Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (28)

Асансьорът беше кърпен с парчета шперплат. Подът приличаше на пружиниращо легло, с което човек можеше да отлети към тавана или да пропадне в бездната. Карвальо се вкопчи в стените. Излезе в коридор с кремави стени, потъмнял от мазна прах и осъден да стои в полумрака на двадесетватовите крушки, затворени в решетки като в подземие. Осем сиви врати от прогнило дърво затваряха осемте апартамента на всяка площадка. Спря се пред 7-Н. Някой беше надраскал с ключ името Лола по боята. Вратата се отвори леко, както се отваря една книга. Запали клечка кибрит, за да намери електромера, но той беше тук, на видно място, като смазано кибернетично табло. Запали лампата в антрето. Празнота от голи стени на петна. След това светлината откри хол-столова с двуместно диванче в черна и проядена желязна рамка в неравномерно избеляла тапицерия в шотландско каре. Висок лампион с абажур от восъчна хартия. На едната стена висеше подкова. На другата — портрет на валенсианка, закрила бюста си с ветрило. Знаменце на „Бултако“. Полупразна кутия кибрит. Върху малка масичка — пепелник, все още пълен с угарки. На една витрина четири чаши за херес^[1] и две книги — „Смисълът на екстаза“ от Алън Уатс и „Щастливи на четиридесет години“ от Барбара Пробст Саломон. След това забеляза и други книги в амбалажен кашон до сгъваемото легло — „Граждани и луди. Социална история на психиатрията“ от Клаус Дьорнер, „Френсис Скот Фицджералд“ от Робърт Склар, „Изкуственият рай“ от Бодлер, „Човекът от гипс“ от Йозев Кесел, „Диалог в ада между Макиавели и Монтескьо“ от Морис Жоли; книжлета като „Що е социализмът… империализмът… комунизмът…“, около дванадесет или тринадесет подобни заглавия, една книга от свещеника Ширинакс на каталонски, „Събрани стихотворения“ от Сернуда^[2]. „Структура на съвременната лирика“ от Фридрих. Като отгърна завивките на леглото, го лъхна миризмата на многомесечна влага, на сгънати чаршафи и одеяла. На стената на спалнята висеше карта на Тихия океан с бреговете на Америка и Азия, устата на Азия още малко да захапе задника на Америка. И тук пожълтели, почти нечетливи изрезки от вестници закачени с кабарчета по стените.

Политически бележки във връзка със Споразумението Монклоа, все остарели съобщения от 1977 и 1978 година, но много по-малобройни, като че Стюарт Педрел бе преодолял желанието за нещо свое по тези чужди стени. В дрешника — тъмносив костюм, закупен от магазин в Оспиталет, комплект сако и панталон от същия магазин, бельо, вратовръзка, чифт летни плетени обувки. Кухнята беше пустиня, обитавана от половин дузина чинии на мивката, кафеварка, две чаши за кафе, пакет захар, превърнат във втвърдена топка, и плик с мляно обезцветено кафе. В изключения хладилник намери едно като по чудо мумифицирано резенче развалена шунка. Бурканче люти чушлета, консервирани в оцет, и зърна чер пипер придаваха екзотичен вид на тази поличка, където имаше пакетче гранясало масло, увито в алуминиево фолио. В остъкления стенен шкаф — пакет американски ориз „Чичо Бен“, една суха супа, запечатан пакет кафе, преполовена бутилка евтин сух херес, бутилка коняк „Фундадор“ и бутилка „Мари Бризар“. В последната, най-малката стаичка от апартамента, намери кутия с боя и четки за обувки и друга от картон с най-необходимите аптекарски принадлежности — аспирин, дезинфектант, лейкопласт, кислородна вода, спирт, пила за мазоли. В банята — комплект хавлиени кърпи, шише с гел за баня „Мусел-Мусел-Мусел“ на Легрен — Париж, пемза, бяла хавлия, нещо като ориенталски пантофи, много изтъркан парцал за пода. Още три пъти обиколи къщата, като отбеляза всичко, което видя.

След това излезе, без да изключва електромера. Навън потърси уличен телефон. Нито един наоколо не работеше. Влезе във винарна „Хумиля“. Белият собственик беше сам, седнал пред пълна чаша анасонлийка. Не погледна Карвальо, но му каза „да“, когато поиска разрешение да ползува телефона. Позвъни на Бискутер да иде до Валвидрера и да нахрани Бледа.

— Нямам нищо за куче.

— Във Валвидрера има разни работи. Какво беше приготвил за мен?

— Мерлуза със сидра^[3].

— Откъде намери сидрата?

— Собственикът на кръчмичката на ъгъла е астуриец.

— Дай й мерлуза със сидра. Но добре изчисти костичките.

— На кучето? Мерлуза със сидра на кучето?

— Трябва да му се възпитава вкусът. Някой търси ли ме?

— Все тя.

— Момичето ли?

— Момичето.

— Ще мина рано сутринта през кантората.

— Да й кажа ли, ако отново се обади?

— Не. Внимавай с костичките. Да не вземе да му се забие някоя в гърлото.

— Настоявате ли за мерлузата със сидра?

— Прави каквото знаеш.

— Къде мога да ви намеря?

— Не съм си взел компаса, за да ти кажа географската дължина и ширина.

Прекъсна въпроса на Бискутер за мерлузата със сидра и Бледа. Да ти е сладко, Бледа. Надникни в света на цивилизованите хора посредством една достойна кухня и когато умра, помни, че един ден съм ти дал да вечеряш онова, което Бискутер с любов бе приготвил за мен.

— Какво ви дължа?

— На мен никой нищо не ми дължи. Аз съм този, който дължи на всички — отговори му човекът от дълбочината на своето самовглъбение.

Карвальо обиколи квартала, докато намери отворен бар. Приготвиха му сандвич с риба тон в олио и изяде една порция омлет с картофи. Купи бутилка обикновено бяло вино без звездички. Върна се в апартамента на Стюарт Педрел, включи бойлера. Взе душ, насапуниса се с гела „Мусел-Мусел-Мусел“ на Легрен — Париж, загърна се в хавлията, дъхаща на влага. Обиколи студения като гроб апартамент — гроб без покойник. Провери дали чаршафите и одеялата са чисти. Постла си леглото. Привърши виното, докато разглеждаше лист по лист книгите, които Стюарт Педрел беше спасил от корабокрушението. Не бяха избрани с вкус, по-скоро говореха за интелектуален глад, който се стори на Карвальо болезнен. Намери само едно листче, явно използвано за показалец в книгата „Събрани стихотворения“ на Сернуда.

Помня, че стигнахме брега, след дълго плаване,

и оставяйки кораба, и кея, по улички

(прах, цветя и люспи),

се озовах на площадка, където бе пазарът.

Голяма беше жегата, а сянката — малко.

Стихотворението се наричаше „Острови“ и разказваше за приключенията на един човек, който попада на някакъв остров, една жена го сваля и спи с него и после той разсъждава за спомените и желанието. „Не е ли споменът безсилие на желанието?“ Карвальо затвори книгата и угаси светлината. Легна в леглото. Мракът беше пълен с миризмата на мъртъв въздух, далечен шум от коли, гласове, вода, капеща в банята на съседния апартамент. Стюарт Педрел е прекарал в тази стая нощите на една дълга година. Достатъчно е било да прекоси няколко километра, за да си възвърне всичко, което е имал в продължение на петдесет години, но напротив, живял е в този мрак, нощ след нощ, играл е ролята на един Гоген, движен по волята на някой писател — фанатик на социалистическия реализъм, решил да го накаже за всичките грехове на експлоататор, които беше извършил. И този автор е бил самият той. Неспособен да изрази същността си, той самият се е превърнал в сказание. Изживявал е романа, който не е могъл да напише, или филма, който не е бил способен да режисира. Но за коя публика? Кой е трябвало да ръкопляска или свири в края на изпълнението? Той самият. Той е изстрадал нарцисист, беше казал маркиз Мунт. Самопрезрял се е до такава степен, че е търпял по цели нощи тази анонимна самота — самота на болен от амнезия. Карвальо се беше убедил толкова трудно, че си струва човек сам да си готви. И му беше трудно да разбере как човек може сам да смени ролята си, без да има възможност да сподели това с другите. Поглеждаше ли се поне в огледалото, Стюарт Педрел? Скочи от леглото. Отиде в банята, запали лампата и се погледна в огледалото, разядено от пръски вода и паста за зъби. „Колко си остарял, Карвальо!“ Върна се в леглото. Замисли се за живота на Стюарт Педрел.