Хари Харисън
Зима в рая (36)

34

Мареедеге мареедегеб деемариси.

Яж или ще бъдеш изяден.

Пословица на илане

Вейнте беше обкрачила шията на таракаста, цялото й тяло изразяваше сила и власт. Държеше здраво живите юзди, които растяха от устните на създанието. Ездитното й животно беше неспокойно, уморено от чакане. То изви дългия си врат, за да погледне към нея, изсъска и щракна с острата си човка. Със силно дръпване на юздата тя потвърди командата си. Щеше да стои тук цял ден, ако тя пожелаеше. Под склона, на брега на широката река, последният уруктоп джапаше към брега, за да се присъедини към останалите. Осемте му крака се движеха бавно, беше плувал дълго и се измори. Единственият ездач, яхнал раменете му, го подканваше да бърза. Когато си починеше, щеше да носи товара си от фарги. Те вече бяха прекосили реката с лодка. Всичко вървеше по план. Широката равнина край реката гъмжеше от живот, докато фаргите, които бяха прекосили реката вчера, събираха нощния си лагер. Трънените лози, деактивирани сега от дневната светлина, бяха навити, светещите създания и големият хезотсан — прибрани. Скоро щяха да са готови за тръгване. Пътуването им беше доста напреднало.

Вейнте се обърна и хвърли поглед над вдигащата омара равнина към хълмовете, пропътува в представите си още по-нататък, към долината, където се криеха устузоу. Тя щеше да стигне чак там, при тях, въпреки всички пречки, щеше да ги намери. Тялото й се сгърчи от силата на омразата, устните й се отдръпнаха и оголиха зъбите и. Таракастът се размърда под натиска на краката й и тя го укроти с жестоко дръпване на юздите. Устузоу щяха да умрат — всички. С рязък ритник тя подкара животното си надолу по склона, към лагера на предните сили.

Когато видя Вейнте да се приближава, Меликеле се извърна настрани от фаргите, които наблюдаваше, и изобрази с ръце приветствие, топлина от посрещането, от най-низша към най-висша. Чувстваше това искрено и не можеше да прикрие удоволствието си от приближаването на Вейнте. Вече изобщо не я беше грижа за мореопасания Икхалменец, нито пък за неговата ейстаа, която бе виждала само отдалеч. В този град беше само една фарги, неизвестна и нежелана, въпреки умението й да говори. Вейнте промени това, позволи на Меликеле да се издигне в нейно подчинение толкова бързо, колкото изобщо беше възможно. Вейнте унищожаваше некадърните, но богато възнаграждаваше умните си последователю. И тези, които й се подчиняваха. Меликеле й се подчиняваше винаги и не искаше нищо, освен да служи на Вейнте с всичко, на което беше способна.

— Готово е — отвърна тя на обозначения въпрос.

Вейнте се плъзна умело от шията на животното и огледа подреденото суетене на работните групи фарги.

— Справяш се добре, Меликеле — отвърна тя с подсилващи жестове.

— Изпълнявам заповедите, най-висша Вейнте. Моят живот е между пръстите ти.

Вейнте прие дължимото й, защото Меликеле говореше с категоричност в силата на задълженията. Така й се искаше да има повече непоклатими подчинени като тази. Верността и умът се намираха трудно дори сред подбраните последователки на Ланефенуу. Всъщност множеството бяха блюдолизци, избрани повече заради ласкателствата им към ейстаа, отколкото заради някакви способности. Ланефенуу беше твърде силна и независима, за да позволи каквото и да било съперничество от подчинените си. Вейнте предусещаше, че един ден между тях може би се появят затруднения. Но този ден беше много далеч. Докато Вейнте насочваше всичките си сили и умения в унищожаването на устузоу, властта на Ланефенуу над града нямаше да бъде заплашена. Разрушение… крайниците й се размърдаха от силата на чувствата й, и тя ги изрази на глас:

— Тръгвай сега, силна Меликеле, вземи твоите фарги, аз ще те следвам на един ден път с основните сили. Предните разузнавачи са на един ден път преди теб. Те са с таракасти, ще могат да претърсват и от двете страни на пътя ни, докато напредват. Ако забележат устузоу, ще спрат и ще изчакат по-силната ти група да ги настигне. Знаеш ли местата за вашия следващ лагер?

— Изучавала съм изображенията много пъти, но няма как да бъда сигурна, докато не видя мястото с очите си. Ако имам съмнения, ще разчитам на двете водачки.

— Направи го, защото и предишния път бяха тук с мен. — Вейнте оценяваше честността на Меликеле при признаването на слабост чрез липса на познание — тя познаваше добре собствената си сила и разбираше също кога е необходимо да разчита на други. — Знаеш ли къде ще ни изчакаш?

— Да. На брега на жълтата-извита река. — Тя вдигна нагоре пръстите на двете си ръце. — Това ще бъде десетият ни лагер, броено оттук, и ще запомня броя на дните.

— Бъди нащрек непрекъснато. Устузоу са хитри като зверове, щом се стигне до убиване. Бъди готова за капани и уловки, спомни си как ни нападнаха на острова, после се измъкнаха през нощта, когато валеше силно. Не бива да се измъкнат отново. Трябва да ги намерим и да ги избием — но трябва и да внимаваме непрекъснато, иначе ще бъдем избити.

— Яж или ще бъдеш изяден — изрече мрачно Меликеле, сви силните си ръце в юмруци и изрази безкрайна-агресия. — Моят апетит е най-големият!

— Добре казано. Ще се срещнем след десет дни.

Вейнте заби ноктите си в страните на животното. То изрева и изсъска от гняв, хукна бързо. Меликеле се зае отново с работата. След като защитните прегради бяха разглобени, уруктопите бяха натоварени бързо, фаргите стояха готови и подаваха оръжията си, за да може тя да ги огледа за последно. При дългото пътуване от града дотук набеляза тези, които показваха признаци на разсъдливост и умение да говорят. Така беше сигурна, че на всеки уруктоп има по една, чиято отговорност е да следи всичко да е наред. Подходящите товари на правилните места. Сега всичко беше както трябва. Тя изтича бързо до най-предния уруктоп и се покатери на него, махна на разузнавателния таракаст да тръгва напред. Вейнте предложила и тя да язди таракаст, но Меликеле не умееше. Това изобщо не я тревожеше. Можеше да води другите и да изпълнява заповедите на Вейнте, беше извънредно щастлива да го прави. Даде сигнал и преходът започна.

Уруктопите трополяха напред на осемте си силни, с големи мускули крака мудно, но непрекъснато. Не бяха бързи, затова пък можеха да вървят от зори до мрак без почивка. Нямаха почти никакви зачатъци на ум и ако не им се наредеше да спрат, щяха да вървят докато умрат. Меликеле знаеше това и се грижеше за здравето на огромните същества, проверяваше дали са заведени на водопой в края на деня, дали има наблизо блато или млади дръвчета, от които да пасат. Още в началото на това дълго пътуване беше забелязала, че тежките нокти на задните два чифта крака лесно се напукват и след това падат. Ако това станеше, краката щяха непрекъснато да кървят, докато глупавото създание не отслабнеше и не умреше. С разрешението на Вейнте тя обучи при Акотолп две от най-умните си фарги в изкуството на превързване и лекуване на раните. Въпреки това преглеждаше лично уруктопите всяка вечер.

Денят мина като всички други, в блудкавата мъгла на постоянното движение. Таракастите разузнаваха от двете страни, след това ги изпреварваха, скучният пейзаж бавно се точеше покрай тях. В средата на следобеда внезапна дъждовна буря ги охлади, но силното слънце скоро проби облаците и загря кожите им. Вече беше пред тях и се спускаше към хоризонта, когато настигнаха групата таракасти, чакаща ги при широката река. Земята тук беше равна, храсталаците — изпочупени и редки. Личеше, че на това място преди са лагерували големи групи. Беше правилното място. Тя размени с разузнавачите знаци на съгласие и издаде заповед за разполагане на лагера.

В строго изпълнение на заповедите й, в добре отработен ред ездитните животни бяха напоени и заведени да пасат. Таракастите трябваше да бъдат наблюдавани, за да не избягат, но уруктопите нямаха нужда от това. Те нямаше дори да ядат, докато не ги подканеха и не им подадяха първите хапки листа. След това те щяха да продължат, докато не ги спре някой. Невероятно глупави същества.

Едва след като повечето от преградните лози бяха размотани и изправени, фаргите имаха време да ядат. Точно преди падането на мрака последните животни бяха вкарани вътре и завързани, последните лози поставени. Нощем ставаше студено и всички фарги имаха спални наметала. Меликеле разви своето, но не се омота в него, докато не угаснаха и последните лъчи светлина. Тогава тръните на лозите се изправяха. Тя чакаше именно този момент и гледаше с удоволствие как отровните бодли щръкват във въздуха, знаейки, че денят е изтекъл, че защитата им е сигурна и работата й е свършена. Едва тогава легна и се уви в наметалото си, удовлетворена от това, че е изпълнявала предано заповедите на великата Вейнте още един ден. Очите й се притвориха и тя мигновено изпадна в дълбок сън.

Около нея, сигурно защитени от кръговете отровни бодли, създанията-светилници и нощния хезотсан, който щеше да стреля при всяка тревога, фаргите също спяха. Някои от таракастите се размърдваха и съскаха гневно един срещу друг, но скоро и те легнаха да спят с глави, мушнати под навитите им опашки. Илане и техните животни спяха.

По-голямата част от лагера беше върху равна земя, само откъм едната страна имаше малко възвишение, където купчина скали беше събрала навята от вятъра почва и образувала малко хълмче. Повечето от скалите бяха наполовина заровени, само в основата на хълма имаше натрупани по-малки, които дъждът беше оголил.

Една от тези скали се размърда и претърколи с пукот.

Няколко от спящите наблизо фарги отвориха очи мигновено. Не чуха нищо повече и видяха само ярките звезди, отново затвориха очи и заспаха. И без това нощното им зрение беше толкова лошо, че нямаше да различат, когато се отмести друга скала, този път тихо.

Бавно и предпазливо Херилак надигна глава над струпаните камъни.

Едрият ловец огледа лагера. Тънкият сърп на луната тепърва се издигаше, но в безоблачната нощ звездната светлина очертаваше спящия лагер достатъчно добре. Високо издигащите се очертания на животни с по осем крака, по-малките тъмни купчинки на спящите мургу. Вързопи месо, приготвено от мургу, на една страна, натрупани един върху друг мехури.

Внезапно проблесна светлина и се чу острото изпукване на хезотсана. Някакво пустинно създание беше докоснало отровните лози. Херилак замръзна неподвижно. Най-близките до светлината мургу седнаха и се загледаха към оградата. Светлината бавно отслабна и изчезна. Те отново легнаха да спят. Сега внимателно и тихо Херилак размести камъните настрани, за да изпълзи изпод тях.

Просна се на земята, обърна се и подвикна към черния отвор:

— Сега. Тихо. Идвайте.

Изпълзя и от пещерата се появи друг въоръжен ловец. Зад него имаше още немалко. Те бяха изкопали дупката — изсипаха пръстта в реката, покриха я с дебели стволове и я замаскираха отново с камъните, които с такъв труд бяха изтърколили настрани. Копането започна сутринта, веднага щом мургу, прекарали предишната нощ тук, се скриха от погледите им. Ловците се появяваха един по един, пълнеха дробовете си със свежия нощен въздух. Бяха затворени тук още от средата на деня, беше горещо и въздухът не стигаше. Никой обаче не се оплакваше, всички бяха доброволци.

— Точно както ти каза, Херилак — прошепна един от ловците в ухото му. — Те винаги нощуват на едно и също място.

— Така е. И сега ние ще направим каквото трябва. Убивайте.

Те бяха безмилостни в тази касапница, опитни убийци на мургу. Само от време на време се чуваше стон на болка, когато мушкаха с копия и ножове, убивайки спящите една по една. Едва когато и последната беше мъртва, те използваха пленените пръчки на смъртта, за да убият ездитните животни. Някои от тях скачаха и крещяха, когато усетеха миризмата на смъртта, опитваха се да побягнат и се натъкваха на смъртоносните лози. Едно по едно всички бяха убити. Клането беше привършено.

Никой от ловците не можеше да спи. Те избърсаха кръвта от лицата и ръцете си колкото можеха, след това седнаха и тихо разговаряха до зори. Когато просветля достатъчно, за да се вижда, Херилак се изправи издаде заповедите си:

— Искам да ми помогнете. Искам да запечатаме пак тази дупка, в която се бяхме скрили, така че нищо да не се вижда. Примъкнете някои от телата върху скалите. Може и да намерят дупката, не знам, но ако не успеят, това ще им е още една грижа. Тогава ще се чудят как е станало това, как сме преминали през тяхната защита, и това ще ги забави.

— Ще се откажат ли? — попита Нене.

— Не, това няма да стане — отвърна Херилак и усети как в него се надига гняв. — Те ще продължават да идват. Но ние можем да ги забавим, да ги убиваме. Това го можем. Останалите изчакайте докато просветлее напълно и тръните се приберат. Не докосвайте нищо, използвайте копията си, за да избутате лозите настрани. Оставете всичко друго както си е. Дръпнете лозите обратно на мястото им, когато си тръгнем. Това ще бъде зрелище, което ще направи мургу много, много нещастни. Искам да бъде така.