Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

15

Ефенаббу кахалаббу ханефен сатсатанапте.

Животът е балансът на смъртта, както морето е балансът на небето. Който убива живот, убива себе си.

Тъй рече Угуненапса

glava15.png

Енге сплете убежище от широките листа на палмите, привърза го между стволовете на дървета, за да я подслони при нощните бури. Тук, на брега на Ентобан, беше започнал дъждовният сезон и земята под дърветата никога не изсъхваше напълно. За да се опази от влагата, тя направи и платформа от клони, седеше сега на нея с лице към огряна от слънцето полянка. Големи пъстроцветни водни кончета с размер колкото ръката й се плъзгаха във въздуха пред нея, но тя не ги виждаше. Гледаше навътре в себе си, към спомените за думите на Угуненапса, към многослойните истини зад привидната им простота. Имаше предостатъчно вода от поточе наблизо, също и храна, която последователките й носеха от града. Нямаше нужда от нищо повече — не и когато трябваше да се задълбочи в думите. Беше благодарна да има тази възможност за медитация на спокойствие, ден след ден, и не искаше нищо повече от живота.

Вниманието й към този вътрешен глас беше толкова силно, че не забеляза как Ефен и Сатсат излязоха от гората и прекосиха полянката пред нея. Едва когато телата им застанаха между Енге и ясното небе, тя осъзна присъствието им.

— Ето ви тук — промълви тя и изрази приветствие с палци.

— Донесохме ти прясно месо — каза Сатсат. — Това до теб се е развалило от горещината.

Енге изви едно око надолу.

— Наистина. Не бях забелязала.

— Не забелязваш, нито пък ядеш от него. Плътта ти се топи, всяко ребро от ръцете до краката ти си личи ясно. Храненето е живот.

— Хранех се с думите на Угуненапса, живеех във вечно благополучие. Но вие сте прави, плътта също има нужда от живот. Разкажете ми за града.

Слушаше внимателно, докато ядеше хладното, влажно месо.

— Както ни каза, така постъпихме. Смесихме се с фаргите и обиколихме града, видяхме какъв е животът в Йебеиск. През амбеседа тече рекичка, пресечена от много златни мостове, и там се тълпят многобройни фарги. Полетата наоколо са плодородни, животните нямат чет, пристанището гъмжи от урукето, слънцето е топло — един град на удоволствията.

— Ами Дъщерите на живота? Има ли от тях в града?

Ефен седна на опашката си с движения на неспокойствие и нещастие, както и Сатсат.

— Разказах първо за дневните събития, за да осветя по-ясно тези, които станаха през нощта. Там има Дъщери, видяхме ги, но не можахме да говорим с тях. Те работят в овощните градини и са затворени там, зад висока стена от отровни тръни. Всеки ден изнасят плодове за животните на изхода, но не могат да излязат. Плодовете биват взимани и на тяхно място бива оставяно месо. Там има много пазачки. Ние попитахме и ни беше казано само, че вътре са Дъщерите на смъртта, не ни разрешиха повече въпроси и ни заповядаха да се махаме. Когато Омал чу това, тя докосна нашите палци и ни каза да предадем това съобщение на теб. Тези отвътре не трябва да бъдат държани настрани от словата на Угуненапса и истината на нейните уроци трябва да ги достигне. Тя каза, че ти ще разбереш. Излезе напред, говори с пазачките, те я събориха на земята, после я заключиха при останалите.

Енге подскочи при мисълта за насилието, предизвикано в името на живота, но в същото време направи и жест на одобрение.

— Омал е най-силната от нас и е направила това, което и аз бих направила, ако имах нейната сила.

— Всички ни движи твоята сила, Енге. Тя познава твоята воля и знае, че ти щеше да отидеш. Затова отиде на твое място, за да не бъдеш пленена. Ти трябва да останеш свободна, за да разпространяваш думите на Угуненапса.

— Ще го направя и Омал ще бъде свободна. Разкажи ми за ейстаа.

— Тя е много харесвана и уважавана — каза Сатсат. — Всеки може да се обърне към нея в амбеседа, ако има нужда.

— Нужда има. — Енге се надигна и избърса парченцата месо около устата си. — В дните на спокойствие тук аз обмислях думите на Угуненапса и как тяхната яснота може да бъде приложена към нашия живот. Обмислих как най-добре да доведа уроците й до всички и когато отговорът се появи, той беше самата простота. Задавам въпрос — защо ни мразят и се боят от нас? Отговарям на въпроса — защото зле осведомените виждат нашата вяра като заплаха към властта на ейстаа и веригата от власт, която обвързва града й с нея. Тя притежава власт над смъртта и живота, а когато властта на смъртта й бъде отнета, тя усеща, че властта й е отслабнала. Ето какво трябва да направя, щом е така. Трябва да говоря с ейстаа и да й открия истината за думите на Угуненапса. Когато ги разбере, тя ще стане Дъщеря на живота и ще види, че властта й не е намаляла, а дори се е увеличила. Това е, което трябва да направя.

— Недей! — Гласът на Ефен беше вопъл на болка, Сатсат повтори движенията й и нейните крайници се раздвижиха в израз на отчаяние. — Твърде малко сме, а те са твърде много. Ще те отведат в овощните градини и всичко ще свърши там.

Енге направи успокояващи движения на доверие.

— В момента говори неизбежната-болка-от-раздяла, не силната Ефен. Всяка от нас е без значение — разпространяването на думите на Угуненапса е всичко. Правя това, което трябва да се направи. Последвайте ме до амбеседа, но не се разкривайте. Чакайте и гледайте, и се учете. Ако аз се проваля, вие може да успеете — тук или в някой друг град. Сега да вървим.

Тръгнаха по брега, защото беше най-лесният начин да се влезе в града. И оттук можеха да погледат с удоволствие как младите играят в морето, дори как подрастващо ефенбуру стои до кръста във водата и ги гледа с опулени и загрижени очи. Пораснали вече, но още се боят да навлязат в непознатата земя. Енге направи цветни движения на топлина и приветствие с длани, но те се изплашиха и изчезнаха обратно в морето. По-нататък бяха охраняваните брегове, те спряха на един хълм, от който всичко се виждаше. Под тях ленивите мъжкари се печаха на слънце или се полюляваха в плитката вода. Беше красиво и отпускащо, даде им сили да продължат.

Амбеседът изглеждаше както го описа Ефен. През него минаваше ручейче с прясна вода, мнозина се навеждаха да пият направо от него. Ажурни мостове от златист метал се прехвърляха над водата тук и там, най-красивият се издигаше високо и нататък се спускаше долу пред ейстаа, седнала на своето почетно място. По тялото й бяха изрисувани красиви картини, около всяка китка имаше украшения от златна жица, изработени така, че да наподобяват конструкцията на златните мостове.

Енге махна на другите да се отдалечат, наведе над ручейчето, докато минаваше край него, и остави студената вода да намокри ръката й. С влагата избърса праха от лицето и ръцете си и ги остави за миг да съхнат на слънцето. След това с високо вдигната глава тръгна спокойно напред, по златния мост, за да се изправи пред Саагакел, ейстаа на Йебеиск, и застана в поза на очакване, от по-низша към по-висша.

— Ти си нова в моя град. Добре дошла — каза Саагакел, оценявайки силата на поведението на новопристигналата, и отбелязвайки в същото време позитивното определяне на нейния авторитет от някой, който има собствен авторитет.

Това й харесваше. Вече рядко можеше да бъде видяно и дори най-добрите измежду помощничките й използваха официалното „най-низша от низшите към най-висша от висшите“.

— Аз съм Енге и идвам от далечния Гендази, нося вест за това, което се случи там. — Кръгът на съветниците около Саагакел зяпна при знаците на смърт и разрушение, съпровождащи думите й. — Разрешено ли ми е да говоря сега?

— Говори, защото най-близките до мен до една са от моето ефенбуру и ще знаят това, което аз знам. Водата зад теб не е там случайно. Всеки може да я прекоси, но никой не може да остане, ако аз не го поискам. Говори свободно, макар че се огъвам като дърво сред буря пред чувството за отчаяние, което мислите ти ни предават.

— Всичко ще бъде разказано. Как Инегбан пристигна в Алпеасак, как илане се сражаваха с устузоу — и как този велик град беше разрушен.

Въпреки че Енге не умееше да лъже, тя можеше да разкаже последователността на събитията по всеки един начин, който пожелаеше. Затова изчака до самия край, преди да разкрие своята роля в събитията.

— Ето така загина градът. Огънят го погълна и всички загинаха в горящия град.

— И все пак ти си тук, Енге, нали? А в последните ти думи няма намек за свършек, което означава, че има още нещо за разказване. Но преди да продължиш, нека се напия от един воден плод, защото усещам огъня в гърлото си. Веднъж, когато бях много млада, видях огън и го докоснах. Виж.

Саагакел вдигна дясната си ръка, сред присъстващите се разнесе мърморене, когато видяха белите белези на мястото на единия от палците й. А докато тя пиеше, тези около нея започнаха да задават болезнени въпроси:

— Всички мъртви?

— Градът го няма вече?

— Устузоу, които използват огън, говорят и убиват?

Саагакел нареди мълчание, всички мигновено млъкнаха. Тя остави водния плод настрани и даде знак на Енге да продължи. Всички гледаха в ужасено мълчание, докато тя говореше:

— Вече ти разказах, че Вейнте беше моя ефенселе и че знам за събитията, защото аз научих онзи устузоу да говори. Не съм го учила да мрази, но той мрази Вейнте точно както тя мрази него. Този устузоу е жив, Вейнте също е жива, една от съвсем малкото, които се върнаха с урукетото. Защото когато градът загина, всички, които не бяха погълнати от пламъците, също загинаха — та как може една илане да живее без нейния град? — Откъм съветниците се чу мърморене и ужасено съгласие, но не и от Саагакел, която седеше напълно неподвижна. — Командващата оживя, защото нейният град е урукетото. Вейнте също оживя, може би защото е била ейстаа, а ейстаа е градът. И аз оживях.

Саагакел разбра, въпреки че съветничките й не можаха.

— Кажи ми защо си останала жива, Енге — или аз трябва да го кажа?

— Както избереш, ейстаа. Ти си градът.

— Наистина е така. Ти не си умряла, защото си Дъщеря на смъртта.

— Дъщеря на живота, ейстаа, щом съм жива.

И двете говореха с колкото се може по-малко движения. Съветничките гледаха в стъписано мълчание.

— Чувала ли си за нашите плодови градини?

Енге изрази положителен отговор.

— Добре. Има ли някаква причина да не те изпратя в тях веднага?

— Много причини, ейстаа. Аз знам неща за Гендази, които никой друг от живите не знае. Знам за устузоу там и мога да говоря с тях посредством този, когото обучих… и който пощади живота ми, когато другите устузоу щяха да ме убият.

— Да, тези неща са интересни. Но не стигат, за да не те пратя в градините, не си ли съгласна?

— Съгласна съм. Има само една причина, за да не ме изпратиш там. Аз знам за живота и смъртта, оживях там, където другите умряха. Познание, което ти трябва да притежаваш, ейстаа, и аз мога да ти го предам. Ти сега имаш власт над смъртта на всяка илане в този амбесед, дори на твоите ефенселе. Достатъчно е да заповядаш, и те ще умрат. Но това е само половината от това, което трябва да притежаваш. Животът е балансът на смъртта, както морето е балансът на небето. Мога да те науча на властта над живота.

С тези думи Енге застина в неподвижно мълчание, гледаше, чакаше и пренебрегваше надигащото се боботене откъм съветничките на Саагакел, точно както постъпи и ейстаа. Тя се взираше в Енге със същото мълчание, процесът на мислите й беше невидим.

— Всички да млъкнат — заповяда Саагакел. — Взех решение. Колкото и да са интересни твоите доводи, те са и също толкова опасни. Ти го каза сама — съществуването на Дъщерите на смъртта заплашва властта на ейстаа. Поради това ейстаа има само един възможен изход. — Тя подкани с жест напред двете най-близки до нея съветнички. — Хванете това нахално създание, завържете го и го отведете в градините. В моя град няма място за развращение.