Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (9)

— Добре де. Може и да не е справедливо, че го отрекох с едно „дърдорко“. Такъв е и не е такъв. Както всеки човек той е и не е това, което е.

Очите, погребани в гората от косми, блестяха от удоволствие пред отличното разположение на Карвальо да го слуша и възприема, сякаш детективът беше бяло платно, на което трябваше да се нарисува личността на Стюарт Педрел.

— Като всеки богат човек с интереси, Стюарт Педрел се пазеше. Ежегодно получаваше десетки предложения за културни мероприятия. Предложиха му дори цял университет. Или той го е предложил — не помня. Представи си: издателства, списания, библиотеки, дарения, фондации. Когато се надушат пари, свързани с културни интереси, можеш да си представиш сам какво става при малкото средства в тая област и малкото културни интереси в средите на богаташите. Затова Стюарт Педрел проточваше нещата. Но обичаше малко да си играе. Проявяваше интерес към най-различни предприятия, издигаше инициаторите и изведнъж — хац! Загубваше желание и ги изоставяше.

— Какво беше мнението за него сред интелектуалците и художниците и сред богатите собственици?

— Навсякъде го считаха за странна птица. Интелектуалците и художниците не го ценяха, защото те никого не ценят. Денят, в който ние, интелектуалците и художниците, оценим някого, ще знаеш, че нашето „аз“ се е стопило и от този ден ще престанем да бъдем интелектуалци и художници.

— Това се случва и на месарите.

— Ако са собственици на месарницата — да. Ако са наемници — не.

Карвальо си обясни с третата бутилка фройдистката социална демагогия на Артимбо.

— Повече го уважаваха сред богатите, защото богатите в нашата страна уважават онзи, който е направил пари, без да е полагал много усилия, а Стюарт Педрел беше именно един от тях. На мен един ден ми разказа как е забогатял; можеш да се напикаеш от смях. Било в началото на петдесетте, нали знаеш историите около икономическата блокада. Тук суровините бяха доставяни или с капкомер, или чрез контрабанда. Стюарт Педрел тогава бил завършил вече право и търговия. Баща му вече бил решил да го направи свой последовател в търговията, защото братята му били пренебрегнали неговата професия. Това не му било приятно. Та проучил той, Карвальо, пазара на суровините и открил, че в Испания нямало казеин. Много добре. Къде можело да се купи казеин? В Уругвай и в Аржентина. Кой искал да го купува? Направил списък на клиентите и се срещнал с тях един по един. Съгласни били да купят, ако министерството подсигури вноса. Нищо по-лесно. Стюарт Педрел хванал влиятелни хора, стигнал и до министрите и му отворили вратите на ключовото Министерство, на търговията. На министъра на търговията работата се сторила много патриотична, защото такава му я представил Стюарт Педрел. Какво можела да постигне Испания без казеин? Какво щяло да стане с нас без казеин?

— Не бих могъл да си го представя дори.

— Стюарт Педрел взел самолета за Уругвай и Аржентина. Разговарял с фабрикантите по събирания, където се скъсал да танцува танго; оттогава му беше останал навикът да се шегува, говорейки с аржентински акцент. Това той правеше, когато беше весел, отчаян или като свиреше на пиано.

— С други думи — винаги.

— Не, не, прекалих. Но получил казеина на сносна цена. В Испания вече бил договорил тройна или четворна цена. Тлъста сделка. Тя му осигурила първите милиони, които му позволили да задвижи всичко останало. Да задвижи е само израз, защото той съобразил да се свърже с предприемчиви хора, които компенсирали неговата откъснатост. Може да се каже, че беше предприемач от Брехтов тип — те са най-надеждните и с най-голямо бъдеще. Един самотен предприемач няма какво да търси в социалдемократическото общество, което го очаква.

— Кои са съдружниците?

— Главно двама: Планас и маркиз Мунт.

— Това мирише на много пари.

— На много пари и на много добри опекуни. Известно време се говори, че кметът е зад тях. И не само кметът — и банки, и религиозни и парарелигиозни секти. Стюарт Педрел даваше парите, оставяше ги да се разправят сами и не се занимаваше повече. Държеше се шизофренично. Едно беше светът на търговията и съвсем друго интелектуалните му изживявания. Когато килерът му беше вече добре зареден и бъдещето на четири поколения осигурено, отново се записа в университета и учи философия и политически науки в Мадрид, посещаваше курсове по социология в Харвард, Ню Йорк, Лондон Скул. Със сигурност зная, че е писал стихове, които никога не е печатал.

— Никога ли нищо не е публикувал?

— Никога. Сам казваше за себе си, че особено държи на съвършенството. А аз мисля, че нещо не му достигаше, за да се изразява. Това се случва с много хора. Всичко им е налице, за да започнат да творят, а откриват, че им липсват изразни средства. Тогава пренасят литературата в живота си или живописта в облеклото. Някои от тия богаташи купуват вестници или издателски къщи. Стюарт Педрел подпомагаше две мизерни издателства, но не много. Просто покриваше годишния им дефицит. Муха го ухапала.

— А жена му? Защо се казва Мима?

— От Мириам. Всички си казват така. Клиентите ми са все Попо, Пули, Пени, Чочо, Фифи. Умората е нещо изтънчено и модно, а нищо не изморява повече от това да произнесеш цялото пълно име. Мима беше пълно инкогнито. Изглеждаше като придатък на Стюарт Педрел, примирена с положението си на интелигентна и надута глупачка, съпруга на богат и културен мъж. Не се отклоняваше от този тон нито на светските мероприятия, нито когато сядаше тук. Но все мълчеше. Откак мъжът й изчезна, е друга. Разгърна невероятна енергия, която тревожи дори съдружниците. Стюарт Педрел беше по-лек характер.

— А Виладеканс?

— Виждал съм го единствено когато ми плащаше. Класически тип на адвокат, който всичко знае и позволява ръцете на шефа да останат чисти.

— Любовници?

— Това вече е много деликатно. Какво искаш: минало, настояще или вино?

— Вино и настоящето.

Артимбо донесе още една бутилка.

— Тази е последната от тоя вид, която ми остава — и разля част от течността, докато сипваше на Карвальо. — Настоящето се нарича Адела Вилардел. Тя беше най-стабилната. Но има и някои временни, случайни и в последно време по-млади от възприетото. Стюарт Педрел беше навършил петдесетте и се бе превърнал в класически еротичен вампир. По следите на Адела Вилардел мога да те насоча, но по тези случайни момичета — не.

— Ти добре ли ги познаваше?

— И не, и да. Един художник може доста добре да опознае тия типове, особено ако са му клиенти. Разголват душата и портфейлите си. Това е двойно упражнение, разкриващо много неща.

— А Южните морета?

— Натрапчивата му мисъл. Мисля, че четеше някаква поема за Гоген. Оттогава запреследва мита Гоген. Купи си дори и копие на филма с Джордж Сандерс — „Високомерие“ май се казваше — и си го прожектираше вкъщи.

Карвальо му подаде листчето със стихове, намерено сред бумагите на Стюарт Педрел. Преведе стиховете от „Изоставена земя“.

— Знаеш ли откъде могат да бъдат тези италиански стихове? Улавяш ли някакъв друг смисъл? Нещо, което да ти е казвал Стюарт Педрел?

— Това, дето „чете до късна нощ и зиме пътува на юг“, съм го чувал от него много пъти. Това беше пиянският му припев. А италианското нищо не ми говори.