Мануел Васкес Монталбан
Южни морета (32)

— Каква чест! Ти тук, без да са били камбаните! — Чаро, полугримирана, още не се беше отстранила от входа. — Мисля, че малко нещо се познаваме.

— Ще ме пуснеш ли да вляза или не?

— Та кой може да попречи на великия Пепе Карвальо да влезе? Очаквах с огромно нетърпение господинът да се върне от експедиция, ако не се лъжа — на Северния полюс. Как са белите мечки?

Карвальо се отправи механично към обичайното си място. Остави сакото си на обичайния стол, отпусна се както винаги в единия край на дивана, механично потърси пепелника.

— От петнадесет дни тези стени не бяха виждали ваше благородие. Мислех си, може да са го избрали за римски папа, че напоследък те взеха много да мрат, а и моят Пепе е добър йезуит. Да, йезуит си.

— Чаро…

— Йезуит е слабо казано. Цяло йезуитище. Ако му трябва Чаро, хайде — Чаро. Ако няма нужда от нея, хайде в килера. Но Чаро трябва винаги да е на разположение на господина, на неговите заповеди. Кълна ти се, дотук ми е дошло. И по-нагоре дори.

— Ако веднага не млъкнеш, си тръгвам.

Разкрачена, с ръце на кръста, със затворени очи, като клатеше глава, Чаро викаше:

— Отивай си, откъдето си дошъл. Сама съм си виновна, защото съм глупачка! — дребното й, намазано с фон дьо тен лице потръпваше от ярост.

Карвальо стана, взе сакото си и тръгна към вратата.

— Сега пък си отива. На господина не можеш да му кажеш истината в очите, защото се обижда. А аз не мога ли да се обиждам? Къде отиваш? Не те пускам. Тук ще стоиш.

Изтича пред него и заключи вратата. Разплака се и потърси закрила у Карвальо. Въпреки че той отначало реагира бавно, тя силно се притисна в него и продължи да плаче на гърдите му.

— Толкова съм самотна, Пепе. Самотна. Какви ли не ужасни неща си помислих, Пепе, кълна ти се. Вече съм ти омръзнала, защото съм парцал. Винаги съм се страхувала, че няма да издържим дълго.

— Но, Чаро, при нас е така от осем години…

— Да, но никога не е било толкова зле, както напоследък. Сигурно имаш някаква връзка.

— Винаги съм имал някоя и друга връзка.

— Каква нужда имаш от други жени? Аз ходя с други мъже, за да живея, за да ям, а ти?

— Престани, Чаро. Вярно, че напоследък идвам рядко, но сега разследвам един много заплетен случай. Обикалям. Днес тук, утре — там.

— Вчера не си спал вкъщи.

— Не.

— Среща ли имаше?

— Не, никаква среща. Спах в един гроб.

— В гроб ли?

— Мъртвеца го нямаше.

— Ти все пак оставаш с мен, Пепе — засмя се тя през сълзи.

Пепе я отдръпна и се отправи към вратата.

— Дойдох да те поканя за събота и неделя, но ако не искаш, забрави го.

— Аз да не искам? Цели събота и неделя? Къде, Пепе, къде?

— Препоръчаха ми един ресторант в Серданя^[1], на семейство пенсионери, жената готвела много вкусно. Можем да направим и една екскурзия. До Франция. Ще си купим разни сиренета и пастети.

— А аз ще си купя някакъв крем за пъпчиците, които ми излязоха. Виж, Пепе, гледай, моля ти се, колко съм грозна с тия пъпчици.

— Ще ти се обадя в петък по обяд. Можем да тръгнем привечер.

— Нали знаеш, че петък вечер имам много работа.

— Тогава събота сутринта.

— Не, Пепе, не. В петък. По дяволите работата.

Целуна го по устата, сякаш пиеше от него, и се притисна до Карвальо с цялото си тяло, докато краката му не заслизаха по стъпалата. Образите на вдовицата и дъщеря й се наслагваха върху този на Чаро.

На улицата проститутките се бяха впуснали да търсят клиенти по необичаен за добрите времена час. Страхотен пазар! Стара проститутка, пропита от алкохол от всякакви реколти, стоеше до млада, пропаднала за петнадесет дни настървена практика със затворени очи, с желанието да забрави колкото може по-скоро изгубеното чувство за морални задръжки. Младите погледи излъчваха повече цинизъм от старите. „Ще те направя много щастлив, миличък, харесваш ми. Искаш ли да си легнем?“ Проститутката за часовете между обяда и вечерята, едва вдигнала масата у дома си, дебнеща часовника, за да се върне навреме вкъщи и приготви вечеря за мъжа си и децата, прикрива чакането си пред витрините на магазини, където няма нищо за гледане. Беше се запознал с Чаро пред витрината на магазин за куфари. Момичето вече бе направило скока от проститутка в заведението „Венецуела“ до постоянна call-girl^[2], в стая под наем за нейна сметка, на мансардния етаж на една нова кооперация в сърцето на Китайския квартал. Тогава Карвальо беше пиян и я попита за цената, а тя му беше отвърнала, че греши. „Ако е грешка, готов съм да платя много повече.“ Така той за първи път влезе в апартамента, който често щеше да бъде негов дом до седем вечерта, когато идваха постоянните клиенти на Чаро. „Няма ли да ти подхожда повече някой апартамент в Барио алто^[3]?“ Но там жилищата бяха по-скъпи, а и на клиентите повече им харесваше смесицата между обичайната гнусотия и изискаността на прогреса. Китайски квартал и телефон. „Следващия път се обади по телефона. Не обичам да ме вземат от улицата. Никога не съм била по улиците. Не съм от тези.“ Карвальо привикна с шизофренията на момичето, двойствения й живот на ревнива приятелка през деня и телефонна проститутка през нощта. Най-напред той й предложи да остави занаята, но тя твърдеше, че не може да прави нищо друго. „Ако се хвана секретарка или машинописка, шефът ще ме работи, а ако се омъжа, ще ме работят мъжът ми, свекърът, зетят и всичко живо. Не се смей! В моето село женените жени ги такова всичко живо и най-често свекърът. Нали така? Тогава не ме закачай. Аз обичам теб и когато ме пожелаеш, няма да се правя на превзета.“ Никога не говореше за работата си, нито за клиентите. Наложи се само веднъж Карвальо да се намеси. „Една свиня иска да ме гледа как ходя по голяма нужда, а ако не се съглася, ме заплашва с пистолет.“ Карвальо го бе причакал на стълбите с шише урина и му го беше излял на главата. „Като се появиш следващия път, ще бъдат лайна и ще ти ги излея у вас, пред жена ти.“

Твърде много бяха жените около него в последно време. Вдовицата, решена да остави и кожата си в един свят на борба, създаден за мъже като Планас или мъжа й. Невротичното момиче, което внезапно се бе сблъскало с болката и смъртта. Чаро, която му искаше сметка за толкова отнети минути на нежност и секс. Другата щеше да бъде Ана Брионгос, от която трябваше да изтръгне тайните й за любов и смърт със Стюарт Педрел. И като допълнение — Бледа. Разстрои го мисълта за кученцето, което, само в градината на Валвидрера, навярно преследваше звуци и миризми и вреше любопитна муцунка във всичко. Оставаше му повече от час до срещата с Ана Брионгос. Без да иска, насочи колата към Валвидрера, но по средата на пътя осъзна импулсивното си желание да види кучето и дори да го вземе със себе си на срещата в Сан Махин. Хубава картинка би представлявал Пепе Карвальо. Ще минеш в историята като Пепе Карвальо и Бледа, по подобие на Шерлок Холмс и доктор Уатсон. Раздразни се от собствената си слабост и обърна колата обратно. Големите очи на Бледа го преследваха километри напред. Аз съм расист. За едно човешко същество бих се жертвал, но в края на краищата защо мъжът или жената да са човешки същества, а кучето — не? Бих могъл да я изуча, да я пратя във френска гимназия и да им кажа: Искам да направите от тази кучка директор на Панаирите или председателка на Националната асоциация на собствениците кучета! Космонавтка. Да, Бледа би могла да учи за космонавт или за примабалерина. Сан Махин не е строен от куче. Нито едно куче не е обявявало гражданска война.