Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

26

glava26.png

Същия следобед Керик пресече невидимата граница между двата лагера, за да върне хезотсана на мъжкарите. Те имаха нужда от него, за да ловуват, не умееха да боравят с копие или с лък. Арнуит го видя да тръгва, повика го и затича след него. Момчето носеше една от картите на Ерефнаис под мишница. Възхищаваше се от цветовете й и беше единственият, освен баща си, който се интересуваше дори малко от нещата на илане. Керик го хвана за ръка и двамата продължиха бавно под дърветата. Керик се чувстваше по-добре с малката ръка в неговата, от присъствието и вълнението на момчето, но не можеше да избяга от вечното отчаяние.

— Този, който отпътува, се връща — извика, щом видя Имехей. — Информация с голяма важност за съобщаване.

Надаске чу звука на гласа му и показа глава изпод укритието, за да види какво казва той.

— Удоволствие от среща-отново.

В движенията му имаше неприкрито облекчение.

— Съгласие — добави Имехей. — Смъртта от проклети устузоу ни заплашваше всеки миг, откакто ти отпътува.

Керик не се впечатли от очевидното преувеличение и им върна хезотсана със знак на благодарност-за-използване. В отговор на въпросителните им движения разказа какво се е случило в Алпеасак.

— Устузоу са избягали, там пак са илане.

— Женски и смърт, твърде близо, твърде близо! — изплака Имехей.

— Не бяхте много щастливи и когато градът беше на устузоу — напомни му Керик. — Добре ще е да изберете кое предпочитате.

— Еднакво лоши — рече Надаске. — Смърт от каменен зъб, смърт на родилните плажове.

— Тогава не доближавайте града.

— Гледай, виж — обади се Арнуит, провря се между тях и им подаде картата.

Имехей я взе с движения, оценяващи богатите й цветове. Керик отвори уста, но спря стъписан.

Арнуит проговори на илане. Грубо и простичко, но беше на илане!

Имехей и Надаске се възхищаваха на очертаните линии и цветовете на картата, а момчето се оглеждаше гордо. То гледаше и слушаше, докато те говореха, и като че разбираше отчасти какво казваха. Керик беше обзет от гордост, наведе се, взе сина си, подхвърли го със смях във въздуха и го постави на раменете си. Защо пък да не ги разбира? Беше малък, учеше като всички деца, слушаше другите — Керик бе научил илане много по-голям от него. Беше горд от постижението на сина си, дори повече от горд. Случилото се беше важно, още по-силна връзка между тях двамата. До този миг беше самотник, единственото живо същество в света, което можеше да говори и с илане, и с тану. Вече не беше така.

— Предмети, носещи голямо удоволствие — каза Имехей и вдигна картата срещу слънцето, за да се порадва на цветовете. — Голяма изкусност, гледай как линиите проникват от едната до другата страна.

— Имат смисъл и предназначение — обади се Керик. — Те са средство за навигация, указания как да се пресича океанът.

— Глупаво предназначение, без важност — отвърна Имехей.

— Били са нужни за насочване на урукетото, което ви е докарало тук — напомни Керик с леко злорадство. — Без тях можеше да се окажете в някое замръзнало море.

— Тъй като никога повече няма да пътувам на урукето, смърдящо-скучно, те са безполезни. Освен като украшения за стените, цвят за мястото за живеене. Могат да бъдат поставени край скулптурата на ненитеска, учтива молба.

— Не. Искам да ги разуча. Те са от Икхалменец. Знаете ли къде е това?

— Далеч и пълно с риба.

— Остров без значение.

Както винаги мъжкарите се интересуваха само от собственото си удобство и оцеляване. Не можеха и да бъдат други, помисли си Керик. В ханалето не са имали никакви отговорности. Но бяха постигнали нещо, можеха сами да се грижат за себе си, трябваше да им го признае.

Понесе Арнуит и картата обратно странно замислен. Много важно беше, че момчето започваше да говори илане. Усещаше го, но с ума си не можеше да открие причината. Тази нощ лежеше буден в тъмнината и разговаряше тихо с Армун:

— Арнуит може да говори мъничко с мургу, ще може и повече.

— Не бива да ходи при тия гнусници. Ще се погрижа Дарас да си играе с него повече. Кога се връщаме при самадите?

— Не знам. И не знам какво да правя. Долината е далеч, мургу ще наблюдават всички пътеки. Как да им се измъкнем? Ортнар не може да ходи. И не мисля, че той ще пътува с нас, ако ще да се вози като бебе на носилката. Ще отиде в гората сам, ако му се наложи да постъпи така. И какво ще ни остане тогава? Децата и едно недорасло още момче, което май е най-добрият ловец между нас, поне по-добър от мен.

— Аз имам силна ръка и умело копие.

— Знам. — Той я прегърна и усети свежестта на косата й. — Твоята сила е и моя сила. Но разбираш от лов не повече от мен. Ще имаме нужда от храна. Ловът тук е добър. Харл ни снабдява с каквото ни е нужно, в езерото има достатъчно риба. Но ако тръгнем, пътят ще бъде тежък и дълъг. Мисля, че извървяхме достатъчно такива пътища. Даже прекалено много.

— Да останем ли искаш?

— Още не знам какво искам. Щом се опитам да мисля за това, усещам възел от болка и мислите ми се изплъзват. Но сега сме в безопасност тук. Ще ни трябва време, за да решим. И самадите… Мисля за тях и се чудя дали има нещо, с което да им помогнем. Мургу сигурно ги преследват.

— Техните ловци са силни и могат сами да се грижат за себе си. Не си длъжен да се тревожиш за тях.

Беше вярно, практичен отговор. Тя разбираше чувствата му, но не споделяше усещането му за отговорност за всички други. Беше се борила за всичко, което беше получила от живота си. Те, техният син и този мъничък самад — това беше нейният свят и единственото нещо, което имаше някакво значение за нея. Да живеят в мир, да оцелеят беше единственото й желание. Самадите не бяха нейна грижа.

Но за Керик нещата не бяха така прости. Обърна се настрани и накрая заспа.

Призори се събуди, отиде да поседне на брега на езерото и се загледа в неподвижната вода. Повърхността й се набръчка, когато невидима риба се стрелна под нея. Ято големи птици с цвят на корал прелетяха край него с крясъци. Светът тук, поне в този миг, беше мирен. Арнуит беше разхвърлял картите на илане из целия лагер и Керик ги събра, щом се върна, постави ги на едно място. Разтвори най-горната и се опита да разбере нещо. Безсмислено. Вероятно някои цветове означаваха земя, някои океан, но се извиваха и обикаляха едни други по съвършено неразбираем начин. Напомняха му онези завързани кости на парамутаните. Само че тях беше възможно да разбере. Калалек беше очертал ледената шапка, далечните земи, и Керик го беше разбрал. Но останалите неща не му бяха по силите. Може би парамутаните можеха да проумеят тези цветни петна, но не и той. Дали да не ги даде на мъжкарите, за да си ги окачат за украшения?

Какво да направи? Когато погледнеше в бъдещето, виждаше единствено тъма. Оставането тук, при езерото, беше само временно спасение, в него нямаше бъдеще. Тук бяха като животни, заровили се в земята, за да се скрият от врага отвън. Птиците-съгледвачи летяха, илане наблюдаваха, рано или късно щяха да ги видят. И тогава щеше да е свършено. Но какъв друг избор имаха? Да тръгнат на запад към долината? Опасно пътуване — но накрая щяха да срещнат приятели, всичките самади. Заплашени от нападение, защото Вейнте също пътуваше натам. И какво можеше да стори той? Във всички посоки не виждаше нищо, освен отчаяние, завършващо със сигурна смърт. Никакъв изход. Седна в сянката край водата, докато слънцето се издигна високо и мухите забръмчаха около носа и ушите му. Размаха ръка, но всъщност изобщо не ги забелязваше, толкова дълбоки и силни бяха страховете му.

По-късно хапнаха повечето месо от крака на елена, убит от Харл, и се радваха на храната и на умението на ловеца така, че момчето се изчерви от удоволствие и се извърна. Само Ортнар не се съгласи:

— Би трябвало да се срамуваш. Три стрели!

— Храсталаците бяха гъсти и между нас имаше много листа — оправда се Харл.

— Храсталаците винаги са гъсти. Ела и си донеси лъка. Да речем, че това дърво е елен. Убий го сега, да видя как го правиш.

Всяко движение струваше на Ортнар големи усилия. Вече не можеше да използва лъка си, но копието му още беше смъртоносно. И знаеше как се ловува. Имаше много неща, на които да научи Харл. И Арнуит също, помисли си Керик, когато по-малкото момче изтича да се присъедини към веселбата, да гледа и да се учи.

— Още не е време Ортнар да отиде сам в гората — рече Керик на Армун.

Тя проследи погледа му и кимна.

— Момчетата трябва да се учат. Ортнар е ловец, който знае всичко важно.

— А аз не го знам.

Тя започна да го защитава ядосано:

— Ти знаеш неща, които глупавите ловци никога няма да знаят! Можеш да говориш с мургу и си пресичал океана. Ти поведе самадите в бой и извоюва победа. Всеки ловец може да стреля с лък или да хвърля копие, но знаеха ли те как да използват пръчките на смъртта, докато ти не им показа? Ти си повече, отколкото те всичките. — Гневът й секна също толкова бързо и тя му се усмихна. — И всичко това е вярно.

— Добре де, щом казваш. Трябва обаче да знаеш, че засега нищо не ми е ясно. Гледам към слънцето и виждам само мрак. Ако останем тук, един ден мургу ще ни намерят. Ако отидем при другите самади, ще споделим смъртта с тях, когато Вейнте ги нападне. Какво да направим? — Той се замисли върху думите й, търсеше в тях някакво прозрение. Като че имаше смътен проблясък… — Току-що спомена за пресичане на океана. Направих го в корема на едно животно на мургу. Но има и други, които плуват по повърхността на водата.

Армун кимна.

— Парамутаните. Те преплават океана, за да ловят уларуак, така ни казаха.

— Да, принудени са. Парамутаните, които ни докараха на юг, казаха, че ще се върнат тук да ловят риба. Ако само можехме да тръгнем с тях! Но не знаем какво има от другата страна на океана. Смъртта може да ни чака и там. Не трябва да прекосяваме океана, докато не разберем какво ще намерим там. Дотогава обаче може да е твърде късно. Може би трябва да се присъединя към тях. Да премина с тях от другата страна на океана. Те казват, че там има студена земя, но на юг от студовете е топла. Знам, защото съм бил там. Това е земята на мургу и те живеят само където е горещо. Но дали няма да открия земя между горещината и леда, където да живеем и да ловуваме? — Стисна дланите й, треперещ от възбуда. — Защо да не тръгна с парамутаните и да потърся безопасно място там, някъде на юг от леда и на север от мургу. Всичко може да е добре, там може да има хубав лов. След това ще се върна за теб. Ще отидем там и ще намерим безопасно място. Докато ме няма, вие ще бъдете добре, ако се прикривате и се пазите от птиците. Ще имате храна и ще бъдете в безопасност, докато се върна. Не мислиш ли, че това ще спаси всички ни?

Керик беше толкова погълнат от новите си планове, от мисълта за някакъв изход от този капан, че не забеляза студенината, заменила топлия израз на лицето й, неподвижността на чертите й, докато тя не заговори:

— Не. Не можеш да направиш това. Няма да ме оставиш.

Той я изгледа, смаян от противопоставянето, и се разгневи:

— Не можеш да ми заповядваш! Правя това заради всички нас и аз съм този, който ще рискува да пресече студеното море…

Армун се протегна и постави нежно пръсти върху устните му, той млъкна.

— Разбираш думите ми погрешно и вината е моя. Говорих прибързано, от страх. Исках да кажа, че аз няма повече да се отделя от теб, никога вече. Където отиваш ти, там ще отида и аз. Веднъж се разделихме и всеки от нас стигна почти до ръба на смъртта в търсене на другия. Беше ужасно и не бива да се случва отново. Ти си моят самадар и аз съм твоят самад. Ако искаш да прекосиш морето, ще прекосим морето. Но няма да отидеш сам. Където и да отидеш, аз ще дойда с теб. Ще ти помагам с цялата си сила и ще искам само едно. Никога не ме изоставяй повече. Ще вървим заедно.

Той я разбираше. Цял живот беше сам като нея, докато не я срещна. Не му стигаха думи, за да изкаже чувствата си, и я прегърна силно — и тя него.

Въпреки всичко обаче имаше опасности, за които да помислят.

— Аз трябва да отида. Ако тръгнеш с мен, ще бъде по-добре. Но не можем да поведем и останалите, докато не се уверим, че там има безопасно място.

За Армун тази мисъл беше лоша, разкъсваща. Да остави сина си тук и да прекоси морето? Нямаше ли друг избор? Не й хрумваше никакъв. Така щеше да стане. Отговорът не беше добър, но беше единственият възможен. Сега трябваше тя да бъде силната и разсъдливата. Помисли внимателно, преди да заговори:

— Ти самият каза колко безопасно е тук. Харл ще ловува, той вече не е дете. Ортнар е нужен, за да наблюдава всичко, докато се върнем. Арнуит и момичето няма да създават грижи, тя вече се учи да намира растения в гората, да готви и да върши женската работа.

— Ще оставиш момчето? — слиса се Керик.

Не очакваше това.

— Да. Той е всичко за мен и не искам да се отделям от него, но ще го направя. Мога да го оставя на грижите на друг, докато се върна. Но теб никога няма да изоставя.

— Трябва да помисля за това.

Керик беше стъписан от гранитната твърдост на чувствата и решителността й.

— Няма какво да се мисли — отвърна тя упорито. — Вече е решено. Сега ще съставиш план и ще вършим каквото кажеш.

Силата на подкрепата й го караше да вярва, че може да бъде направено. Какво ли друго им оставаше? Да последват самадите в долината? И ако не умрат на път, ще умрат, когато Вейнте докара отровните си тръни и стреличките си, безбройните си фарги. Да стоят тук? Живот без бъдеще. Щеше да бъде доживотно криене до града на илане и един ден щяха да ги открият. За двамата мъжкари и така беше добре, те нямаха къде да отидат. Но щеше да помисли и за тях, трябваше да им разкаже за плановете си.

Имехей изплака на глас, когато го изслуша.

— Не ни изоставяй отново, твърде ужасно е, за да си го представим.

— Удовлетворение тук, желание да останеш — заяви твърдо Надаске.

Керик кръстоса крайниците си в заповед на висша към низши:

— Няма да бъдете убити или изядени. Сега искам само да дойдете с мен до другия лагер и да говорим за това. Искам всички да се съберете там, ще говоря за бъдещето. Вие не се боите от още-мокрия-от-морето Арнуит, вървели сте с Ортнар. Няма да ви се случи нищо. Елате.

Отне му много време да ги убеди, но беше твърдо решен. Имаше план — да прекоси океана и да открие безопасно убежище за своя самад. Не би позволил тези двамата да му се изпречат на пътя. Убеди ги да дойдат, но те седнаха по-далеч от останалите, притиснати един в друг, изпълнени със страх.

Керик се изправи между двете групи. Погледна към двамата мъжкари илане от едната страна, вдървени от ужас, или поне така изглеждаха. От другата страна Ортнар седеше, облегнат на дърво, и гледаше намусено. Останалите тану около него май бяха посвикнали вече с мургу, особено Арнуит, който отиде да покаже на Имехей най-новото си съкровище — костна свирка, направена от Ортнар. Нямаше никакви оръжия, Керик се погрижи за това.

Всичко щеше да е наред. Може би този замисъл се роди единствено от отчаянието. Нямаше значение. Трябваше да се увери.

— Това, което ще ви кажа сега, е важно за всички вас — изрече на тану и се обърна към илане: — Думи-с-важност. Внимание и подчинение.

След това им разказа, че Армун и той смятат да ги напуснат за известно време, а после да се върнат.