Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los Mares del sur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)
Допълнителна корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Южни морета

Преводач: Христина Костова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 25.XII.1982 г.

Редактор: Екатерина Делева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Христо Стойчев

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2679

История

  1. — Добавяне

Господин Брионгос миришеше на омлет и капката олио, която се опитваше да забърше с кърпата от брадичката си, по всичко приличаше на капка олио именно от омлет. Имаше вид на крупие от ферибот по Мисисипи, западнал поради язва на стомаха. Изпит, плешив, с дълги бакенбарди, с големи очи като дъщеря си, той всичко определяше с ръкомахания; сякаш канеше Карвальо да влезе в огромен палат и правеше знак на семейството и прислугата да се оттеглят в покоите си. Стаята беше копие на тази с шотландското канапенце у Стюарт Педрел. Но в тясното пространство бяха наблъскани телевизорът с антена, голямата претенциозна маса за хранене в неокласически стил, столове, бюфет с витринки и два фотьойла от зелен скай, където се бяха настанили две момченца и момиченце, вкарало пръстите на едната си ръка в едно шишенце.

— Загасете телевизора и отивайте в стаята си. Трябва да говоря с този господин.

Тежкият поглед на бащата пресече възраженията на децата. Мексиканската дама беше решила да се научи да язди, за да придружава мъжа си, чарото. Една едра жена с лошо боядисана коса на платинени и кестеняви кичури започна да прибира мръсните чинии от масата.

— Пак ли се е забъркала в нещо дъщерята? Трябва да ви предупредя, че нямам нищо общо с нея. Тя живее своя живот, а аз — моя.

— Господи, ох, господи! — мърмореше жената, като продължаваше да разтребва.

— Тази наша дъщеря ни създава неприятности, а радост — никаква. Не че не съм се опитвал да я вкарам в правия път. Но какво могат да направят двама родители с толкова деца? При това и двамата работим.

— Лошите приятели и книгите й объркаха главата — извика жената високо от кухнята, за да я чуят.

— Да се чете не е лошо, но зависи какво четеш. За лошите приятели съм съгласен. Хайде, кажете ми моля какво е направила? Готов съм за най-лошото.

— Нищо. Исках да говоря с вас не точно за нея, а за един неин приятел от миналата година.

— Тя ги е имала толкова много, толкова много, че ще умра от срам. Не зная вече от какво повече ме е срам, дали от това, дето се набърка в политиката, или от това, че ляга с когото си поиска, откак разбра, че оная работа служи и за нещо друго, освен за ходене по малка нужда. Извинете, но това момиче ме изважда от равновесие.

— Става въпрос за един човек на възраст. Казваше се Антонио Поркерес.

— Да, музикантът. Дошъл е да ни пита за музиканта, Ампаро!

— А, музикантът! — извика Ампаро от кухнята.

— Музикант ли беше?

— Така го наричахме, защото дойде един ден и през цялото време говори само за музика. Бях си купил плоча на Маркос Редондо, той я разгледа и като започна — все за музика. Когато си отиде, стана много весело. Соле, момиченцето, което видяхте тук, е много смешно и започна да имитира всичко, което онзи беше казал. Едва не се пукнахме от смях. Много надут тип. Целият квартал вече говореше, че Ана си има постоянен приятел, а не го беше довела вкъщи. Майка й беше потънала в земята от срам. Отидох на спирката на служебния автобус и й казах: „Дори само заради майка си, запознай ни с този мъж!“. И един ден го доведе. След това си е отишъл и й е оставил, каквото й е оставил.

— Вие знаете ли какво й е оставил?

— Та нали имам очи.

— Ох, господи, господи! — възкликна Ампаро от кухнята.

— Отидох пак на спирката и хубавичко й поговорих: „Връзваш се ти, момиче, но сама се оправяй. Аз нямам нищо общо. Достатъчно си носих кръста заради Педрито“.

— Кой е Педрито?

— Синът ми. Много дълга история. Когато вече беше родена Ана, си намерих работа на един язовир във Валенсия[1]. Отидох сам и нали знаете.

— Господинът няма защо да знае. Има мъже и мъже. Има мъже, които знаят какво да правят.

— Ти мълчи и си гледай работата. Така че тръгнах с едно тамошно момиче и то взе, че почина при раждането. Цялото село беше против мен и ми натресоха детето. А през нея беше минало цялото село, всички мъже. Връщам се с детето и жена ми, понеже е светица, го прие. Жалко, че после излезе лошо, от лоша семка. Откъде да знае човек от кого е. Че не е мой син, се убеждавам все повече. Но това за семката е много относително. Ето на, Ана си е моя, а вижте какво стана с нея. Нито Ана, нито Педрито успяхме да укротим. Не е да не са яли бой. Накрая, по съвет на Ампаро, настанихме Педрито в изправителния дом за малолетни. Нямаше друг начин. Не издържахме. Избяга, пак го вкарахме и досега все така.

— У вас ли живее?

— Не — извика рязко жената от кухнята и добави: — Няма да живее тук, докато зависи от мен.

— Но момчето не е лошо по сърце.

— Той въобще няма сърце. Нито лошо, нито добро.

— Преувеличаваш!

— Да не говорим за това незаконно дете, защото се вбесявам, а добре ме познаваш.

Беше изпълнила цялата врата, готова да връхлети върху тях и да ги смаже.

— Тук, когато говорихте за музиката ли беше единствената ви среща с Антонио Поркерес?

— Да, тогава и още веднъж, когато бях дал билети на дъщерята, да идат заедно на кино. Поканих го на една бира, но той не пожела. Здрасти, здрасти и довиждане. Това беше всичко. Повече въобще не го видях.

Разтвори широко очи и откри лице, сякаш, за да може Карвальо да прочете в тях цялата истина.

— Мога ли да говоря със сина ви?

— За какво?

— За какво? — повтори жената и влезе в трапезарията.

— Може той да е имал някакви отношения с този човек.

— Не е имал никакви връзки с него. Дори не го видя, когато идва тук.

— Питайте и Ана. Тя ще ви каже.

— Да, питайте Ана.

„Страхувате се. Не зная дали е този предохранителен страх, който изпитваме всички бедни, но ви е страх.“

— Педро не е близък с никого от семейството.

— С никого.

— От месеци наред не се е виждал с нас. Не бих могла дори да ви кажа къде спи.

— Живее свой живот. Тук, в това семейство, всички имат свой живот, само ние двамата сме винаги зависими от другите. Нали, Ампаро?

Жената се отправи към кухнята с очи, плувнали в сълзи, а той стана. Аудиенцията беше свършила.

Карвальо му остави два телефонни номера.

— Ако синът ви мине през къщи, кажете му, че искам да говоря с него.

— Няма да го видим. Мога да ви кажа това със сигурност.

Изпрати го до вратата.

— Човек винаги мисли, че прави най-доброто за децата и накрая се оказва, че или си грешил, или не получаваш благодарност. Така и не успях с момичето. Какво да направя с момчето? Той беше непокорен. Вироглав още от ей такъв. Лепна му два шамара, а той ме гледа втренчено. Още два шамара — все същото. И Ампаро не слушаше. Веднъж я замери с включена ютия, да я хване ток, копелето му с копеле. Отстрани всичко изглежда много лесно. Да го вкараш в изправителното е донякъде коварство. Но какво можехме да сторим? От изправителното излизат понякога много свестни хора. Той също може да стане такъв, като поотрасне и има семейство. Но не е вярно, че е лош по душа. В същност той ни обича. Когато последния път го изгоних от къщи, идваше тайно да носи бонбони на малките. Като стане истински мъж и има семейство, може да поулегне…

Ако има късмет синът му да не го гледа втренчено, когато му удари два плесника, може и да стане сериозен мъж.

— Във ваш интерес и в интерес на всички е да му кажете да ме намери.

— Какво искате да кажете?

— Намерете го.

Бележки

[1] Има се предвид не градът, а провинцията. — Б.пр.