Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (35)

Бромуро, ваксаджията, неохотно се опитваше да набоде с пръчица парченца калмар, плуващи в кафеникава течност. Кожата висеше на изпитото му лице и плешивата му глава, цялата на петънца и ситни пъпчици, се клатеше под тъповатия поглед на келнера, който, застанал зад тезгяха, следеше с напрегнато внимание стрелбата на Бромуро.

— Нищо не мож улови…

— Че какво да уловя, като това е само вода, изобщо не знам защо го наричате калмари със сос. Та това е Средиземно море с малко запръжка. Човек вече не може да се нахрани като хората. Бездруго нямам голям апетит. Дай още едно винце. Да не ми ръждясат чарковете. Ама дай ми истинско вино, не ми сипвай от тая гадост!

Карвальо докосна рамото на Бромуро.

— Пепе, майка му стара. В последно време си заприличал на отрепка. Я си виж обувките. Да ти ги лъсна ли?

— Довърши си мезето.

— Какво ти мезе бе, братче. Това прилича на потъването на „Титаник“. Никога не бях виждал толкова много сос за толкова малко калмари. Момче, я донеси цялата бутилка и две чаши ей там, в оня ъгъл.

Карвальо седна, а Бромуро се наведе над обувките му.

— Искам да говоря с теб.

— Казвай.

— Познаваш ли бандите „навахерос“^[1]?

— Да, разбира се! В този квартал ги знам наизуст. А това е цяло постижение, защото всеки ден се появяват нови. Всяко момче, когато поотрасне, си прави собствена банда.

— А в покрайнините — Тринидад, Сан Махин, Сан Илдефонсо, Оспиталет, Санта Колома…

— Стига, стига. Там никой не е в състояние да ги контролира. Изостанал си, Пепино. Всеки един от тези райони си има автономия. Не е вече както преди. По-рано всичко, каквото ставаше в Барселона, се научаваше в тези сто квадратни метра, в които се движа. Но сега е невъзможно. За мен някой от Санта Колома е все едно от чужбина. Разбираш ли?

— Нямаш ли начин да се осведомиш?

— Никакъв, братле. Ако бяха класически джебчии или крадци, както по мое или по твое време, тогава можех нещичко да подразбера. Но за тия с ножовете хич не ме питай. Те са много самостоятелни, имат свои закони и са млади, а знаеш какви са младите днес. Особени са. Трябва да ги направят киноартисти. Като от филмите са. Направо като в киното, ти казвам.

— Какво е това?

— Емблемка срещу ядрените централи.

— На твоята възраст се занимаваш с политика?

— Аз съм предвестник на всичко това. Изпотровиха ни, братле. Дишаме и ядем лайна. Най-здраво е това, което отделяме, защото човешкото тяло задържа лошото и изхвърля хубавото. Хората все ми се смеят и ме нарекоха Бромуро; аз от четиридесет години все повтарям: слагат ни бром в хляба и водата, та да не се избиваме и да не тръгнем да таковаме наляво и надясно като луди.

— Какво общо има това с ядрените централи?

— Че то е същото. Сега пък искат да ни прецакат, но в голям мащаб, на едро, да ни смажат като гниди. Не пропускам нито една демонстрация.

— Ти си еколог!

— Еконищо съм аз. Пий вино, Пепино, и не разчитай на мен, че тези дни като че ли ще ида на онзи свят. Много съм зле, Пепино, много зле. Веднъж ме боли единият бъбрек, друг път другият. Пипни, пипни тук. Не усещаш ли една бучка? Наблюдавам я. Аз въобще се самонаблюдавам. Защото съм животно и действувам като животните. Какво прави котето, когато е болно? Отива в поликлиниката ли? Не. Отива на балкона и изяжда някое мушкато. Какво прави кучето? Трябва да се учим от тях. Така че се наблюдавам де, и това се появи от две седмици. Обзалагам се, че не знаеш от какво е.

— Не.

— Защото от две седмици се храня с консерва миди. Имам зет, който работи в консервна фабрика във Виго^[2] и от време на време ми праща по някое колетче с консерви. Бях закъсал с мангизите и си рекох: Бромуро, яж си консервите, че и бездруго морските фрукти са много хранителни. И ядох от тях, докато веднъж забелязах бучката. Ясно. Ядях хляб с домати и консерва миди, а хляб и домати винаги съм ял и не са ми излизали бучки, така че си направи изводи. От какво е това?

— От мидите.

— Ти го каза.

— Дезертираш, Бромуро, мислех си, че ще помогнеш за „навахерос“.

— Как няма да дезертирам. Този град вече не е това, което беше. По-рано проститутката си беше проститутка, а крадецът — крадец. Сега проститутки изскочиха отвсякъде и са най-обикновени крадли. Ако ми кажат, че са те пипнали да обираш магазин за колбаси, ще повярвам. Злото е плъзнало навсякъде, без ред и организация. По-рано ще поприказваш с трима-четирима и вече си разбрал свърталището. А сега и със сто души да говориш — нищо. Помниш ли го моя приятел, оня красивия жабар^[3] — „Златния чук“? Онзи ден го пребили до смърт. И кой? Конкуренцията? Марсилците? Не. Четирима гвинейци се сбрали и тръгнали да се бият. По-рано такова нещо беше невъзможно. Имаше много повече уважение. Лоши станахме. Всички сме пощурели. Само железен ред ще ни оправи. Много работа биха ни свършили хора като Муньос Грандес, моя генерал от Синята дивизия. Този наистина беше човек за уважение. И честен, защото Пакито^[4] й постла хубавичко на вдовицата си, а Муньос Грандес напусна този свят така, както се бе появил. За какво са ти притрябвали тези с ножовете? Много ниско си паднал.

— Използвали са нож срещу съпруга на една клиентка.

— Е, трудничко ще ти е, братле. Убийство с нож по-трудно се разкрива от убийство с пистолет. Че кой няма нож?

Студена смърт. Виждаш очите на смъртта. Приближават се към теб, спират и смъртта навлиза в теб през леден коридор. Карвальо опипа ножа, който винаги носеше у себе си, един звяр, зареден със смърт, докато внезапно освободи сдържаната си ярост.

— Пази се от тези главорези, Карвальо. Всички са откачени и са млади… Нямат какво да пазят…

— Ще имам пред вид съвета ти. Вземи, за да оставиш мидите и да си купиш бифтек.

— Хиляда песети за нищо. Не, Пепе, не мога да ги взема.

— Друг път ще ми дадеш информация.

— Освен това не мога да ям месо. Стомаха ми не го бива, а те пълнят месото с хормони и вода. Абе, човек не може и въздух да диша. Ще си купя две бутилки хубаво вино, от това, дето ти го пиеш. То подхранва и убива бактериите.

— И успех в борбата ти за свят без ядрени централи.

— Ами, успех. Ядрени ще станат дори супозиториумите. На всеки ще натикат ядрени свещички в задника. Нали виждаш политиците. Всички са съгласни, всички казват „да“ на ядрените централи. Е, да, но им се иска да имат и съгласието на народа. Да бъде запазен циркът на демокрацията. Само един Муньос Грандес би ни оправил. И дори един Франко, бих казал.

— Франко направи първите ядрени централи.

— Защото Муньос Грандес беше вече умрял, иначе как.

Обади се на Бискутер, за да му съобщи, че веднага отива на Валвидрера, а след това намери и Виладеканс, след дълго телефонно преследване, което завърши в кабинета на Планас.

— Трябва да се срещна с полицая, който ми бяхте изпратили.

— Не прекалявайте с тази връзка.

— Не прекалявам. Абсолютно е необходимо.

— Ще видя какво мога да направя. Утре от десет до единадесет си бъдете в кантората, ако го намеря, ще ви го изпратя по това време. Почакайте, господин Планас иска нещо да ви каже.

— Карвальо, аз съм, Планас. Толкова ли беше необходимо да се ровите в онзи кокошарник Сан Махин?

— Имате верни шпиони. Никой не ми е забранил да разследвам в Сан Махин.

— Понастоящем всякаква връзка между смъртта на Стюарт и нашия бизнес ще ни навреди. Бих искал да поговорим за това лично. Свободен ли сте през деня? Можем да обядваме заедно. В два, в „Ока Гурме“.