Хари Харисън
Зима в рая (20)

18

Мер сенста.

Ние умираме.

Смъртен вик на тану

Докато пътуваха на север, Керик беше изпълнен с радост, от която му се искаше да вика силно, макар да знаеше, че ловецът винаги пази тишина по пътя, с всяка крачка напред той оставяше по малко от отговорността зад себе си и вървеше още по-лесно.

Направи каквото можеше, за да опази града, сега беше ред на другите да се нагърбят с това, което им остави. Товарът вече не беше негов. Широкият гръб на Ортнар, покрит с пот, се мяркаше пред него. Около главата на ловеца свиреха комари и той ги прогони със свободната си ръка. Керик усети внезапна симпатия към него — извървяха дълъг път заедно, още откакто Ортнар уби привързаната към него илане — Инленус, и Керик се опита с цялата си свирепост да убие него. Сега между тях имаше връзка, която никога не можеше да бъде прекъсната.

Градът и всичките му проблеми се отдалечаваха, докато те се движеха непрекъснато на север. Когато падна мрак, вече беше много уморен и повече от съгласен да спрат, но не искаше да е първият, които ще помоли за почивка. Спря Ортнар, когато стигна до тревиста долчинка край ручейче. Посочи сивите останки от някогашен огън:

— Добро място за нощуване.

Думите бяха на марбакски и мисълта беше мисъл на тану. Сега Керик нямаше нужда да говори на илане — или пък сесек — и да се поти над сложните съждения на мандуктите. Небе и гора, те бяха единственото истинско нещо. А в края на техния път го чакаше Армун. Той усети облекчението от отхвърлянето на тежък товар, който дори не беше подозирал, че носи. Беше на двайсет и четири години, пропътува големи разстояния през много светове за шестнайсетте години, откакто го плениха илане. Тази нощ спа спокойно и дълбоко, както не беше спал от много време.

На сутринта, когато се събуди, над ручейчето имаше тънка мъгла. Ортнар докосна рамото му и направи знак за тишина, след това бавно вдигна и насочи своя хезотсан. Малкият сръндак, навлязъл до колене във водата, внезапно вдигна глава, усетил нещо — но падна, когато стреличката се впи в корема му.

Прясното месо беше за предпочитане пред консервираното месо на мургу и те ядоха до насита, изсушиха останалото на въглените, за да го запазят.

— Разкажи ми за парамутаните — помоли Керик с пълна уста. — Зная само името им и че живеят на север.

— Видях един веднъж, самадът ни търгуваше с него. Имаше козина по цялото лице, не истинска брада като нашите, а всичко покрито с косми като на дългозъб. Беше нисък, малко над мен, а аз бях още момче. Чувал съм, че те живеят на брега далеч на север, където ледът никога не се разтапя. Ловят риба в морето. Имат лодки.

— Как ще ги намерим? Имат ли те различни самади?

Ортнар потупа бузите си — не знаеше.

— И да имат, никога не съм чувал за това. Но съм слушал, когато те говорят. Прекалено са глупави, за да научат марбакски. Един от ловците в нашия самад знаеше няколко техни думи, така разговаряха. Мисля, че всичко, което можем да направим, е да вървим на север, да се придържаме към брега и да търсим следи от тях.

— Преди да стигнем там, вече ще е зима.

— Там винаги е зима. Имаме кожи, ще носим сушено месо. Ако продължаваме по този път, ще срещнем самадите по пътя им на юг. Ще вземем от тях екотаз. Това е, което трябва да направим.

— И сушен хардалт — сигурно ще имат.

Много дни по-късно те надушиха дим под дърветата, донесен от изпълнения с влага вятър. Тръгнаха по миризмата и стигнаха до полянка, където бяха подредени черните палатки на самада на Сорлай, едва видими в дъжда. Мастодонтът протръби, когато минаха край него. Бяха благодарни за посрещането и за възможността да ядат до пръсване и да спят на сухо. На сутринта потеглиха всеки по своя път. Това бяха последните тану, които срещнаха.

Продължиха на север, извън лятото, в цветовете на есента. Опадалите листа покриваха с дебел слой пътечката, и заекът, застрелян от Керик — с лък, мерникът му непрекъснато се подобряваше — вече имаше бели косми в козината си.

— Много ранна зима — изсумтя мрачно Ортнар.

— Всички зими сега са ранни, вече знаем. Можем само да продължим на север, още по-бързо.

Когато стигнаха до мястото за стануване край реката, небето сивееше и подушваха миризма на сняг във въздуха. Керик го позна веднага, застанал на хълмче край брега, сред няколкото парчета прогнили кожи и натрошени кости, които бяха всичко, останало от самада на баща му. Херилак бе намерил ножа на Амахаст от небесен метал тук, сред костите на баща му. Той го докосна, усети как виси на шията му. Илане бяха излезли от океана тук и бяха избили самада на баща му. Случи се преди твърде много време и той имаше само спомени за спомените. Неговият самад сега беше на север, с Армун, и те трябваше да отидат там. Ортнар го повика, той се обърна и тръгна на запад край реката.

Едва късно следващия ден откриха сухо дърво, заседнало на брега — достатъчно голямо, за да ги издържи и двамата, но не чак толкова, че да не го отрежат от преплетените храсти. Тази нощ го освободиха, привършвайки доста след мръкване.

Водата беше студена като току-що разтопен сняг, когато нагазиха в нея на сутринта. Завързаха здраво торбите и оръжията си за щръкналите във въздуха корени, избутаха дървото във водата, хванаха се за него и го отблъснаха, бавно избутвайки с плуване тежкия ствол през бързо течащата река. Докато стигнат до отсрещния бряг и двамата бяха замръзнали, посинели от студа, зъбите им тракаха неудържимо. Керик извличаше нещата им на брега, а Ортнар разпали бучащ огън. Останаха само колкото да се изсушат и да затоплят дрехите си, нахлузиха още влажните кожи и продължиха на север. Ако вървяха бързо, нямаше да замръзнат отново. Не остана никакво време за губене — първите снежинки вече се спускаха плавно под дърветата.

Дните се скъсваха, сега те ставаха всяка сутрин още по тъмно и се движеха в мрака под слабата светлина на звездите, докато не се издигнеше бледото слънце. Бяха силни и се чувстваха добре. И започваха да се боят.

— Не ни е останало много месо — каза веднъж Ортнар. — Какво ще правим, когато го привършим?

— Ще намерим парамутаните преди това.

— А ако не успеем?

Спогледаха се мълчаливо — и двамата добре знаеха отговора. Запалиха вечерта по-голям огън и стояха по-близо до него, потопени в топлината му.

Безкрайната гора от гигантски ели се спускаше чак до песъчливия бряг. Трябваше да отбиват по-навътре в сушата, когато плажовете отстъпваха място на остри скали, в които се разбиваха вълните. Гората беше тиха и без пътечки из нея, преспите под дърветата бяха дълбоки и правеха ходенето бавно и изморително. Щом се върнеха на брега, те нетърпеливо се оглеждаха напред и назад за някакви следи от хора. Нищо. Само голи брегове и пусто море.

Храната почти привърши, когато ги настигна виелица. Нямаха избор, можеха само да продължават напред, наведени срещу северния вятър, в търсене на някакво убежище. Бяха вече схванати и полузамръзнали, когато откриха плитка пещера в основата на хълмовете, над самия бряг.

— Тук — изкрещя Керик, за да бъде чут през бученето на вятъра, и посочи към тъмния отвор, едва видим през летящия сняг. — Трябва да влезем вътре, да се скрием от вятъра.

— Ще имаме нужда от дърва, и то много. Остави нещата вътре и ела да потърсим дърва.

Спъваха се и падаха, но разровиха с крака пряспата, запушила наполовина входа. Защитени от вятъра им се струваше, че е почти топло, но и двамата знаеха, че е твърде мразовито.

— Не можем да лежим тук — обади се Ортнар и се изправи с мъка.

Хвана Керик за ръката и му помогна да се надигне, след това го избута навън, обратно в бурята.

Тромаво закълцаха ниските клони, но не смогваха да отчупят много — пръстите им бяха така замръзнали, че нямаха сила да държат. Ножът на Ортнар изпадна от ръката му и изгубиха ценно време в разкопаване на преспите, докато го намерят. С последните си сили довлякоха дървата в пещерата. Трябваше да им стигнат, не можеха да се върнат за още. Керик измъкна кутийката с огнивото, но не успяваше да хване кремъците, докато не пъхна ръце под кожите си, за да ги затопли до тялото си.

Огънят накрая пламна и те го разпалиха силно, свиха се до него и кашляха от дима, но все пак усещаха как животът се връща малко по малко в замръзналите им тела. Вън вече беше тъмно, вятърът виеше непрекъснато и навяваше сняг в отвора, трябваше да го разчистват от време на време, за да излиза пушекът.

— Не сме първите, които са потърсили подслон тук — рече Керик и посочи ниския таван на пещерата, където с въглен бяха надраскани очертанията на елен.

Ортнар се ухили и потропа с крак по земята до огъня.

— Те поне не са си оставили костите тук.

— А ние може и да ги оставим ли?

Като мълчалив отговор Ортнар изтърси останалата храна.

— Това е всичко, ти носиш още толкова. Не е достатъчно, за да се върнем.

— Тогава трябва да продължим напред. Ще намерим парамутаните. Те трябва да са наоколо. Някъде тук.

— Ще продължим, когато бурята ни позволи.

Двамата се сменяха — единият се грижеше за огъня, другият излизаше за дърва. Мракът се сгъсти бързо и Ортнар едва намери пещерата, понесъл последния наръч. Температурата спадна рязко, по бузите му имаше бели петна, които трябваше да бъдат разтъркани със сняг. И двамата мълчаха, защото времето за говорене беше свършило.

Бурята продължи толкова дни, колкото пръсти има на ръката на ловец. По един ден за всеки пръст, с палеца. Излизаха навън само за дърва, топяха сняг за вода. И усещаха първите пробождания на глада в червата си, когато разделиха на дажби оставащите им парченца храна.

На следващия ден бурята поутихна. Вятърът отслабна и снегът като че се разреди.

— Свършва — каза Керик с надежда.

— Рано е да се каже.

Измъкнаха се навън в слабата дневна светлина. От мрачното сиво небе все още падаха снежинки. За известно време снегът се разреди и виждаха как вълните се разбиват, плъзгайки се далеч нагоре по каменистия бряг. Морето беше тъмно, бурно, покрито с пенести гребени.

— Гледай! — викна Керик. — Видях там нещо, някаква лодка! Бързо й махай!

Те се запрепъваха надолу по брега до ръба на бурната вода и там заподскачаха с дрезгави викове. В един миг лодката се издигна върху гребена на вълна и на тях им се стори, че дори забелязват някакви фигури в нея. След това вълните отново се извисиха и я скриха от погледа им. Следващия път, когато забелязаха лодката, беше по-далеч и се движеше на север. Отново изчезна сред огромните вълни и не се появи повече.

Мокри и изтощени, те се завлякоха отново в пещерата, едва видима през сгъстилия се сняг, и бурята отново връхлетя с удвоена сила.

На следващия ден изядоха последната си храна. Керик облизваше парченцата вкиснато месо, размазани по пръстите му, когато вдигна очи и кръстоса поглед с Ортнар. Искаше да заговори, но не можеше.

Какво да каже?

Ортнар се уви по-добре в кожите си и се обърна настрани.

Отвън зимните ветрове пищяха над хълмовете. Земята под тях трепереше от ударите на огромните вълни върху брега.

Настъпи мрак и с него — силно, всеобхватно отчаяние.