Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (37)

— Вие като че ли не можете да дишате без мен! Вече ви обясних, че не обичам да се показвам.

— Трябваше да говоря с вас.

— Не съм слуга на никого. Казах това на Виладеканс. Ако той ми е правил услуги, то аз съм се реванширал вече. Полицаят не е слуга.

Той нервно се разхождаше из кабинета на Карвальо.

— Не би ми било приятно някой от управлението да разбере, че се срещам с „душикюлотки“. Не се обиждайте, но така ви наричаме.

— Зная. Ще бъда много кратък. Когато разследвахте случая Стюарт Педрел, предполагам, че преди всичко сте проследили бандите „навахерос“.

— Направихме, каквото можахме. Казват, че в този град има по една мишка на глава от населението. На всеки жител се пада и по един навахеро. Имаме списък на някои банди, но всеки ден излизат все нови и нови.

— Някой не ви ли съобщи нещо интересно?

— Разбрахме само, че никоя известна банда не поема отговорността за убийството. Не беше голям успех. Нали ви казвам, всеки ден се появяват нови. Че как няма да се появяват? Нали знаете, че шефът на следствения отдел е червен? Щом му ги предадем, той ги пуска да си ходят. И през рентген не ги прекарва дори. Въобще от ден на ден занаятът става все по-отвратителен. Сега по време на разпита имаш адвокат. Моля ви се, та какво можеш да измъкнеш от някой крадец, ако не му опънеш два шамара. Трябва тези, дето си измислят законите, сами да се занимават с тази паплач. Все пак добре е, че адвокатите повече се страхуват, отколкото срамуват, и почти не припарват в участъка.

Беше се поуспокоил. Зад слънчевите очила разведрените очи погледнаха лукаво Карвальо.

— Надявам се, че няма да искате от мен да разреша този случай. Сега си е вече ваша работа.

— Претърсихте ли всички квартали в града?

— Най-вече Тринидад и околностите. След това мобилизирахме нашите хора навсякъде. Но беше трудно да проверим основно, заради натиска от страна на семейството. Не публикувахме например снимката на Стюарт Педрел. Виладеканс има голямо влияние във върховете. Между нас казано, аз ще напусна. Но преди това ще чуят за мен. Ще подгоня някой и друг червен, а след това нека ме търсят. Ще създадат общество от осакатени хора. Вижте — извади от джоба си пачка банкноти, — четиридесет хилядарки. Винаги ги нося в себе си. Когато ми хрумне, си купувам билет за Париж. Парите ще ми стигнат за няколко дни, докато ме включат в някоя армия наемници за Африка. В деня, в който ми кипне, ще направя чудо и заминавам за Родезия.

— В Родезия вече има черно правителство.

— И в Родезия ли? Всичко се скапа, да му се не знае. Тогава ще отида в Южна Африка, онези там си ги бива, с тях шега няма.

— До какви заключения стигнахте със случая Стюарт Педрел?

— Че все някой ден ще се разкрие. Когато човек най-малко очаква, хоп, хване птичето. Насиниш го едно хубаво и то, за да те умилостиви, вземе, че си признае някое по-едро деяние. И тогава нещата изникват. Но без бой не става. И някой ден убиецът се хваща в мрежите. Системата е да му припишем най-тежкото неизлежано престъпление и той омеква и изплюва нещо, което можеш да повярваш. Нещо като взаимна услуга. Обичам си занаята. Не мога да кажа обратното, но става вече все по-трудно. Червените ни мразят и се боят от нас. Знаят, че сме опората на обществото и че ако ни свалят, те ще станат господари. Ей с тази ръка му цапнах една на един депутат, от ония, дето сега толкова много се перчат. Бяха комисия, която трябваше да представи някакъв документ на председателя на Депутацията, а нямаха разрешение. Старецът^[1] още беше жив. Онзи взе да се надува и аз такъв му отперих, че ще ме помни. Имате ли някой познат издател? Но трябва да е наш човек. Ще ви кажа нещо. Имам един дневник, в който вписвам всичко, което върша, виждам и научавам. Ние сме жертва на конспирация. Ще умрете от ужас, ако ви спомена за важни особи у нас, които са взимали подкупи. Една моя приятелка съхранява дневника, ако нещо се случи с мен. Ако сте съгласен да го предложите на някой навит издател, ще ви дам комисионна.

— Фуерса Нуева^[2] имат издателство.

— Те са всичките продажници. Правителството ги търпи, за да водят хлапаците за носа. Че какво правят те? От време на време няколко митинга, някое сбиване и край. Така забаламосват децата и им пречат наистина да вдигнат всичко във въздуха. Ще го издам, когато отида в Южна Африка или в Чили. „Испания под червената власт.“ Как ви се струва това заглавие? Вече съм си избрал псевдоним: Boris le Noir — Борис Черни. Добре звучи. От малък все си измислях разни приключения и винаги бях Boris le Noir.

— Искам да кажа, че Борис е руско име.

— Има и руснаци, които не са комунисти. Обърнете внимание: на север са страните, в които демокрацията и комунизмът разлагат всичко, а на юг индивидът все още има някакви способности за борба и настъпление. Например Чили, Аржентина, Родезия, Южна Африка, Индонезия. Няма грешка. Повярвайте ми. Ако все още имате желание да умрете прав, смело, с пистолети в двете ръце, пратете всичко по дяволите и се запишете в армия наемници.

— Всички ли ваши колеги мислят като вас?

— Не. И в управлението всичко е прогнило. Социалистите никнат като гъби. Къде бяхте преди четири години? — ги питам аз и те не могат да ми отговорят. Тези хора нямат усет към приключенията, те са като чиновници, разбирате ли? Разговорът с вас ме въодушевява. Струва ми се, че още тази вечер ще цъфна на френската гара. А книгата?

— Вземете я със себе си и я допълнете с някои наблюдения на място.

— Добра идея. Ами ако се загуби? Не. Ще направя фотокопие и ще го оставя на моята приятелка. Един съвет — не си трошете главата с онзи тип. Измислете някакво правдоподобно обяснение, предложете го на семейството и си вземете парите. Тях ни най-малко не ги засяга какво в същност е станало. Този човечец им е пречил, просто го усещам. На всички им е пречил.

Примляска, оправи си очилата и си отиде.

— Не разбирам как можете да слушате такива тиради. Как издържате с хора като този тип?

— Добро момче, но съвсем скоро ще го направят на решето. Никога няма да достигне до генерален директор.

— Той си го търси. Тръгнал да убива черни, защото не може да убива червени. Той е луд.

— Бискутер, ще ти дам задача за следващите три месеца.

— Слушам, шефе.

— Китайската кухня е най-диетичната от всички. Вкусна е, но от нея не се пълнее. Така че ти заповядвам да се специализираш в китайската кухня.

— Значи да готвя мишки и змии, така ли?

— Всичко останало, без мишки и змии. Всяка сутрин отиваш за час-два в китайския ресторант и там стопанинът, който ми е приятел, ще те посвети в тайните на тази кухня.

— Точно сега усъвършенствам риоханската кухня и не се справям зле…

— Бъдещето е на китайската кухня.

— Благодаря, шефе. За мен е чест и стимул. Човек не трябва да се задоволява с постигнатото. Благодарение на това че ви готвя, открих, че и аз ставам за нещо и бих желал да повиша познанията си.

— А ако се стараеш, не изключвам възможността да ти осигуря престой в Париж, за да се научиш да правиш сосове.

— А, сам тук не ви оставям.

— Кой ти каза, че ще остана сам тук? Аз също бих могъл да отида в Париж и да се установя за известно време там.

— Ще бъде страшно готино, шефе. Само за това ще мисля и няма да спя.

— Спи спокойно, Бискутер. Важното е да имаме план, който би могъл изцяло да промени нашия живот.

— Ами Чаро?

— Също ще дойде в Париж.

— А кучето?

— Но разбира се!

— В апартамент ли ще бъдем? Нали знаете, едно куче не бива да стои затворено. Ще се подуе.

— Ще наемем къщичка извън града, край реката, близо до някой шлюз.

— Кога, шефе, кога?

— Не зная. Но ти пръв ще узнаеш.