде огрявана от първата топлина на слънцето. Това е Икхалменец.

Армун не обичаше той да говори за такива неща, заради странните звуци, които издаваше и резките движения на тялото му. Извърна се, но Керик я повика.

— Виждаш ли сухото русло на рекичка, където стига до океана? Там ще излезем на сушата и там ще се видим после отново. Греби към брега, Калалек. Това е подходящото място — близо е, но все пак е извън оградите, които пазят града.

Брегът беше от кал и пясък, донесени от хълмовете по време на дъждовния сезон. Стигнаха до ивица пясък, лекичко полюлявани от вълничките.

— Ще стоим тук по-голямата част от нощта — каза Керик. — Но трябва да тръгнем още по тъмно. Армун, ти ще останеш до по-късно и ще изчакаш да просветлее достатъчно, преди да се катериш.

— Мога да се справя и в тъмното — възрази тя.

— Не, твърде опасно е. Ще имаме достатъчно време. Трябва да се изкачиш над града. Подготви всичко, както ти казах.

— Сухи дърва за голям огън, листа за пушек.

— Да, но не слагай листата, докато слънцето не се издигне две длани над океана. Огънят трябва да е голям и жаравата да е нажежена до бяло. В нужния момент трябва да поставиш всички листа, за да започнат да пушат. Направиш ли това, ще се върнеш тук. Бързо, но не толкова бързо, че да се провалим. Калалек ще те чака. Аз ще дойда по брега веднага, щом мога. Ясно ли е всичко?

— Мисля си, че това е лудост, и съм изпълнена със страх.

— Недей. Всичко ще стане както съм го намислил. Ако ти свършиш своята част, аз ще бъда в безопасност. Но ще го направиш точно когато трябва, нито по-рано, нито по-късно. Разбираш ли ме?

— Да, разбирам.

И той отново беше далечен за нея, гласът му студен, мислеше като мургу… и действаше като тях. Искаше единствено подчинение. Щеше да го има, само и само всичко да свърши. Светът беше самотно място.

Тя дремеше на пресекулки в люлеещата се лодка, събуждаше се, за да чуе пъшкането и хъркането на Калалек, отново се унасяше. Керик не можеше да заспи, гледаше бавно въртящите се звезди. Скоро щеше да изгрее сутрешната звезда, после щеше да се зазори. Докато нощта паднеше отново, работата щеше да бъде свършена. Той можеше и да не дочака тази вечер, знаеше го. Поемаше огромен риск и победата не беше сигурна, както увери Армун. За миг му се прииска да са отново на онзи замръзнал бряг, в палатките на парамутаните, далеч от всяка опасност. Отхвърли желанието, спомни си, сякаш се беше случило с някой друг, мрака, покривал мислите му толкова дълго. В главата му имаше твърде много хора едновременно. Той беше илане и тану, самадар и водач в битка. Той изгори Алпеасак, опита се да го опази, изгуби го отново срещу илане. След това избяга от всичко — и сега знаеше, че не може да избяга от нищо. Всичко беше вътре в главата му. Правеше единствено възможното. Самадите трябваше да бъдат спасени и в целия свят само той можеше да го направи. Всичките му усилия го доведоха тук, при този град, по това време. Щеше да свърши каквото е нужно. Зорницата се издигна над хоризонта и той стана да събуди другите.

Армун преджапа до брега мълчаливо. Имаше да казва толкова много, че беше по-лесно да не продумва. Стоеше до колене в морето, притискаше кутийката с огнивото към себе си, и гледаше как тъмните очертания на лодката се отдалечаваха. Луната беше залязла и звездната светлина не стигаше, за да види лицето му. Накрая те се стопиха — черна точка сред по-черния мрак. Тя се обърна и излезе уморено на брега.

— Умираме, умираме — промърмори Калалек. Зъбите му тракаха. — Изядени от тези огромни мургу.

— Няма от какво да се боиш. Те не мърдат нощем. Сега ме остави на брега, вече почти се зазорява. Знаеш какво да правиш, нали?

— Знам, обяснил си ми.

— Пак ще ти кажа, за да съм спокоен. Сигурен ли си, че отровата за уларуак ще убие тези същества?

— Смятай ги мъртви. Не са по-големи от уларуак. Моят удар е сигурна смърт.

— Тогава го направи веднага щом изляза на брега. Убий ги, но само две, не повече. Направи го сигурно, защото това е най-важното. Две от тях трябва да умрат.

— Ще умрат. Сега върви, върви!

Лодката се отдалечи бързо, още преди Керик да е излязъл на сухо. Утринната звезда светеше ярко на хоризонта, под нея се различаваше първата сивота на зората. Сега му беше времето. Той свали кожените си дрехи, увитите около краката му кожи, докато остана само по мека набедрена превръзка. Копието му остана в лодката, той беше невъоръжен. Докосна металния нож, който висеше на шията му, но той нямаше остър ръб — беше само украшение.

С изпъчени гърди и вдигната глава, с ръце извити леко в надменността на превъзходството, съвсем сам, той закрачи напред към града на илане Икхалменец.