Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

33

glava33.png

Връщаха се през едри парцали сняг — първият знак, че зимата е към края си. Парамутаните се радваха на това време, душеха въздуха щастливо и лижеха снега по товара в корабите си. Когато стигнаха до брега, валеше още по-силно и черните очертания на паракаутите едва се различаваха. Подминаха селището към скалистия бряг по-нататък — мястото, което толкова старателно бяха избрали, причината техните паракаути да са издигнати точно тук.

Вълните се разбиваха върху наклонената, гладка скалиста повърхност, която се спускаше и изчезваше в морската вода. Нуждата от нея стана очевидна, щом ремъците от уларуака бяха предадени на жените на брега. Те бяха изскочили от паракаутите още когато малката флота беше забелязана, сега викаха и махаха от брега. Керик забеляза Армун, застанала на една страна и я повика. Всички бяха възбудени докрай, докато издърпат огромното туловище на уларуака към скалите и го привържат там с ремъците. С много викове и съвети беше обърнато така, че опашката сочеше към сушата, и го задържаха така, макар отливът да го теглеше към морето. Скоро заседнало наполовина във водата и наполовина извън нея. Сега ремъците бяха откачени от перките, завързани здраво за опашката и опънати към скалите.

Керик се опита да си пробие път през щастливата тълпа към Армун, но преди да стигне до нея, група крещящи парамутани се провря между тях. Носеха на рамене Калалек, предаваха си го като вързоп и накрая го оставиха внимателно върху една от огромните перки. Той измъкна ножа си и успя да отреже кърваво парче от жилавата плът. Разтърка го по лицето си, докато почервеня като дланите му, и подаде месото на тълпата, която се бореше и дърпаше, смеейки се истерично, да си откъсне мъничко. Керик се провря и стигна до Армун. Посочи към великанското туловище:

— Ловът беше успешен.

— Повече от успешен — ти отново си тук.

— Нямаше от какво да се боиш.

— Не се боя. Тежи ми раздялата. Не бива да се случва отново.

Не му разказа за всички дни, откакто той тръгна — как седеше на брега и гледаше към морето, мислеше си за него и за техния живот. Когато забеляза, че прикрива с кожи цепнатата си устна, точно както беше свикнала, тя разбра, че Керик е целият й живот, новият, а не животът на отхвърлена, каквато беше винаги. Отново се върна в миналото, когато се разделиха. Това не й харесваше, не искаше да го изпитва повече. Отидоха заедно до паракаута, Керик се съблече и тя изми мръсотията от пътуването от тялото му. Той легна под топлите кожи, Армун свали дрехите и се мушна при него. Нямаше кой да ги смущава, всички парамутани бяха на брега. Прегърнаха се, диханието им се смеси и нейните звуци на радост се сляха с неговите.

По-късно тя стана, облече се и донесе храна за двамата.

— Направих огън и опуших тези риби веднага щом ги улових. Омръзна ми вече това развалено месо. А корените са от гората, имат същия вкус като тези, които винаги съм изкопавала. — Забеляза загриженото му изражение, пресегна се и докосна устните му усмихната. — Не ходих в гората сама. Отиваме много жени заедно, има и момчета с копия. Виждахме големите птици, но никога не ги доближавахме.

Парамутаните се върнаха в паракаутите едва по тъмно, ядоха и веднага легнаха да спят, защото следващият висок прилив щеше да бъде през нощта. Когато настъпи времето, момчетата останали да наблюдават океана, дотичаха и се развикаха между паракаутите. Всички излязоха под ярките звезди, дъхът им като облаци в нощния въздух, за да се заловят за ремъците отново. Този път, дърпайки всички заедно опашката на създанието, те го изтеглиха още по-нагоре по наклонената скала. Вече нямаше как да бъде отнесено обратно в морето.

На сутринта започна разфасоването. Сваляха се големи ивици кожа и мазнина, месото се изрязваше от костите. Скалата почервеня от кръв. Калалек не участваше в тази работа, само наблюдаваше, и когато рязането доста напредна, той се върна в паракаута и взе картите. След това повика Керик.

— Докато плавахме да търсим уларуак, аз мислех за тези неща. Гледах към водата и към небето, мислех за тях. И започнах да разбирам. Те плават различно от нас, тези мургу, правят всичко иначе, но някои неща в океана трябва винаги да са еднакви. Нека ти покажа и ти ще ми кажеш има ли нещо вярно в мислите ми.

Той подреди картите на илане на земята, след това ги заобиколи, хванал собствената си навигационна конструкция от кръстосани кости. Повъртя я в ръце, коленичи и внимателно я постави върху картата, след това я донагласи, за да застане точно както той искаше.

— Спомняш си как пресякохме океана, следвайки неподвижната звезда. Това е пътят ни — и ето тук сме сега. Ето земята, ледът, брегът, където те срещнахме, това е мястото.

Керик проследи кафявия пръст по завързаните костици, но не можеше да види нищо от толкова очевидното за парамутана. За него това си бяха просто кости. Но кимна в знак на съгласие, не искаше да прекъсва Калалек. Парамутанът продължи:

— Ето тук започнах да разбирам. Мургу плават само на юг, ти си ми казвал, че не могат да живеят в снега. Ние живеем в снега и леда, живеем само на север. Но нещата отиват от юг на север и от север на юг. Тук, точно на това място, има река от топла вода в морето, идва от юг, и ние сме ловили риба в нея. Тя е богата на храна и отива много на север, мисля си, че много риби плуват в нея заради храната. Но откъде идва тя? Можеш ли да ми кажеш?

Той се усмихна и поглади козината по бузите си, докато очакваше отговор.

— От юг? — Отговорът не изглеждаше особено труден, но Калалек се развълнува.

— Да, да. И аз мисля така. И ти си съгласен с мен. Погледни картата на мургу. Ако това е земя, и това е вода, тогава този оранжев цвят може да е топлата вода, която тече от юг на север. Нали може?

— Може.

Насърченият Калалек се забърза:

— И то свършва тук, в края на картата, защото мургу никога не ходят на север, трябва да е север. Но преди да свърши, това място на тяхната карта, мисля, че е ето това на моята! И ако е вярно, тогава тук на тяхната е тук на моята — където стоим сега!

Керик не можеше да разбере нищо от костите на парамутана, но в картата на илане имаше някаква логика. Оранжевото снопче можеше да е топла вода, в това имаше смисъл — но какво бяха например сините снопове, които го пресичаха, той не можеше да каже. Беше ли цялата тази зелена маса океан? А по-тъмното зелено — земя? Вероятно. Прекара пръста си по тъмнозеленото отляво, проследи го надолу, където то преминаваше в светлозеленото на морето. Като че приличаше мъничко на модела, който той беше виждал в Деифобен. А тези люспици златист метал, запечатани под повърхността, в океана, какво ли означаваха те?

Алакас-аксехент. Ръцете и кракът му се раздвижиха леко, когато си спомни името. Алакас-аксехент.

Редицата златни, разсипани камъчета. Те му бяха показани, докато минаваха покрай тях с урукетото. На връщане към Алпеасак. Пръстът му проследи курс през светлозеленото, докато си мислеше това, и стигна до по-тъмното зелено на земята. До двете мънички жълти очертания там. Алпеасак.

Красивите брегове.

— Калалек, ти си прав. Аз разбирам тези карти, схващам смисъла им. Ти си много мъдър парамутан и познанието ти е по-голямо от това на целия останал свят.

— Това е вярно! — провикна се Калалек. — Винаги съм го знаел! Ако си разбрал нещо, разкажи ми повече за тези странни знаци.

— Ето тук е мястото, където беше изгорен онзи град. Ние се присъединихме към вас тук, ти сам го каза. И пресякохме океана до това място, почти в горния край на картата. Да, тук — виждаш ли къде това тясно място на океана се разширява? Това е Генагле. Където тази земя на север достига до Исегнет. Тогава цялото това на юг е Ентобан.

— Много голяма земя. — Калалек беше впечатлен.

— Наистина, но цялата е на мургу.

Калалек се наведе с възхищение и почуда и проследи с пръст очертанията на континента на юг. След това се върна по брега обратно на север, за да посочи мястото им, продължи още по на север чак до нещо като голям остров на известно разстояние от брега.

— Това не е вярно. Там има лед и сняг, които не се топят. Не знам да има остров.

Керик си спомни за студените зими, всяка година все по-мразовити, снеговете, стигащи всяка година все по на юг… и разбра.

— Картата е много стара или е копирана от стара. Това тук е земя, която сега лежи под леда. Мургу сигурно са стигали дотук някога. Виж, има едно от техните кръгчета тук в тази земя.

Калалек се вгледа внимателно и се съгласи. Проследи брега обратно до тяхното място.

— Нашите паракаути са тук. И по̀ на юг по брега, не много далеч, виждаш ли този червен белег? Изглежда като онзи там горе на север. Не мога да разбера.

Керик се вгледа с нарастващо чувство на отчаяние. Не беше далеч, на брега, доста на север от Генагле, където изтъняваше морето. И двата червени маркера имаха една и съща форма.

— На това място има мургу, ето какво означава. Мургу тук, не много далеч от нас. Избягахме от тях, но те са тук преди нас!

Керик отново потъна в слабостта на отчаянието. Нямаше ли спасение от илане? Бяха ли изминали целия този път през студеното северно море само за да ги намерят, да ги чакат? Изглеждаше невъзможно. Нямаше как да живеят толкова далеч на север, надалеч от топлото. И все пак червеният белег беше там… дори два. Онзи на север лежеше сега под вечния лед. Но на юг от тях… Той вдигна глава и срещна погледа на Калалек.

— За едно и също ли мислим? — запита парамутанът.

Керик кимна.

— Така е. Ако мургу са толкова близо, тук не сме в безопасност. Трябва да отидем там и да открием какво означава този червен белег. И то по-скоро. Преди да започнат зимните бури. Нямаме много време.

Калалек събра картите и щастливо се ухили:

— Искам да видя тези мургу, за които говориш. Ще бъде хубаво пътуване, чудесно прекарване.

Керик не споделяше радостта му. Беше ли дошъл толкова далеч, само за да започне битката отново? В ума му изплува една пословица на илане и тялото му се раздвижи, докато си я припомняше. „Колкото и далеч да стигнеш, колкото и дълго да пътуваш, никога няма да намериш бащата отново.“ Енге му я каза и той не я разбра, дори след като му обясни. Докато си в яйцето, ти си в безопасност — но напуснеш ли веднъж защитата на бащата и навлезеш ли в морето, вече никога няма да намериш тази защита отново. Пътешествието на живота винаги завършва със смърт. Трябва ли в края на всички пътешествия да среща очакващата го смърт?

Армун споделяше отчаянието му, когато й разказа за страховете си.

— Сигурен ли си, че там има мургу, толкова близо? Затова ли оставихме Арнуит и прекосихме океана, затова ли?

— Не съм сигурен в нищо, трябва да отида до онова място на картата и да видя какво има там.

— Ние трябва да отидем. Заедно.

— Разбира се. Заедно. Винаги.

Калалек можеше да напълни много пъти икергака си с доброволци. След като ловът на уларуак свърши, тежката работа по рязането и консервирането на огромното създание не беше толкова интересна. За разлика от пътешествието. Калалек избра екипажа си, припасите бяха натоварени на борда и само след ден те отново бяха в морето.

Керик стоеше на носа и гледаше към брега, след това към картата. Какво ли ги очакваше?