Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

4

glava04.png

За един миг думите на Херилак прогониха всички безименни страхове на Армун. „Не се върна с нас. Той е в изгорения град на мургу. Каза ми да се грижа за теб в моя самад и ще го сторя.“ Светът беше достатъчно груб, нямаше нужда да си го представя още по-лош. Обърна мълчаливо гръб на ловците и прегази през снега обратно до палатката си. Те продължиха бързо след нея, викаха към стана, чуваха викове в отговор и бързаха още повече.

Армун чу всичко това, но не обърна никакво внимание, заслушана в много по-силния вътрешен глас на мислите си. Жив. Той беше жив. Не се беше върнал заедно с другите, но Керик трябваше да има важна причина за това. Тя щеше да попита Херилак, но по-късно, след като преминеше първата радост от връщането у дома. Беше достатъчно да знае, че Керик ги е водил в битката и са победили. Мургу най-сетне бяха унищожени. Безкрайната битка най-сетне щеше да свърши. Той щеше да се върне при нея и щяха да живеят както всички други ловци. Без да се усети, тя затананика на глас от удоволствие и Арнуит щастливо загука на гърба й.

По-късно, когато бебето заспа, тя излезе и се заслуша във възбудения разговор на жените. Как ловците изгорили града на мургу, как убили всички мургу, чак до последното, и сега се върнали като победители. Тръгна по утъпканите в снега пътечки към палатката на Херилак. Той стоеше отвън, но понечи да влезе, когато я видя. Армун го повика и ловецът спря без особено желание.

— Искам да говоря с теб. Искам да те питам за Керик.

— Той остана в онова място на мургу. Вече ти казах.

— Не ми каза защо го е сторил и защо не се върна с останалите.

— Не искаше. Може би му харесва повече там с мургу. Може би е повече мургу, отколкото тану. Там имаше останали живи мургу и той не искаше да ги убие, нито позволи да ги убием ние. Когато това стана, ние си тръгнахме и се върнахме тук, защото приключихме с онова място.

Тя изпита неприязън и всичките й страхове бързо се върнаха.

— Каза ли той кога ще си дойде…

— Остави ме, свърших с говоренето.

Херилак се обърна, влезе в палатката и я завърза зад себе си. Гневът на Армун прогони страха й.

— Аз не съм свършила! — изкрещя така, че всички наоколо се обърнаха. — Излез, Херилак, и ми разкажи всичко, което стана. Искам да го знам.

Мълчанието на ловеца я вбеси и тя задърпа кожите. Той обаче ги беше завързал здраво отвътре. Искаше да му изкрещи в лицето какво мисли за постъпката му, но се отказа. Само щеше да забавлява зяпачите. Имаше и други начини да разбере истината. Обърна се и най-близките ловци се отдръпнаха, за да избягнат яростта й. Тръгна между палатките към самада на Сорлай и намери там самия самадар, седнал край огъня с някои от ловците да пушат заедно каменна лула. Армун изчака, докато лулата обиколи всички и беше оставена настрани, след това се показа. Гневът й не стихваше, но засега се владееше.

— Сорлай, чух колко дълъг и труден е бил пътят. Ти и твоите ловци сигурно сте изморени и се нуждаете от почивка.

Той махна небрежно с ръка.

— Ловец, който не може да върви по пътеката, не е ловец.

— Радвам се да чуя това. Тогава великият ловец Сорлай сигурно не е прекалено уморен, за да разговаря с Армун.

Мъжът присви очи насреща — усещаше, че някак го е хванала в капан.

— Не съм уморен.

— Това е добре, защото моята палатка е далеч нататък в снега, а там има нещо, което трябва да ти покажа.

Сорлай се огледа за помощ, но нямаше от кого да я дочака. Лулата отново беше запалена и никой от другите ловци не гледаше към него.

— Добре, идвам до палатката ти. Но денят вече си отива, а има много неща, които трябва да бъдат свършени.

— Ти си много добър към една самотна жена.

Тя не проговори отново, докато влязоха в палатката. Тя завърза кожите, след това се обърна и посочи към спящото дете.

— Исках да видиш това.

— Това бебе ли?…

— Синът на Керик. Защо той не се върна с всички вас при сина си, при палатката си, защо не се върна при мен? Херилак не иска да говори за това и се обръща настрани. Говори ти!

Сорлай се огледа, но нямаше как да се измъкне. Той въздъхна.

— Дай ми вода да пия, жено, и ще ти кажа. Между Керик и Херилак има неприязън.

— Ето, пий. Знам, че е така — но трябва да ми кажеш защо.

Самадарът избърса устните си с ръкава.

— Причините са скрити от мен. Ще ти разкажа какво стана. Изгорихме мястото на мургу и онези от тях, дето не загинаха в огъня, също умряха сами, не знам защо. Те са мургу и затова са неразбираеми. Някои избягаха на нещо, което плава. Керик говори с едно от тях и не остави Херилак да го убие. Остави мургу да се измъкне. След това бяха намерени други мургу живи, Керик не позволи да бъдат убити и те. Херилак много се разгневи, не желаеше повече да остава на това място и поиска да тръгваме незабавно. Знаехме, че пътят обратно е дълъг, затова решихме да тръгваме.

— Но Керик остана. Защо? Какво каза той?

— Говореше с Херилак. Не го слушах. Трудно ми е да си спомня.

Сорлай се размърда неспокойно на кожите и загълта още вода. Очите на Армун хвърляха искри в светлината на огъня, тя едва се сдържаше.

— Можеш да се справиш и по-добре, смели Сорлай, силни Сорлай! Достатъчно си силен, за да ми кажеш какво е станало през онзи ден.

— Говоря истината, Армун. Керик говореше за неща, които трябва да бъдат направени на онова място. Разбрах съвсем малко. Саску май разбраха и останаха, когато си тръгнахме. Ние всички се върнахме заедно с Херилак. Бяхме направили каквото отидохме да направим. Пътят назад беше дълъг…

Армун поседя с наведена глава. После се надигна и развърза кожите на входа.

— Моите благодарности на Сорлай за разказа му.

Самадарът се поколеба, но тя си замълча. Нямаше нищо, което той да добави. Избърза навън в падащия мрак, доволен, че се е измъкнал. Армун отново затвори палатката, прибави дърва в огъня и седна край него.

Лицето й беше почерняло от гняв. Колко лесно тези смели ловци са обърнали гръб на Керик! Последвали го в битката и след това го изоставили. Ако саску са останали с него, значи той е помолил и ловците да останат. В града на мургу трябва да е имало нещо важно, толкова важно, че е застанало между двамата водачи. В по-подходящ момент тя щеше да разбере какво е то. Зимата щеше да свърши и през пролетта Керик щеше да се върне. Така щеше да стане.

Армун си намираше работа, така че зимата да мине по-бързо и Керик да не й липсва прекалено. Арнуит вече беше навършил една година и не му харесваше затворената палатка. Армун ощави и изстърга най-меките кожи, скрои ги и уши от тях дрехи за него с тънки ивички черво. Другите деца на негова възраст все още бяха носени на гърбовете на майките си, а той си играеше и се търкаляше в снега. Според обичая кърмеха децата до четири, дори петгодишни. Арнуит беше почти отбит, преди още да е навършил две години. Армун не се засягаше от мрачните погледи и кресливите забележки на жените. Беше свикнала да стои настрана от другите. Знаеше, че те просто й завиждат за свободата и кърмят просто за да предотвратят нова бременност. И докато техните деца още висяха в хамачетата си и си смучеха пръстите, Арнуит растеше силен и здрав, гризеше твърдо месо с растящите си зъби.

През един слънчев, студен ден, без нито намек за пролет във въздуха, тя се отдалечи от палатките и мъничкият Арнуит припкаше след нея, опитвайки се да не изостане. Армун вече винаги носеше копие, когато се отдалечеше от самадите… и внезапно се зарадва, че го има. Там отпред, между дърветата, нещо издаваше хленчещ звук. Насочи копието и застана неподвижно. Арнуит се улови за крака й, смълчан и широко отворил очи, докато тя се опитваше да различи какво е нещото. Чак тогава забеляза следите, които отиваха натам — бяха човешки. Отпусна копието и тръгна по тях, накрая бутна настрани отрупаните със сняг трънаци, които прикриваха момчето. То се обърна, хълцането му спря и затърка лицето си, разчертано от струйки сълзи и кръв.

— Познавам те — каза Армун, наведе се и избърса с ръкав бузите му. — Ти си от самада на Херилак. Не е ли името ти Харл?

Момчето кимна. Очите му бяха зачервени.

— Не дойде ли една нощ при огъня ми, за да разкажеш за бухала, който беше убил?

Щом чу думите й, той заплака отново и зарови глава в ръцете й. Армун го вдигна внимателно и отърси снега от кожите, с които беше облечен.

— Ела в палатката ми. Ще ти дам да пийнеш нещо топло.

Момчето се дръпна назад, не му се искаше да дойде, но Арнуит доверчиво се улови за ръката му. Върнаха се обратно до палатката, хванали Арнуит за двете ръце. Армун настърга сладка кора в гореща вода и даде на Харл да пие. Арнуит също искаше, но се задави от силната й миризма и я разля по брадата си. След като жената почисти кръвта от лицето на момчето, тя седна и посочи синините му.

— Разкажи ми за тези.

Слушаше, без да каже нищо. Арнуит заспа на скута й. И скоро разбра защо момчето заплака, когато тя спомена за бухала.

— Не знаех, че това е бухал. Беше първият ми лък, първата ми стрела, чичо Надрис ми помогна да ги направя. Самадарът Керик каза, че съм направил добро, защото онова, дето съм го убил, не било истински бухал, а бухал на мургу, и трябвало да бъде убит. Тогава беше така, но сега аладжексът каза, че е било лошо. Че да убиеш бухал е лошо. Казал на баща ми и сега той ме бие, не ми позволява да седя до огъня, когато е студено.

Момчето отново потрепери. Армун се протегна внимателно към екотаза, за да не събуди спящото си дете, и подаде на Харл шепа сладки ягоди и ядки. Той ги изгълта мигновено.

— Това, което си сторил, е правилно — каза тя. — Старият фракен не е прав. Маргалусът Керик знае всичко за мургу, знае, че бухалът е бил на мургу, че ти си постъпил добре, като си го убил. Върви сега в палатката си и предай на баща ти какво съм казала. Това, което си направил, е добро.

Вятърът се засилваше, тя завърза отвора на палатката здраво, когато момчето си тръгна. Старият фракен по-често бъркаше, отколкото познаваше. Откакто родителите й умряха и остана сама, тя зачиташе все по-малко фракен и неговите предупреждения и предсказания по бухалови погадки. Керик се беше смял на фракен и на бухаловите му повърни, научи я да не се страхува от стареца. Той беше глупав и плашлив, създаваше дрязги, както сега с това момче.

Тя се събуди през нощта, сърцето й се беше разтупало от ужас заради дращенето по палатката отвън. Затърси пипнешком копието в мрака, но чу глас да я вика по име. Тогава раздуха огъня, докато въглените просветнаха, прибави сухи съчки и отвори палатката. Харл мушна лъка и стрелите си вътре и пропълзя след тях.

— Той ме наби. — Очите на момчето бяха сухи. — Баща ми ме наби със собствения ми лък, когато му предадох какво си казала. Не искаше изобщо да слуша. Крещя, че Керик знае всичко за мургу, защото и той е половин мургу… — Гласът му пресекна, наведе глава. — Като теб, каза той. След това пак ме наби и аз избягах.

Армун гореше от гняв. Не за себе си — беше чувала и по-лоши обиди.

— Старият фракен би разчел бъдещето по-добре по фъшкии на мургу! И твоят баща е същият, щом слуша глупостите му. Керик опази самадите, а сега е далеч и те забравят бързо. Колко голям си?

— Това е единадесетата ми зима.

— Достатъчно голям, за да те бият, и твърде млад, за да бъдеш ловец или да отвърнеш с удар. Почивай тук до сутринта, Харл, докато баща ти не се зачуди къде си и не дойде да те търси. Ще му дам аз „мургу“ на него!

Армун излезе на сутринта, мина между палатките на самадите и се заслуша в разговорите на жените. Долавяше загриженост за изчезналото момче, бяха излезли ловци да го търсят. Добре, каза си, иначе само трупат тлъстини, като лежат в палатките си и не правят нищо. Изчака слънцето да се спусне ниско, чак тогава излезе навън и спря първата жена, която срещна.

— Иди при палатката на Нивот и му кажи, че момчето Харл е намерено и че сега е в моята палатка. Бързай.

Както и очакваше, жената не бързаше чак толкова, че да не може да спре по пътя да разкаже на другите. На което и разчиташе Армун. Върна в палатката си и изчака, докато не чу да викат името й. Тогава излезе и затвори входа след себе си.

Нивот имаше на бузата си белег от стара рана, който придърпваше устата му в постоянно озъбване. И нравът му пасваше на гримасата.

— Дошъл съм за момчето — отсече грубо.

Насъбиращата се зад него тълпа слушаше любопитно — зимата беше дълга и скучна.

— Аз съм Армун и това е палатката на Керик. Как се казваш ти?

— Махай се от пътя ми, жено. Искам момчето.

— Пак ли ще го биеш? И вярно ли е, че според теб Керик е половин мургу?

— Цял мургу е, ако ме питаш. Ще бия момчето колкото си искам заради глупостите, които разправя, ще набия и теб, ако не се дръпнеш.

Тя не помръдна, той пристъпи напред и я блъсна. Беше глупава грешка. Трябваше да си спомни какво ставаше, когато Армун беше по-малка и й викаха „катерича муцуна“.

Свитият й юмрук го цапардоса точно по носа, мъжът се просна заднешком в снега. Когато се надигна на колене, с потекла по брадичката кръв, тя отново го прасна. Това беше посрещнато с одобрение от тълпата — и от Харл, който надничаше през тясна цепка между кожите на палатката.

Ловците не удрят жени, освен собствените, Нивот не знаеше какво да направи. Нито пък имаше много време за мислене. Армун беше едра колкото него и по-силна в гнева си. Той побягна под сипещите се нейни удари. Тълпата бавно се разотиде със съжаление, че забавната схватка е свършила.

Така и приключиха нещата. Харл остана в нейната палатка и никой не дойде повече за него, нито пък обсъждаха станалото в присъствието на Армун. Майката на Харл беше умряла през последната гладна зима, а бащата май изобщо не се грижеше за момчето. Армун изпитваше удоволствие от приятелството му и цялата работа се уреди по този начин.

Пролетта дойде късно, както винаги напоследък, и когато най-сетне ледът на реката се пропука и заплува на големи блокове, Армун започна да се оглежда на изток за Керик. Нетърпението й растеше от ден на ден, а когато цветята започнаха да цъфтят, тя остави веднъж Арнуит да си играе на брега на реката с Харл и отиде да търси Херилак. Той седеше на слънце пред палатката си, поставяше нова тетива от черва на лъка си за предстоящия лов, на който всички те се надяваха. Когато го за говори, едрият мъж само кимна, без да вдигне поглед от работата си.

— Лятото дойде, а Керик още го няма.

Единственият му отговор беше изсумтяване. Армун се вторачи в наведената му глава и се опита да овладее чувствата си.

— Време е за пътуване. Ако той не се върне при мен, аз ще отида при него. Ще помоля да ме придружат някои ловци, които знаят пътя.

Мълчанието се проточи и тя се готвеше да проговори отново, когато Херилак я изгледа.

— Не. Никакви ловци, няма да ходиш никъде. Ти си в моя самад и аз го забранявам. Сега ме остави на мира.

— Искам да се махна от теб! — кресна тя. — Да се махна от теб и твоя самад и да отида там, където ми е мястото. Ще им кажеш…

— Казвам ти за последен път — не ми пречи.

Той се извиси над нея. Не беше като Нивот. Не можеше да удари Херилак, нито пък той щеше да я слуша. Нямаше какво повече да се каже. Тя се завъртя на пета, отиде при реката, седна и загледа как момчетата играят и се търкалят в младата трева. Не можеше да очаква никаква помощ от Херилак, по-скоро обратното. Към кого тогава да се обърне? Сещаше се само за един. Отиде при палатката му, откри го сам и го повика настрана от огъня.

— Ти си Ортнар, единственият останал жив от първия самад на Херилак, бил си в този самад, преди да ви избият мургу.

Той кимна, но се чудеше защо тя го търси.

— Твоят самадар е бил освободен от Керик, когато мургу го уловили жив. Керик ни преведе на юг, когато нямахме храна, и той поведе нападението срещу мургу.

— Зная тези неща, Армун. Защо ми ги казваш сега?

— Тогава знаеш също и че Керик е останал на юг, а моето място е при него. Отведи ме при него. Ти си негов приятел.

— Приятел съм му. — Ортнар се огледа и въздъхна тежко. — Но не мога да ти помогна. Херилак ни е предупреди и ни каза, че не бива да тръгваш.

Армун го изгледа, не вярваше на ушите си.

— Да не си малко момче, което се напишква в кожите, когато Херилак говори? Или си ловец, който е тану и прави каквото той сметне за добро?

Ортнар преглътна обидата, само махна с ръка.

— Ловец съм. Но връзката на мъртвия самад между мен и Херилак съществува и не може да бъде разкъсана. Няма обаче да тръгна и срещу Керик, който беше наш маргалус, когато имахме нужда от него.

— Тогава какво смяташ да направиш?

— Ще ти помогна, ако си достатъчно силна.

— Силна съм, Ортнар. Кажи ми каква е тази помощ, която ще има нужда от силата ми.

— Ти знаеш как да накараш пръчката на смъртта да убива мургу. Видях те да я използваш, когато ни нападнаха. Ще получиш моята пръчка на смъртта. И ще ти кажа пътя към града на мургу. Стигнеш ли до океана, пътят вече е лесен за намиране. На брега ще трябва да решиш какво да правиш по-нататък. Можеш да чакаш там, докато Керик се върне, или да продължиш към него.

Армун се усмихна, след това се разсмя на глас.

— Изпращаш ме сама в земята на мургу! Чудесно предложение — но все пак по-добро от всяко друго, което съм получавала. Достатъчно съм силна, за да го направя, Ортнар, и мисля също, че си много смел, щом рискуваш да си навлечеш гнева на Херилак, защото той сигурно ще разбере какво е станало.

— Сам ще му го разкажа — натърти Ортнар с мрачна решителност.

Армун си тръгна, но се върна отново по тъмно, за да вземе пръчката на смъртта и всички стрелички, които той беше направил тази зима.

Палатката й беше настрани от другите и Армун не се движеше между самадите често. Минаха два дни, преди да открият, че тихата и затворена палатка е празна, а тя е изчезнала.

След няколко дни ловците, които Херилак изпрати, за да я открият, се върнаха с празни ръце. Тя се оправяше в гората прекалено добре, не могли да намерят от нея никаква следа, абсолютно никаква.